Ивлин Уо

превод: Любомир Духлински

- Ще видите, че татко не се е променил много - каза лейди Мъпинг, когато колата зави към портите на окръжната психиатрична болница.

- Ще бъде ли с болнични дрехи? - попита Анджела.

- Не, скъпа, какво говориш? Той е в привилегировано положение.

Анджела идваше тук за първи път и то по собствена инициатива.

Десет години бяха изминали от онзи дъждовен ден в края на лятото, когато лорд Мъпинг беше отведен, от онзи ден, за който тя имаше горчив и уплашен спомен. На този ден майка й всяка година даваше прием в градината, което винаги беше тъжно, но този път беше още по-объркано заради времето - сутринта беше ясно и слънчево и щом дойдоха първите гости, изведнъж се стъмни и започна да вали. Гостите се втурнаха под покрива, сенникът над масичката за чай падна, всички се втурнаха да спасяват възглавници и столове, покривката, закачена за клоните на араукарията, се развя от вятъра, слънцето излезе и гостите, стъпвайки внимателно, вървяха по мокрите тревни площи; отново дъжд; отново за двадесет минути слънце. Отвратителен ден, а за капак баща й опита да се самоубие в шест часа вечерта.

Лорд Мъпинг неведнъж беше заплашвал да се самоубие по време на тези чаени партита на открито. Онзи ден той беше открит в оранжерията, висящ на тирантите си с почерняло лице. Някои съседи, които се бяха укрили в оранжерията от дъжда, го извадиха от примката и час по-късно дойде файтон за него. Оттогава лейди Мъпинг го посещаваше периодично и, връщайки се веднага за чай, мълчеше за впечатленията си.

Много от нейните съседи не одобряваха местонахождението на лорд Мъпинг. Разбира се, той не беше обикновен пациент. Беше настанен в специално отделение, предназначено за луди с богатство. На тях им осигуряваха всички глезотии, съвместими с тяхното заболяване. Можеха да носят всякакви дрехи (някои избираха много изискани тоалети за себе си), пушеха скъпи пури и на годишнината от постъпването си в болницата всеки можеше да почерпи за вечеря онези от събратята си, към които имаше привързаност.

И все пак, няма съмнение, заведението съвсем не беше най-скъпото, недвусмисленият адрес „Психиатрична болница на графство N”, отпечатан върху пощенска хартия, избродиран върху палтата на персонала, дори изписан с големи букви на табела на главната порта, предизвикваше много неприятни асоциации.

От време на време приятелите на лейди Мъпинг се опитваха повече или по-малко тактично да я заинтересуват с подробности за частни болници по морето, за санаториуми, където „работят изтъкнати специалисти и са създадени идеални условия за лечение на нервни пациенти”, но тя не слушаше особено. Когато синът й навърши пълнолетие, нека си прави каквото намери за добре, но засега тя не смята да облекчава режима си на икономия. Съпругът й безсрамно я разочарова в онзи ден, когато тя се нуждаеше от лоялна подкрепа. Той не заслужаваше и това, което има.

Тъжни фигури в топли халати се скитаха из градината, влачейки крака.

- Това са лунатици от ниска класа, - обясни лейди Мъпинг. - За хора като татко тук има много хубава малка цветна градина. Изпратих им отводки миналата година.

Минаха покрай жълтата тухлена фасада до страничен вход и лекарят ги прие в „стаята за посетители”, запазена за такива посещения. Прозорците бяха обезопасени отвътре с железни решетки и телена мрежа, камина отсъстваше. Анджела, която не можеше да седи спокойно, искаше да премести стола си по-далече от отоплението, но се оказа, че той е завинтен за пода.

- Лорд Мъпинг ще излезе при вас сега - каза докторът.

- Как се чувства той?

- О, отлично, много съм доволен от него. Наскоро страдаше от тежка хрема, но като цяло е в отлично здраве. Той пише много.

По каменния под на коридора се приближиха груби, тътрещи се стъпки. Висок, мърморещ глас - Анджела разпозна гласа на баща си - каза зад вратата:

- Казвам ти, че нямам време. Нека дойдат по-късно.

Друг глас, който звучеше не толкова грубо, с лек нюанс на село, отговори:

- Давайте, давайте. Това е празна формалност. Ще поседите колкото искате и си тръгвате.

Тогава вратата беше бутната отвън - нямаше нито ключалка, нито дръжка - и лорд Мъпинг влезе в стаята. След него вървеше възрастен мъж - крехък, с гъста снежнобяла коса и много мило изражение на лицето.

- Това е г-н Лавдей. Един вид слуга на лорд Мъпинг.

- Секретар - поправи го лорд Мопинг. С олюляваща се походка той се приближи и стисна ръката на жена си.

- Това е Анджела. Спомняте си Анджела, нали?

- Не, не помня. Какво й трябва?

- Току-що дойдохме да ви посетим.

- И избрахте най-неподходящия момент за това. Наистина съм зает. Лавдей, ти препечата ли писмото ми до папата?

- Още не, милорд. Ако си спомняте, първо ме помолихте да събера данни за риболова в Нюфаундленд.

- Абсолютно си прав. Е, там е добре. Писмото явно ще трябва да се пише наново - следобед пристигна много нова информация. Много… Виждаш ли, скъпа, нямам свободна минута. - Той обърна неспокоен, изпитателен поглед към Анджела. - Сигурно идвате при мен за Дунав! Ще трябва да се върнете друг път. Кажете им, че всичко ще бъде наред, не се притеснявайте, но нямах време сериозно да се занимая с въпроса. Така предайте.

- Добре, татко.

- Въпреки това, - продължи лорд Мъпинг с неудовлетворен тон, - това е второстепенен въпрос. Елба, Амазонка и Тигър са следващите на опашката, нали, Лавдей? Дунав, моля ви се! Пършива рекичка. Дори не можеш да го наречеш река. Е, трябва да тръгвам, благодаря, че не забравяте. С удоволствие бих ви помогнал, но сами виждате, че съм зает до гуша. Знаете ли какво, пишете ми за всичко това. Да, да, сложете го черно на бяло.

И си тръгна.

- Както виждате, - каза лекарят, - здравето му е отлично. Наддава, апетитът му е отличен, сънят му също е отличен. С една дума, целият му тонус не оставя много да се желае.

Вратата се отвори отново и влезе Лавдей:

- Извинете ме, ако ви прекъснах, сър, но се страхувах, че дъщерята на лорд Мъпинг може да се разстрои, че баща й не я е разпознал. Не обръщайте внимание, госпожице. Следващият път ще се радва много да ви види. Днес той се чувства разстроен, защото закъснява с работа. Виждате ли, сър, аз помагах в библиотеката през цялата тази седмица и нямах време да напиша всичките му доклади на машина. И той нещо се обърка в картотеката си. Това е всичко. Не е направил това от злоба.

- Колко хубаво - каза Анджела, когато Лавдей се върна при своя подопечен.

- Да, просто не знам какво бихме правили без нашия Лавдей. Всички го обичат - и персонал, и пациенти.

- Спомням си го, - каза лейди Мъпинг. - Голяма утеха е да знам, че имате толкова добри служители тук. Невежите хора говорят толкова много глупости за психиатричните болници.

- О, но Лавдей не е служител - каза докторът.

- И той ли е луд? - попита Анджела.

Лекарят я поправи:

- Той е наш пациент. Това е интересен случай. Той е тук от тридесет и пет години.

- Никога не съм виждала по-нормален човек в живота си - каза Анджела.

- Да, той създава такова впечатление и през последните двадесет години, защото е третиран по съответния начин. Той е душата на нашето общество. Разбира се, не е от плащащите пациенти, но му е позволено да общува с тях колкото си иска. Играе добре билярд, когато има концерти - прави фокуси, ремонтира патефоните на обитателите на това отделение, обслужва ги, помага им с кръстословици и с всичките им… хм… любими занимания. Позволяваме му да получава дребни пари за услугите си, така че вероятно вече е спестил малък капитал. Той знае как да се справи и с най-неподатливите. Просто безценен помощник.

- Да, но защо е тук?

- А, това е тъжна история. В ранната си младост извършва убийство - убива млада жена, която дори не познава. Той я съборил от мотора и я удушил. Той сам си признал и оттогава е тук.

- Но сега не представлява опасност. Защо не го пуснете?

- Как да ви кажа, ако на някого му трябваше, сигурно щеше да направи постъпки да го пуснем. И така… Той няма роднини, само полусестра - живее в Плимут. Тя го посещаваше, но спря да го посещава от много години. Той се чувства добре тук, но мога да ви уверя, че няма да направим нищо, за да го измъкнем. Не сме заинтересовани да го загубим.

- Но това някак си не е добре - каза Анджела.

- Вземете баща си - каза докторът. - Той щеше напълно да се изгуби, ако Лавдей не беше действал като негов секретар.

- Това някак си не е добре…

2

Анджела напусна болницата, депресирана от чувство за несправедливост:

- Помислете само - да прекарате целия си живот затворен в жълтата къща!

- Той се опита да се обеси в оранжерията, - отговори лейди Мъпинг, - пред очите на Честър Мартинс.

- Не говоря за татко. Говоря за г-н Лавдей.

- Не мисля, че го познавам.

- Ами онзи психопат, дето са го сложили да гледа татко.

- Секретарят на баща ти? Според мен той е много свестен човек и си върши много добре работата.

Анджела замълча, но на следващия ден, на обяд, се върна към темата:

- Мамо, какво трябва да се направи, за да се изведе мъжът от жълтата къща?

- От жълтата къща ли? Бог да ти е на помощ, дете мое, дано не сънуваш, че татко ти ще се върне тук при нас!

- Не, не, говоря за г-н Лавдей.

- Анджела, ти не знаеш какво говориш. Не трябваше да те вземам с мен вчера.

След закуска Анджела се оттегли в библиотеката и се потопи в законите за лудите, изложени в енциклопедията.

Повече тя не разговаря за това с майка си, но две седмици по-късно, като чу, че трябва да изпрати фазани на баща си за вечерята за единадесетата му годишнина, неочаквано доброволно се съгласи да ги занесе сама. Майка й, заета с други дела, не подозираше нищо лошо.

Анджела отиде до болницата с малката си кола и предаде дивеча до местоназначението му, след което поиска да се обади на г-н Лавдей. Той се оказа зает - правеше корона за един от приятелите си, който очакваше някой ден или утре да бъде коронясан за император на Бразилия - но остави настрана работата си и излезе да поговори с нея. Започнаха да говорят за здравето и състоянието на баща й и тогава Анджела небрежно попита:

- Никога ли не ти се е искало да си тръгнеш от тук?

Господин Лавдей я погледна с любезните си синьо-сиви очи:

- Свикнах с този живот, госпожице. Привързах се към страдащите тук, а и някои от тях май се привързаха към мен. Ако не друго, ще им липсвам.

- И никога повече не искаш да си свободен?

- Е, госпожице, наистина мисля за това, почти през цялото време.

- Какво бихте направили тогава? Трябва да има нещо, което да ви кара да искате да си тръгнете оттук?

Господин Лавдей потръпна от срам.

- Няма да го крия, госпожице, въпреки че изглежда като неблагодарност, но бих искал да имам една кратка ваканция, преди да остарея, за да мога да й се насладя. Вероятно всички имаме своите съкровени желания, така че наистина бих искал да направя едно нещо. Не питайте какво точно… Няма да отнеме много време - половин ден, най-много ден и тогава мога да умра на спокойствие. След това животът ми тук ще е по-добър и ще ми е по-лесно да отделям време на тези нещастни, луди хора. Да, така ми се струва.

На път за вкъщи Анджела преглътна сълзите си.

- Горкият - помисли си тя на глас. - Той ще има кратка ваканция.

3

От този ден в живота на Анджела се появи нова цел. Кръгът на занятията и остана, но външният й вид отсъстваше, а тонът й беше сдържан и любезен, което силно тревожеше лейди Мъпинг. „Изглежда момичето е влюбено. Само не в сина на Егбертсън, той е толкова неудачен.”

Анджела четеше много в библиотеката, досаждаше с въпроси на всеки гост, който твърдеше, че познава правото или медицината; с особеното й разположение започна да се ползва старият сър Родерик Лейн-Фоскот, техният депутат. Думите „психиатър”, „адвокат”, „правителствен служител” сега бяха обградени в очите й със същия ореол, както някога филмовите актьори и шампионите по бокс. Тя се бореше за справедлива кауза и до края на ловния сезон борбата й се увенча с успех - г-н Лавдей получи свободата си.

Главният лекар се съгласи неохотно, но не създаде никакви пречки. Сър Родерик изпрати петиция до вътрешния министър. Необходимите документи бяха подписани и най-после дойде денят, в който г-н Лавдей напусна заведението, където бе живял толкова много години и бе направил толкова много добрини.

Церемонията по сбогуването беше тържествена. Анджела и сър Родерик Лейн-Фоскот седяха заедно с лекарите на сцената във физкултурния салон. По-долу бяха онези пациенти, които се смятаха за достатъчно уравновесени, за да издържат на такова вълнение.

Лорд Мъпинг, изразявайки съжалението си за повода, подари на г-н Лавдей златна табакера от името на неговите богати пациенти; онези, които се смятаха за монарси, го обсипаха с ордени и почетни титли. Служителите му подариха сребърен часовник, а много от безплатните пациенти се обляха в сълзи.

Докторът произнесе прочувствена реч.

- Не забравяйте, - каза той, - че отнасяте със себе си най-топлите ни пожелания. Винаги ще помним как работихме ръка за ръка с вас. Времето само ще ни накара да почувстваме по-остро колко много ви дължим. Ако някога се уморите да живеете в пренаселен свят, винаги ще бъдете добре дошли тук. Вашата длъжност си остава за вас.

Десетки различни пациенти наскачаха и се втурнаха да го изпращат, а след това чугунените порти се отвориха и г-н Лавдей излезе на свобода. Сандъкът му беше изпратен на гарата по-рано, но той самият искаше да върви. Не допусна никого до плановете си, но беше осигурен с пари и се създаде впечатлението, че отива в Лондон, за да се забавлява, а след това да отиде при полусестра си в Плимут.

Представете си изумлението на всички, когато само след два часа той се върна в болницата. Странна усмивка играеше на лицето му - мила усмивка, сякаш предизвикана от сладки спомени.

- Върнах се - каза той на лекаря. - Сега, както мисля, завинаги.

- Но защо толкова скоро, Лавдей? Изобщо не сте имали време да живеете за свое удоволствие.

- Не, сър, премного благодаря, сър, аз даже много поживях за свое удоволствие. Дълги години се утешавах с надеждата за едно малко излизане. То се получи кратко, сър, но във висша степен приятно. Сега мога без съжаление отново да започна работата си тук.

Малко по-късно изоставен велосипед бе намерен на пътя, на половин миля от портите на болницата. Велосипедът беше дамски, съвсем не нов. На две крачки от него в канавка лежеше тялото на удушена млада жена. Тя се прибираше вкъщи за чай и имаше нещастието да изпревари г-н Лавдей, докато той вървеше към гарата, размишлявайки върху новите си възможности.