Ивлин Уо

превод: Любомир Духлински

Кръгло, приветливо лице, не толкова загоряло, колкото зачервено от тропическото слънце; кръгли, донякъде озадачени очи; къса червеникава коса; голяма усмихната уста; червеникави мустаци; чист бял брезентов костюм и тропически шлем - типичен английски търговец, чакащ кораб в малко задушно пристанище на Червено море.

Бяхме единствените европейци в хотела. Корабът, който двамата чакахме, закъсня с два дни. Прекарвахме цялото си време заедно.

Разхождахме се из туземните базари и играехме на зарове по масите на кафенетата. При тези обстоятелства едно случайно запознанство лесно придобива поверителен характер.

Отначало темите ни за разговори, естествено, бяха общи - местните условия и расовите проблеми.

- Не мога да разбера защо се случват всички тези трудности. Те са нормални момчета, просто трябва да ги разбереш.

Британски служители, търговци, араби, местни жители, индийски заселници - всички те бяха нормални момчета за новия ми познат.

Странно, че не можеха да се разберат. Разбира се, различните нации имат различни възгледи - някои не се мият, някои имат странни представи за честността, някои губят главата си, когато пият твърде много.

- И все пак, - каза той, - това се отнася само за тях самите. Ако всеки оставяше другите да живеят собствения си живот, нямаше да има проблеми. Що се отнася до религията, във всяка вяра има много добро - индуистка, мюсюлманска, езическа; мисионерите също направиха много добро: уеслиански методисти, католици, англиканци - всички те са нормални момчета.

Хората в отдалечени части на света са склонни да имат непоколебими възгледи по всяка тема. След като прекарах няколко месеца сред тях, беше облекчение да срещна толкова толерантен и непредубеден човек.

Още първата вечер се разделих с този човек с чувство на сърдечно уважение. Най-накрая, на континент, населен почти изключително от фанатици от един или друг вид, бях намерил, както си мислех, приятен човек.

На следващия ден преминахме към по-лични теми и започнах да научавам нещо за живота му. Този мъж беше по-скоро на петдесет, отколкото на четиридесет, въпреки че ми изглеждаше по-млад.

Той беше единствен син, израснал в английски селски град в семейство, което се придържаше към строгите викториански принципи за приличие. Беше късно дете на родителите си и нямаше никакви спомени преди баща му да се пенсионира на важен държавен пост в Индия.

Неговата природа не приемаше живот на разногласия и неудобство, но от всяко споменаване за това ставаше ясно, че в семейството му няма хармония.

Ясни правила за морала и етикета, безпощадна критика към съседите, непреодолими класови бариери, издигнати срещу онези, които се считат за по-низши по социален статус, враждебно неодобрение към тези по-горе - това със сигурност беше кодексът на родителите на моя приятел и той беше израснал с дълбоко вкоренено решение да изгражда живота си на противоположни принципи.

В първата вечер от нашето запознанство с изненада научих за естеството на работата му. Продаваше шевни машини по поръчка на индийски търговци по източноафриканското крайбрежие. Това определено не беше работа, подходяща за възрастта и образованието му. По-късно разбрах причината.

Той влиза в частна компания, след като завършва привилегировано училище, справя се добре и в крайна сметка, точно преди войната, отваря собствен бизнес с капитала, останал след смъртта на баща му.

- Тук не ми провървя, - каза той. - Не се смятам за виновен за случилото се. Виждате ли, взех един човек за партньор. Той работеше като чиновник с мен и винаги съм го харесвал, въпреки че не се разбираше добре с другите момчета. Назначих го малко след като наследих парите. Така и не разбрах какво се е случило и това не ме засягаше. Първоначално споразумението изглеждаше добро, тъй като партньорът ми беше негоден за военна служба, така че докато бях в армията, можеше да управлява бизнеса у дома.

Бизнесът, струваше ми се, вървеше много добре. Преместихме се в нов офис, набрахме по-голям персонал и през цялата война получихме много прилични дивиденти. Но явно това е било само временно благополучие.

Връщайки се след примирието, страхувам се, че не обърнах много внимание на делата си - радвах се, че съм у дома и исках повече спокойствие. Оставих всичко на партньора си да управлява и, може да се каже, оставих нещата да се развиват на самотек две години. Като цяло не знаех колко зле е всичко, докато партньорът ми не каза, че ще трябва да ликвидираме бизнеса. След това си намерих добра работа, но това изобщо не беше като сам да съм си шеф.

Той погледна през залива, въртейки чашата в ръката си. След това направи допълнение, което хвърли светлина върху историята му.

- Много се радвах, че партньорът ми не се разори заедно с мен. Почти веднага след като ликвидирахме бизнеса, той отвори собствен в същия профил в по-голям мащаб. Сега той е богат.

По-късно същия ден ме изненада, като спомена накратко за сина си.

- Син?

- Да. Вкъщи имам двадесет и седем годишен човек. Много добре. Бих искал да се връщам по-често, за да го виждам. Но сега той има други приятели и мисля, че е щастлив сам. Интересува се от театър.

Аз самият не мисля почти нищо за това. Знаеш ли, всичките му приятели са театрали, това е много интересно. Винаги съм считал за свой дълг да не се опитвам да заинтересувам сина си с нещо, което не го интересува.

Единственото жалко е, че носи малко пари. Той винаги се надява да получи работа на сцената или във филми, но казва, че е трудно, ако не познаваш правилните хора, а за да ги опознаеш, са ти необходими пари.

Изпращам му колкото мога, но човек трябва да се облича добре, да общува с хората, има нужда от забавление и всичко това изисква пари. Мисля, че в крайна сметка ще доведе до нещо. Той е много добро момче.

Само няколко дни по-късно обаче, на борда на кораба, когато вече бяхме хвърлили котва в пристанището, където той трябваше да слезе на брега на следващия ден, спомена за жена си.

Пихме много, пожелавайки си успех в предстоящите пътувания. Близостта на предстоящата раздяла направи взаимното доверие по-лесно, отколкото между постоянни събеседници.

- Жена ми ме напусна, - каза той безхитростно. - Това дойде като голяма изненада за мен. Все още не мога да разбера защо. Винаги съм я насърчавал да прави това, което иска.

Знаеш ли, виждал съм много викториански бракове, при които съпругата няма други интереси, освен да управлява домакинството, а бащата на семейството вечеря у дома всяка вечер. Не одобрявам това.

Винаги съм искал жена ми да има свои приятели, да ги приема у нас, когато пожелае, да може да излиза от къщи, когато пожелае, и аз да правя същото. Мислех, че сме идеално щастливи.

Тя обичаше да танцува, аз не, така че когато се появи някой, с когото тя изглежда обичаше да прекарва времето си, бях развълнуван. Срещал съм го няколко пъти, чувал съм, че обичал да задиря жените, но това не ме засягаше.

Баща ми стриктно разделяше приятелите си на такива, които приемаше в къщи и такива, с които се срещаше в клуба. Той не би довел нито един човек в къщата, чийто морален характер не одобряваше напълно. Мисля, че това са старомодни глупости.

Накратко, след тези срещи съпругата ми неочаквано се влюби и си тръгна с този мъж. На мен той също винаги ми е харесвал. Много добър момък. Мисля, че имаше пълното право да прави каквото тя предпочита. И все пак бях изненадан. Оттогава съм сам.

В този момент покрай нашата маса минаха други двама пътници, чието запознанство старателно избягвах. Той ги покани да се присъединят към нас, затова му казах лека нощ и слязох долу.

На следващия ден не се срещнах с него, за да говорим, но го видях за кратко на кея да наблюдава разтоварването на сандък с мостри на шевни машини.

Докато го гледах, той свърши работата си и отиде в града - безгрижен, трагичен малък мъж, измамен за наследството си от партньора, който го е обрал, за да живее в лукс; очевидно безполезен син; изоставен от жена си; неспокоен, объркан човек, крачещ широко с тропически шлем в цял континент от алчни и безмилостни много добри хора.