Продрум Димов

С подобно, дълбоко осезаемо усещане заживях, след като вече неведнъж имах предоставената ми възможност да общувам с поетичните книги на Христина Комаревска от Плевен.

Стиховете на тази амбициозна авторка, очевидно подплатени с неподозирано творческо дарование, ни внушават благородния й стремеж да търси неизменно, безотказно доброто, светлото и красивото, което все по-трудно се открива в сгъстяващата се все повече здрачевина в днешната ни социална действителност.

Някогашната ни много успешна и ревностна журналистка е грабнала като Диоген фенера с твърдото намерение да ги съзре в сегашния безнадежден нравствен сумрак.

Такава я виждаме и в най-новата й стихосбирка „И Одета, и Одилия”, която ни предложи съвсем наскоро.

Новата й литературна рожба, за разлика от предишните издания, представлява една своеобразна симбиоза, в която преимуществено съжителстват множество стихотворения и прозаични късчета за хора с чувство за самоирония.

Още с първата разходка из новата книга на Комаревска, почувствах приятния полъх на значително нарасналите й професионални възможности на зрял литературен творец.

Но в сюжетно-тематичния план и стилно-езиков усет тя продължава да ни прави съпричастни на характерните й разсъждения, отразяващи в психологическо отношение личните й и социални сблъсъци по големия път.

Докосвайки първите страници на творбата й, ни обзема властно безкомпромисните набези на безскрупулното ни объркано съвремие, което гнети безцеремонно нашия съвременник, нравствено разнебитен, потънал отчаян в притискащата го житейска безпътица.

Авторката не крие нахлуващия в гърдите й смут, търсейки свестния човек:

„И припознавам смътно в мрака,
кой е приятел, кой е враг.” /”И те са като мен”/

Ала напразно свестните се надяват за светъл жадуван изгрев, „взорът отнийде надежда не види”, а „Сляпата вяра е нищо, въздух в пробита гайда. Времева точка до срива и ума ти замайва.” /„По моя начин”/.

Свободолюбивият дух е непримирим и неудържимо търси подкрепа за полет като самонадеян Дон Кихот:

„Но едва ли ще се втурне в бой
под тежки рицарски доспехи.
Един на мостик капитан
да укротява бури и успехи.”/”Поетът”/

Ала надеждата, макар и последна, като плаха светулка се рее в мрака, жадувайки да се добере до спасителния бряг. Затова и лирическата героиня е твърдо убедена, че

„Светлината е тук и сега,
и преди и когато ме няма.
Изначален е Божият план,
закодиран в човешката драма.” /”Загуба”/

За жалост, живеем в общество, в което „свестните считат за луди, глупеца вредом всеки почита”.

И неслучайно на пиедестал цинично се озовават коварството и падението, недопустимата арогантност и ненаситната алчност, от които не престава да се задъхва безпомощната ни унила и апатична действителност.

И колкото и куриозно да звучи, днес

„Герои са злодеите и всичко се преплита
като въже рибарско - стяга и боли.
На границата будна на съня
дъждът вали, вали, вали…/”В просъница”/

В наше време нравственият упадък надхвърля всякакви познати граници, което не може да не взриви притисканата до стената човешка съвест, която излива неприязън към високите етажи на властта:

„Малкия не зачитат -
тъпчат го с копита.
Алчни с, все повече искат,
сякаш са с два стомаха.” /Молитва”/

В доминиращата в произведението социално-гражданска тематична насоченост, тук и там се прокрадват горещи точки, които ни потапят и в естествените интимни преживявания на поетесата.

За нея, както и за всички, любовта е велико чувство, своеобразен незаменим двигател и катализатор, който ни зарежда с енергия, която придава смисъл и съдържание на нашето пребиваване на тоя земен свят.

В тази насока твърде красноречива е откровената сакрална изповед на лирическата героиня към любимия й човек:

„Веднага отговарям без преструвка -
не съм светица, нито хала зла.
Сърцето ми голямо е отворено -
там шета твоята съдба.” /Съдба”/

Разбира се, и тук интимният свят не е населен само от гладки хармонични движения по лъскавите безобидни коловози на любовните преживявания.

И тук сме свидетели на неизбежните съмнения, раздели, разминавания, но дълбоката обич е в състояние да преодолява всякакви неприятни бариери по своя съзидателен маршрут. И тези сътресения неслучайно битуват в стихотворенията „Разбираш ме,…”, „Изневяра”, „Огорчена” и др.

Колко озониращо въздействат върху човешката душевност нахлуващите нежност и топлота, за да се почувстваме щастливи:

„Прибирам се отново у дома.
Зиморничаво стискам в скута длани.
Изпращам в морския ти път вълни
от нежност за безбурно плаване.” /”Морската жена”/

В творческото полезрение на авторката попадат неведнъж скъпите и невъзвратими спомени от детството и романтичната младост.

Чета тези завладяващи и омайни редове и асоциативно ми прозвучава властно незаглъхващата, толкова българска и човешка мелодия на „Моя страна”, на нестихващия в сърцата ни Емил Димитров. Гласът на носталгията е непокорим, авторката неукротимо жадува:

„Да чуя ангелската тишина,
покоят в мене да проникне -
да се прегърне с моята съдба
и вярата, че ще се върна.”/”Да можех да се върна…”/

В немалко стихотворения Христина Комаревска ни въвежда в дълбоката си човешка, философска и психологическа същност. Мислите й неведнъж са забулени от тъмни облаци.

Неспокойната й мисъл нерядко е минорно обагрена от негативни преживелици - „Нищо не минава без следа”, „Затворена врата”, „Някой ден”, „Катарзис”.

За отбелязване е обаче, че тя е силна по дух натура, която не позволява да бъде окована в тягостните окови на песимизма:

„Вярата ме срива и въздига.
Щом очи отворя, грейва хоризонт.
Като птичка божия щастливо
дишам въздух на високия балкон.”

Новото заглавие „И Одета, и Одилия” на Христина Комаревска свидетелства за впечатляващата професионална сръчност на авторката и я нарежда сред съвременните знаменосци на художествената книжнина.