Габриел Гарсия Маркес

превод: Любомир Духлински

Тъй като беше неделя и дъждът беше спрял, реших, че би било добра идея да занеса букет рози на гроба си. Букет от бели и червени рози, същите, които тя отглежда, за да украси олтара и за венци. Беше тъжна сутрин, зимата се промъкваше тихо и незабележимо, и си спомних хълма, където жителите на града оставят мъртвите си. Това е голо място, без никакви дървета, където останките са едва покрити с пръст и се показват всеки път, когато духа силен вятър. Сега, когато дъждът спря и обедното слънце изсуши хлъзгавия склон на хълма, можех да стигна до гроба, където лежи моето малко детско телце, вероятно вече изгнило и разпръснато сред камъните и охлювите.

И тя стои, омагьосана, пред своите светци. Потънала в мисли така, както аз бях притихнал след неуспешния си опит да стигна до олтара и да отмъкна най-пресните и червени рози. Може би щях да имам късмет днес, но лампата трепна и тя, събуждайки се от вцепенението си, вдигна глава и погледна в ъгъла към стола. Сигурно си е помислила: „Пак този вятър”, защото нещо наистина изскърца пред олтара и въздухът се раздвижи за миг, едва забележимо, сякаш се раздвижиха древни спомени, живеещи в къщата много дълго време. Стана ясно, че трябва да изчакам по-подходящ случай - тя все още беше тревожна и поглеждаше стола, и със сигурност щеше да забележи движението на ръцете ми пред лицето си. Може би трябваше да изчакам, докато отиде в другата стая за задължителната си и отмерената по часове неделна сиеста, за да мога да се вмъкна, да отмъкна розите и да вляза в стаята, преди да се върне тук.

А миналата неделя беше още по-лошо - трябваше да чакам два часа, докато тя беше потопена в молитва. Нещо я тревожеше, тя предположи, че уединението й е нарушено. С шепа рози в ръце тя обиколи стаята няколко пъти, преди да постави цветята на олтара. След това излезе в коридора, водещ в дълбините на къщата и погледна в съседната стая: осъзнах, че търси лампа. Когато се върна по коридора, я видях на вратата. Беше облечена в тъмно яке и розови чорапи и за секунда ми се стори като онази някогашна девойка, която преди четиридесет години, точно в тази стая, се наведе над леглото ми и каза: „Тези петачета в очните кухини са толкова подобни на кръгли, безсърдечни очи.” И ми се струваше, че вече ги нямаше онези години, които ни разделяха от паметната вечер, когато жените я доведоха в стаята, показаха трупа ми и казаха: „Плачи. Той ти беше почти брат” - и тя се обърна към стената, плачейки, както й наредиха, а роклята й беше мокра от дъжда.

Вече три или четири недели се опитвам да стигна до цветята, но тя нито за миг не сваля гарда си, пазейки розите с ревност, каквато никога не бях виждал през всичките двадесет години, в които живее в къщата. Миналата неделя, когато отиде да търси лампа, все пак успях да събера букет от най-хубавите й рози. Празнувах победата и щях да занеса цветята до стола си, но чух стъпки в залата и хвърлих розите обратно на олтара; тя се появи на вратата с лампата, вдигната над главата.

Беше облечена в тъмно яке и розови чорапи, а в лицето й имаше нещо като блясък на прозрение. Нищо не напомняше за жената, която отглежда рози в градината си без прекъсване от двадесет години; пред мен стоеше момичето, което… беше отведено в една далечна августовска вечер, за да бъде преоблечено в сухи дрехи, и което сега се беше върнало с лампа в ръка, пълничко и състарено, четиридесет години по-късно.

Твърдата кора от кал, която се беше залепила за мен през онази отдавнашна вечер, все още не беше успяла да се отлепи от обувките ми, въпреки, че те съхнеха от двадесет години близо до угасналия огън. Един ден се опитах да ги намеря, скоро след като хлябът и букетът алое бяха взети от прага, вратите бяха затворени и мебелите бяха изнесени. Всички мебели с изключение на един стол в ъгъла, този, който ми служи вярно през всичките тези години. Обувките бяха изнесени да съхнат и забравени, когато напуснаха къщата. А аз ги помнех.

Тя се върна много години по-късно. Беше минало толкова много време, че миризмата на мускус в стаите се беше смесила с миризмата на прах, със сухата воня на насекоми, които се бяха разпаднали на прах. През всичките тези години бях в къщата, в ъгъла на стаята, и чаках. Бях се научил да чувам шумоленето на гниещо дърво и да усещам промяната във въздуха, който се беше застояла в затворени спални. Когато пристигна, къщата вече беше почти в руини. Тя стоеше на вратата с куфар в ръка, облечена в зелена шапка и памучно яке, което никога не беше сменяла оттогава. Беше само момиче и все още не беше започнала да качва килограми, а глезените ? все още не се бяха подули под чорапите, както сега. Бях покрит с прах и паяжини, когато тя отвори вратата и някъде в стаята щурецът, който цвърчеше през последните двадесет години, замлъкна. Въпреки всичко, въпреки паяжините и праха, въпреки внезапния уплах на щуреца и променената възраст на стоящия на вратата, аз разпознах в нея същото момиче, което в една далечна августовска вечер беше дошло с мен да събираме птичи гнезда под стрехите на конюшнята. Тя спря на вратата с куфар в ръка и зелена шапка и изглеждаше сякаш щеше да изкрещи, да изкрещи като в деня, в който ме намериха да лежа по гръб в разпръснатото сено, все още стискайки стъпалото на счупената стълба.

Когато отвори вратата, пантите изскърцаха и прах се посипа на люспи от тавана, сякаш някой чукаше по покрива, тя се поколеба, оградена от светещата врата, и извика с глас като човек, събуждащ се от сън: „Момче, момче!” А аз замръзнах на стола си, протегнал крака, вкаменен. Мислех, че е дошла да види стаята още веднъж, но тя остана да живее тук.

След като проветри къщата, тя отвори куфара и старата миризма на мускус изпълни стаите. Всички останали, след като напуснаха къщата, взеха със себе си мебели и сандъци с дрехи, но тя взе от стаите само миризмите, за да може двадесет години по-късно, когато се върне, да ги върне на първоначалните им места. Тя възстанови олтара и самото й присъствие беше достатъчно, за да възкреси всичко, което беше разрушено от безмилостната индустрия на времето. Оттогава тя живее в къщата, почива и се храни в съседната стая и прекарва дните си тук, разговаряйки със светците.

Вечер седи в люлеещ се стол до вратата и кърпи дрехи, чакайки посетители, които надникват тук, за да купят цветя. Тя винаги се люлее в стола, кърпейки дрехите. И когато някой купи букет рози, тя скрива монетата в ъгъла на шала, вързан около кръста й, и казва същото: „Вземете цветята отдясно, отляво са за светците.” Така тя прекарва дните си в люлеещия се стол от двадесет години, кърпейки дрехи, люлеейки се в стола и гледайки стола, посвещавайки живота си на детето, което някога е споделяло детските вечери с нея, сякаш е нейният собствен болен внук, който живее до нея и прекарва ден след ден в същия стол, откакто баба му е била само на пет години.

Може би сега, докато тя е навела глава, ще имам време да се приближа до розите. Ако успея да го направя, ще се кача на хълма, ще сложа цветята на гроба и ще се върна отново на стола, за да чакам там деня, в който тя вече няма да влиза в тази стая и всички звуци в къщата ще замлъкнат.

В този ден всичко ще се промени, защото ще трябва да изляза и да съобщя на хората, че жената, която е живяла в разрушената къща и е продавала цветя, се нуждае от четирима мъже, които да я носят нагоре по хълма. След като направя това, ще остана в стаята завинаги. И тя ще бъде доволна. Защото в този ден най-накрая ще научи, че не вятърът е идвал до олтара всяка неделя и е разбърквал розите й.