Габриел Гарсия Маркес

превод: Любомир Духлински

Беше понеделник, топъл и без дъжд. Аурелио Есковар, ранобуден зъболекар без диплома, отвори кабинета си в шест часа сутринта. Взе гипсова отливка на изкуствена челюст от стъклен шкаф и подреди инструментите на масата, от най-големия до най-малкия, сякаш бяха изложени на показ. Носеше риза без яка, закопчана отгоре с едно златно копче, и панталони с еластични тиранти. Беше прав и слаб, затворен и вглъбен в себе, каквито обикновено са глухите хора.

След като подреди инструментите, премести бормашината до въртящия се стол и започна да шлифова челюстта. Работеше упорито, неуморно натискайки педала на бормашината, дори когато не я използваше; но лицето му оставаше безразлично, сякаш лекарят изобщо не се интересуваше от това, върху което работи.

В осем часа си почина, погледна през прозореца към небето и видя два замислени лешояда, които сушаха перата си на покрива на съседна къща. Той се върна към работа си, мислейки си, че вероятно ще завали отново преди обяд. Пресекващият глас на единадесетгодишния му син го извади от унеса му:

- Татко!

- Какво?

- Кметът пита дали ще му извадиш зъба.

- Каже му, че не съм тук.

Сега той шлифоваше златна коронка. Държеше я в протегнатата си ръка и, присвивайки очи, я оглеждаше. От малката приемна отново се чу гласът на сина му:

- Казва, че си тук, защото е чул гласа ти.

Лекарят продължи да преглежда зъба. Едва след като го сложи на масата с готовите поръчки, каза:

- Толкова по-добре.

И отново взе бормашината. От картонената кутия, в която бяха съхранявани заготовките, извади мост с няколко златни зъба и започна да го шлифова.

- Татко!

- Какво?

Изражението на лекаря остана същото.

- Кметът казва, че ако не му извадиш зъба, ще те застреля.

Бавно и много спокойно лекарят свали крака си от педала, отмести бормашината от стола и издърпа чекмеджето на бюрото към себе си. В чекмеджето имаше револвер.

- Добре - каза той. - Кажи му да влезе.

Обърна стола си с лице към вратата и сложи ръка на ръба на чекмеджето. Кметът се появи на прага. Лявата му буза беше гладко обръсната, дясната - подута и болезнена, петдневната набола брада беше тъмна. В очите му, избледнели от болка, лекарят видя отчаянието от безсънните нощи. С върха на пръстите си затвори чекмеджето и, омеквайки, каза:

- Седни.

- Добър ден - каза кметът.

- Добър ден - отвърна лекарят.

Докато чакаше инструментите да заврат, кметът облегна глава на облегалката на стола и се почувства малко по-добре. Пое дълбоко въздуха, наситен с охлаждащите пари на етера и се огледа. Кабинетът беше оскъдно обзаведен: стар дървен стол, бормашина с педали и стъклен шкаф с фаянсови флакончета. Параван, висок колкото човек, закриваше прозорците. Лекарят се приближи до пациента, а кметът, отваряйки уста, здраво заби пети в пода. Аурелио Есковар обърна лице към светлината. Той прегледа болния зъб и нежно натисна пръстите си върху възпалената челюст.

- Ще трябва да го направим без упойка - каза той.

- Защо?

- Защото имате абсцес.

Кметът го погледна право в очите.

- Добре - каза той и се опита да се усмихне.

Лекарят не каза нищо. Премести тенджерата с нагретите инструменти на работната маса и също толкова спокойно ги извади от водата със студени пинсети. Бутна плювалника с върха на обувката си и отиде до умивалника, за да си измие ръцете. Не погледна кмета нито веднъж. А кметът го гледаше през цялото време. Долният му мъдрец го болеше. Докторът се изправи по-твърдо и докосна зъба с горещи пинсети. Усещайки крампа в краката си и смразяваща празнота, разпростираща се в кръста му, кметът хвана подлакътниците на стола, но не издаде звук. Докторът леко раздвижи зъба. Без злоба, с горчива тъга, той каза:

- Сега ще платите за двайсет мъртви, лейтенант.

Кметът чу хрущенето на корена в челюстта си и сълзи се стичаха от очите му. Искаше да диша, но не можеше, докато не усети, че зъбът е изчезнал. Тогава го погледна през воал от сълзи. И болката беше толкова силна, че мъките от предишните пет нощи изглеждаха незначителни до нея. Наведен над плювалника, потен и задъхан, той разкопча якето си и започна да рови из джобовете си в търсене на кърпичка. Тогава лекарят му подаде чисто парче плат.

- Избърши си сълзите - каза той.

И кметът ги избърса. Пръстите му трепереха. Докато лекарят си миеше ръцете над легена, той гледаше бездънното ясно небе зад прозореца и до него прашната паяжина с мъртви насекоми и яйца от паяци.

Докато си бършеше ръцете, лекарят се приближи. „Почивка на легло, - каза той, - и изплакване със солена вода.” Кметът се изправи, сбогува се, навъсено сложи ръка на шапката си и се отправи към вратата, протягайки изтръпналите си крака и закопчавайки якето си.

- Изпрати ми сметката - каза той.

- На теб или на общината?

Кметът не се обърна. Затвори вратата след себе си и едва тогава, през металната мрежа, каза:

- О, едно и също е!