Стефан П. Стефанов

Предизвикателство за читателя е срещата с тристишията на Мартен Калеев в поредната му книга „Нюанси”, С., MegaPrint LG LTD, 2025.

Още кориците изненадват с фрагменти от абстрактни картини на Салвадор Дали. Въображението на читателя се мобилизира и очакванията му за нещо неординерно се оправдават с която и да е страница.

Стихосбирката може да се чете напосоки и това няма да е грешка. Но тя не може да се чете бързо поради естеството на своето съдържание. За възприемането й е нужно достатъчно време и някаква литературна култура.

Тази стихосбирка не е писана за кратко време. Тя е рожба на продължително търсене и откриване на изстрадани истини от различен характер. Някои от тях са равносметки, други са неочаквано пластични образни находки, трети са реплики, намеци, подсещания.

Мартен Калеев е тръгнал от жанра на японското хайку, но в книгата си не се съобразява напълно с неговата традиционна техника. За автора е важна не формалната страна на хайкуто, а съдържателната.

Понякога и той фиксира някакъв предмет в природата или в околната обстановка, моментално събуждащ в съзнанието му ярка асоциация, която често не е само щрих, но и дори е обобщение от рода на сентенцията.

Ето примери на тристишия от рода на щрихите в хайку:

Тишина.
Из нея снегът
стъпва на пръсти.

* * *
Синя планина
ръждиви хълмове кърми -
слънчева пазва.

* * *
Шапка от вестник,
улица след колелото тича.
Новините се тревожат.

Тук възхищение пораждат метафорите „Стъпва на пръсти”, „кърми” и „тича”, защото са оригинални. А такива са и „пържи слънца” и „Дими в душата ми.” в тристишията:

На терасата
сутрин рано мама
пържи слънца.

* * *
Лулата на дядо
до портрета на баба
дими в душата ми.

Може би най-финото тристишие, изпълнено с поразителна нежност, е следното:

Гордата ми свенливост
с пеперудена елегантност каца
в крайчеца на окото ти.

На Мартен Калеев не му е чужд и елегантно поднесеният хумор:

Смачкан лист
стар изгризан молив
стихът закусва.

* * *
За да те сътвори,
Господ не взе от мен ребро,
взе ми акъла…

* * *
Личи,
че съм бил в живота.
По бъркотията.

* * *
Зайче.
Моли се на снежния човек
за морков.

* * *
Вече
по няколко пъти на ден
се заобикалям.

* * *
Шегобиец.
Срещне ли смъртта,
ще й нарисува лунички!

Самобитни сентенции са тристишията:

Душата
на поета се храни
със сърцето му.

* * *
Изкуството е
да останеш изправен в
хлъзгав живот.

* * *
Сред гладиатори
никой не търси
поети и пианисти.

* * *
Суетата
не маха с опашка,
а с език.

Тристишията реплики не могат да оставят никого равнодушен:

Каква ли е
приспивната песничка
на палача?

* * *
Как
да измерим на омразата
ръста?

* * *
Все така ли
играеш с белязани карти,
съдба?

Макар че много от тристишията носят белега на традиционното за хайку меко мъдро съзерцание, поетът като българин, и то темпераментен, не пропуска да драматизира някои от тях. Такива са например следните творби:

Бледа луна,
Голо женско рамо.
Щурците въздъхват.

* * *
Ревност:
как ли се смееш
в ухото на друг.

* * *
Не пораснах.
Горчиви прозрения и днес
дърпат ухото ми.

* * *
Самотата ми
винаги се усмихва накриво,
за да не заплаче.

* * *
Преминахте
през душата ми
с накривени шапки.

Известна истина е, че гражданската тема е изпитание за всеки поет. Мартен Калеев се е справил с нея:

Чаша двуличие.
Прясно изцедено лукавство.
Горчиво време.

* * *
Кротък човек,
зловеща душа,
преследват мечти.

* * *
България -
страната, в която дори
гробищата умират.

* * *
Съвършените идат.
Безсърдечие пъстро,
ухилена алчност.

* * *
На делника
свят му се завива
от декоративни хора.

Според Пушкин „На любовта всички възрасти са покорни.” Не прави изключение и Мартен Калеев. При него чувството към любимата жена е доста дискретно изразено като наследство от патриархалната фолклорна свенливост:

Отмалявам.
Оправяш ми шала,
а докосваш сърцето.

* * *
Докосна ли те,
захвърлям значенията.
преоткривам смисъла!

* * *
От погледа ти
като бучка захар в горчиво кафе
разтапям се.

* * *
Докосна ме.
Празнотата зад гърба ми
се затвори.

* * *
Без теб
плюс което трябваше да бъда
водоравно нищо.

Не е възможно накратко да се изредят всичките душевни трепети на поета. Важното е да се отбележи, че преобладаващата част от тристишията разкриват възможности за дискусии с автора, а дори и между читателите.

За това помагат и репродукциите на фотографии и рисунки от утвърдени автори като проф. Цочо Бояджиев, Теодоси Антонов, Румен Статков, Бела Антонова и Валентин Герасимов, а някои са на самия автор.

Те обогатяват и допълват късите открития на авторовите мигновения.

Книгата „Нюанси” е събитие в литературния живот на България. Тя поразява не само със своята образност, но и със своята дълбочина.

В минути на отдих всеки образован читател може да препрочете някои от тристишията и със сигурност ще открие още нещо ново за себе си, неоткрито при предишното четене.

А тази книга със сигурност заслужава да бъде от постоянно присъстващите във всяка лична и обществена библиотека. Защото обогатява духа.