ПРИПИСКИ ПО ЕДНА ТЕТРАДКА

Емил Милев

Повод за следващите редове е скромното ми съучастие /в редактирането/ на последната книга на Димитър Атанасов(*).
Признавам, че първоначално бях върло скептичен към неговото намерение да превърне в книга една рутинна екскурзия и то на един хвърлей – в Македония. Хайде за Китай – да! Дестинация обилно екзотична, камо ли пък за писател /„Полъх от ветрило”, „Български писател”, 2009/.
Познавам македонската тетрадка Атанасова още в ръкопис. Четох, препрочитах и все нещо като обърнато кабърче ме вдигаше от стола и обикалях из стаята напред-назад, спорейки мислено уж с автора. На моята родова клончица аз съм последният чистокръвен македонец /или поне това знам/. Та, трябваше ми известно време да осъзная, че с това обикаляне из стаята аз споря не с Димитър, а със собственото си дебелоглаво, тесногръдо, егоистично, наречете го и по-цветисто, убеждение, че върху темата Македония аз имам някакви по-специални права. Всъщност, подсказа ми го един арменец, който беше искрено възмутен, че се интересувам и може би поназнайвам нещо повече от него за историята на пловдивските арменци.
Но да се върнем на книгата. За разбирачите сред съгрешаващите с перото е ясно, че жанрът на пътеписа само на пръв поглед изглежда простичък. Напротив – прилича на нож с поне няколко остриета, според компонентите, които авторът е избрал да засегне. И вместо литкритиците /които отдавна са в червената книга/, ще кажа – и в двете пътеписни книги на Димитър Атанасов нещата са му се получили. Не защото е открил Америка, а защото писателският инстинкт му е подсказвал как да направи четиво покрай обикалянето из чаршиите. А това е най-важното! Това е отличителното! И Алеко е бил с цяла тумба сънародници в Чикаго, но… Лично аз разбирам, но едва изтрайвам натрапчивия навик на българина – мръдне някъде по света и вкъщи се изживява като Марко Поло в изобилни повърхносотии. Предпочитам четива като тези на Димитър Атанасов, на наблюдаващия, на чувствителния, на осмислящия себе си в чуждото пространство пътешественик. В “македонското” четиво специално искам да отбележа много доброто хрумване да се уплътни текста с исторически отправки за посетените места, поднесени много по-запомнящо се отколкото в скучните учебници по история. Или, с други думи, тетрадката се е превърнала в познавателна читанка особено за по-младата и любознателна аудитория. И още нещо, което писателят е осъзнал и споделил – тази тетрадка има нужда от продължение и то по-обемисто, с портрети, истории и непредубедени докосвания до обикновени хора от този край. Едно, защото логиката и честта на занаята го изискват, друго, защото самият автор, а оттам и неговите читатели ще извървят още една крачка към съпричастие точно с тези обикновени наши братя от другата страна на една измислена, но страшна граница. Не го ли разбрахме на наш гръб? Каквато и да е държавата, народът е едно, управниците – друго. Във всички спорове по темата моята болка винаги е била една – защо нас, българи и македонци, съдбата ни наказа да живеем в това уникално по абсурдността си разделение? Единствени! Навсякъде по полуострова, независимо къде живеят, сърбите са си сърби, гърците – гърци, албанците – албанци… Единствено ние не можем да кажем – „Ние”! Мен лично ме крепи надеждата, че нито едно безумие в историята не продължава вечно. И че накрая народът, т.е. животът, побеждава. И няма нужда да чакаме да умре и последният, който помни робството. Затова обаче са ни нужни повече четива, които да са като протегната ръка. Защото от другата страна е ръката на брат ти, каквото и да шепне от тъмното политическата конюнктура.


(*) Димитър Атанасов, “Македонска тетрадка”, Издателство „SM”, 2009 Обратно в текста
Книгата е публикувана и в е-списание “Литературен свят”.