Евгений Винокуров

превод: Йордан Милев

Жена се смееше. И тоя смях звуча
сред стаята, в блиндажа и вагона.
Аз смътно можех да го различа
в съня си сред гълчава монотонна.
О, злато! Теб светът ми подари
безплатно. На поляната. На сала.
До стадионната ограда спри:
жена се смее там и прималяла
почти ще падне! Смее се едва.
До изнемога, до сълзи накрая.
Ръце размахва само. От това
до нея се усмихваш неизтраял.
В метро. На кино. В танци. И на сал
страни, лица се мяркат. И бледнеят…
А аз едно-едничко бих желал -
да идват дни, жената да се смее!