Ивлин Уо

превод: Любомир Духлински

Пристигнах във Ванбърг в един без пет. Дъждът се лееше като из ведро, а пространството пред скапаната гара беше празно, с изключение на едно брулено от вятъра такси. Можеха поне да изпратят кола за мен.

А къде се намира Стайл? Кондукторът ми каза, че е на около три мили. И коя част от Стайл ме интересува? Имението на херцога? Още една миля от другата страна на селото.

Определено биха могли да изпратят кола за мен.

Не без затруднения успях да намеря таксиметровия шофьор - мрачен млад мъж, болен от скорбут, който по-скоро беше безобразничил, учейки се в отдавна забравено училище. Имаше само една утеха: той щеше да се намокри повече от мен. Очакваше ни ужасно пътуване.

След кръстовището в Стайл най-накрая стигнахме до стената, ограждаща парка, безкрайна и порутена, простираща се покрай пътя и повтаряща всичките му завои. Оголените от листата дървета изцеждаха вода върху вече подгизналия камък. След известно време видяхме порти и стражеви будки - четири порти и три будки. През кованото желязо се виждаше широка, неподдържана алея.

Но всички порти се оказаха заключени с висящи на тях катинари, а повечето прозорци в будките на охраната бяха изпочупени.

- Има друга порта по-нататък - каза ми училищният хулиган. - После пак и пак. Доколкото разбирам, трябва по някакъв начин да влизат и излизат, поне от време на време.

Накрая открихме дървена порта и алея, която водеше покрай няколко селски къщи към входната алея. Паркът беше ограден от двете страни и несъмнено се използваше за пасище. Една много мръсна овца изскочи на пътя и, като ни видя, се втурна, като се озърташе от време на време, а когато я изпреварихме, се вторачи след нас. Пътят най-накрая ни доведе до имението, разхвърляно във всички посоки.

Шофьорът на таксито поиска осем шилинга. Платих и звъннах на вратата.

След известно забавяне отвори някакъв старец.

- Господин Воън - представих се аз. - Разбрах, че негова светлост ме очаква на обяд.

- Да, моля влезте. - Канех да му дам шапката си, когато той добави: - Аз съм херцогът на Ванбърг. Надявам се, че ще ми простите, че сам ви отворих вратата. Икономът днес е в леглото - през зимата гърбът го боли ужасно, а и двамата ми лакеи бяха убити във войната отдавна.

Това „убити отдавна” не ме пусна през следващите часове и дори дни. Наистина, за дълго време, десет години или дори повече.

Стаята, в която влязохме, беше пълна изненада за мен. Само веднъж, на дванадесет години, имах възможността да посетя херцогска къща и освен овощната градина, я помня като ужасно студена: дори трябваше да тичам по дългите коридори за кожена пелерина, която майка ми ме помоли да й донеса след вечеря, за да се стопли поне малко. Разбира се, всичко това се случи в Шотландия, но смазващата жега, която ни посрещна, когато херцогът отвори вратата, ме изуми извън всякаква мярка. Двойните прозорци бяха плътно затворени и в кръглата викторианска камина гореше ярък огън. Тежкият аромат на хризантеми изпълваше въздуха, имаше позлатен часовник под стъклен капак на полицата над камината и навсякъде виждах порцеланови фигурки и други дрънкулки. Това беше стаята, която бихте очаквали да намерите някъде в Ланкастър Гейт или Елм Парк Гардън, където вдовицата на някакъв провинциален рицар прекарваше дните си сред предани слуги. Една стара жена седеше пред камината и ядеше ябълка.

- Скъпа моя, това е г-н Воън, който ще заведе маркиза на Стайл в чужбина… Сестра ми, лейди Емили. Г-н Воън току-що пристигна от Лондон с колата си.

- Не - поправих го аз. - Дойдох с влак. В дванадесет и петдесет и пет.

- Не е ли твърде скъпо? - попита лейди Емили.

Може би е време да обясня причината за посещението ми. Както вече казах, нямам навик да се движа в такива високопоставени кръгове, но моята кръстница от същите тези кръгове понякога проявява интерес към делата ми. Току-що бях завършил Оксфорд и все още не бях успял да намеря приложение на своите таланти и придобити знания, когато тя неочаквано научи, че херцогът на Ванбърг се нуждае от домашен учител, за да отведе внука му, осемнадесетгодишен младеж, маркиза на Стайл в чужбина. Изглежда беше предложен напълно приемлив начин за прекарване на следващите шест месеца и след постигане на споразумение пристигнах във Ванбърг, за да взема ученика си на следващия ден и да замина с него за континента.

- Искате да кажете, че сте дошли с влак? - попита херцогът.

- В дванадесет и петдесет и пет - потвърдих.

- Но вие казахте, че ще дойдете с кола.

- Не, просто не може да съм казал това. Първо, нямам кола.

- Ако не си го казал, трябваше да изпратя Бинг да те посрещне. Бинг не ви е посрещал, нали?

- Не, не е.

- Ето, виждаш ли!

Лейди Емили остави огризката и изведнъж смени темата:

- Баща ви е живял в Оукшот по едно време. Познавах го доста добре. Беше отвратителен на седлото.

- Не, говорите за чичо ми Хю. Баща ми прекара почти целия си живот в Индия. Там той умря.

- Не мисля, че би могъл да направи това - отговори лейди Емили. - Просто не вярвам, че е отишъл там. Наистина ли, Чарлз?

- Какво? Къде?

- Хю Воън никога не е бил в Индия, нали?

- Не, не, разбира се. Той продаде Оукшот и отиде някъде в Хемпшир. Той никога не е бил в Индия.

В този момент в стаята влезе още една възрастна дама, практически неразличима от лейди Емили.

- Това е г-н Воън, скъпа моя. Помните баща му от Оукшот, нали? Той ще отведе маркиза на Стайл в чужбина… Сестра ми, лейди Гертруд.

Лейди Гертруд се усмихна ослепително и ми стисна ръката.

- Знаех, че някой ще дойде за обяд и когато петнадесет минути по-рано видях Бинг да влиза в къщата със зеленчуци, си помислих: не трябва ли да е във Ванбърг, за да посрещне влака.

- Не, не, скъпа моя - каза лейди Емили. - Г-н Воън пристигна с кола.

- Тогава всичко е наред. Мислех, че каза, че ще дойде с влак.

2

Маркизът на Стайл не дойде на обяд.

- Страхувам се, че в началото ще го намерите много срамежлив - обясни херцогът. - Не му казахме за пристигането ви до тази сутрин. Те се страхуваха, че това може да го разстрои. И наистина, той беше малко разстроен. Видяхте ли го след закуска, мили мои?

- Не мислите ли, че би било по-добре г-н Воън да знае истината за Стайл? - попита лейди Гертруд. - Скоро ще разбере всичко.

Херцогът въздъхна:

- Истината е, г-н Воън, че внукът ми не е добре с главата. Не е луд, нали разбирате, но е силно изостанал.

Аз кимнах:

- Моята кръстница спомена нещо такова.

- Основно защото не ходеше на училище. Учи в частно училище два семестъра, но не му хареса там, а и таксата беше твърде висока, затова го прибрах. Оттогава не е получавал нормално образование.

- Без образование, скъпи - уточни лейди Гертруд.

- Ами точно така е. Разбира се, това е тъжно, както, разбира се, ще се досетите. Разбирате ли, момчето е мой наследник и… е, това е изключително жалко. И сега се оказа, че майката на момчето е оставила доста голяма сума за образованието му. Нищо друго не можеш да направиш с тези пари… и да си кажа честно, напълно забравих за всичко това, докато адвокатът ми не ми напомни онзи ден. Мисля, че в момента има около хиляда и триста лири в сметката. Лейди Емили, лейди Гертруд и аз обсъдихме ситуацията и стигнахме до извода, че най-добрият вариант е да го изпратим в чужбина с домашен учител. Може би той ще се промени. Във всеки случай ще сме сигурни, че сме изпълнили дълга си към момчето.

Струваше ми се странно такова отношение към бъдещия ми ученик, но не казах нищо.

- Вероятно ще трябва да му купите дрехи. Виждате ли, той не ходи никъде и така се случи, че дрехите му, страхувам се, са износени.

Когато обядът свърши, те поставиха голяма кутия с ментов крем на масата. Лейди Емили изяде цели пет парчета.

3

Е, аз не съм завършил Оксфорд с отличие и нямах никакви ентусиазирани препоръки, така че не беше редно да проявявам прекомерна придирчивост, но сметнах за под достойнството си да убия една година, придружавайки благороден психопат в цяла Европа и вече на практика бях решил да откаже предложената работа, макар и с риск да предизвикам недоволството на моята кръстница, когато се появи младежът.

Спря на вратата на трапезарията и огледа всички присъстващи. Усещаше се, че определено не е спокоен, но в същото време не беше много смутен.

- Здравейте, свършихте ли с обяда? Може ли малко ментово кремче, лельо Емили?

Младежът ми хареса. Малко над средния ръст, правилна реч, с интонации, характерни за хора от знатен произход, живеещи сред слуги и селяни. Дрехите, разбира се, оставяха много да се желае: ярко синият костюм с четири копчета на сакото явно му беше малък, така че вълнените чорапи се виждаха изпод панталоните; бялата фланелена риза с твърда вечерна яка и много тясната вратовръзка, вързана на морски възел, не подобряваха картината. Прекалено дългата си коса беше пригладил с вода. Но въпреки такъв нелеп външен вид, той не изглеждаше луд.

- Влез и поздрави новия си учител - предложи лейди Гертруд, сякаш говореше на шестгодишно дете. - Протегни дясната си ръка… да, тази…

Той тромаво се приближи до мен, протегна ръка, после я сложи зад гърба си и веднага я хвърли напред, като също се и наведе към мен. Изведнъж почувствах срам за това същество, което не знаеше как да се държи в обществото.

- Добър ден - поздрави той. - Ако не се лъжа, забравиха да ви пратят кола, нали? Последният домашен учител пристигна на гарата и стигна тук едва в три и половина. После му казаха, че съм луд и той веднага си тръгна. Казаха ли ви вече, че съм луд?

- Не, - уверих го, - разбира се, че не.

- Е, те ще кажат и повече. Но може би вече са го казали, просто не искате да ми кажете. Вие сте джентълмен, нали? Дядо ми обича да казва: „Той е негодник, но поне е джентълмен”. Не е нужно да се тревожите за мен. Всички казват, че съм луд.

На всяко друго място подобна тирада би предизвикала неловкост, но лейди Гертруд заговори спокойно и без емоции:

- Не си длъжен да говориш така с господин Воън. Ела и си вземи ментов крем, скъпи.

И тя ме погледна, сякаш искаше да каже: Е, какво ви казах?

И внезапно реших да поема работата.

Час по-късно седяхме във влака. В джоба ми беше чекът на херцога за сто и петдесет лири, предназначен за предварителни разходи. Малкият куфар с жалките вещи на младия мъж лесно се побра на рафта над главата му.

- А как да ви наричам? - попита той.

- Повечето ми приятели ме наричат Ърнест.

- Може ли и аз да го направя?

- Да, разбира се. А аз как да ви наричам?

На лицето му се изписа неувереност.

- Дядо и лелите ме наричат „Стайл”, всички останали ме наричат „господине”, когато са наоколо, и „Бетс”, когато сме сами.

- Нямаш ли име, дадено при кръщението?

Трябваше да помисли за момент, преди да отговори.

- Да… Джордж Теодор Верней.

- Е, тогава ще те наричам Джордж.

- Наистина? Кажете ми, често ли посещавате Лондон?

- Да, обикновено живея там.

- Разбирам. Знаете ли, никога не съм бил в Лондон. Никога не напускам дома… освен за училище.

- Толкова ли ужасно беше?

- Там имаше… - Той произнесе клетва, която можеше да се чуе само от селянин. - Предполагам, че не трябва да говоря така? Леля Емили казва, че не трябва.

- Тя е напълно права.

- Знаете ли, понякога такива странни идеи идват в главата й…

Останалата част от пътуването прекарахме във весело бърборене. Същата вечер той изрази желание да отиде на театър, но като си спомних дрехите на младия мъж, го сложих да спи рано вечерта и тръгнах да търся приятели. Със сто и петдесет лири в джоба си можех да си позволя шампанско. Да не говорим за добрата история, която възнамерявах да разкажа.

Прекарахме целия следващ ден в поръчка на дрехи. Щом видях нещата, които беше взел със себе си, ми стана ясно, че ще трябва да прекараме четири-пет дни в Лондон: той нямаше какво да облече. Веднага щом се събуди, го заведох във всички магазини, където дължах пари. Поръча много и с видимо удоволствие. До вечерта започнаха да пристигат първите покупки и скоро стаята му се превърна в купчина картон и опаковъчна хартия. Г-н Филбрик, който винаги създава впечатлението, че аз съм първият клиент, поръчал костюм от него, беше толкова развълнуван от неговата искреност в покупката, че пристигна в хотела ни, придружен от помощник, който донесе куфар, пълен с мостри на платове. Джордж показа вроден афинитет към карето. Г-н Филбрик обеща, че два костюма ще бъдат готови до четвъртък и че третият ще ни настигне в Крилон. Попитах дали знае някое място, откъдето мога да си купя приличен готов костюм за излизане. Той посочи магазина, в който фирмата му продаваше костюми, които по някаква причина клиентите отказваха. Помнеше добре бащата на негова светлост. Обеща да дойде утре на проба. Попита дали самият аз имам всички необходими дрехи, защото той имаше нови интересни платове. Колкото до моя дълг към него… е, можех да го платя по всяко удобно за мен време (последното му писмо ясно показваше, че ще вземе нова поръчка само след пълното плащане на предишните). Поръчах два костюма. Джордж много хареса цялото това действие.

След първата сутрин спрях да се правя на учител. Трябваше да прекараме четири дни в Лондон, преди да заминем за континента и, както каза Джордж, това беше първият му път в столицата. Искаше да види всичко и най-вече да погледа хората; той лесно различаваше доброто от лошото и имаше вродена изтънченост, която лесно се виждаше през патината на провинциализма. Когато за първи път отиде на театър, той беше щастлив и удивен от всичко: сцената, оркестъра, залата го очароваха. Настоя да заемем местата си десет минути преди началото и пожела да си тръгне десет минути преди края на първото действие. Реши, че зрелището е вулгарно, скучно и отвратително и иска да види още много. Гледната точка „можеш да останеш тук докогато искаш, всичко е платено” му се стори неприемлива.

Той се отнасяше и към храната по същия начин - искаше да опита всичко. Ако някое ястие не му харесваше, веднага поръчваше друго. На първата ни вечеря реши, че шампанското е безвкусно и неприятно, след което отказа да го пие. Не искаше да се приспособява към ничии вкусове, но повечето от тези, които наистина заслужаваха внимание, му доставяха неизмеримо удоволствие. Така в Националната галерия след „Смъртта на Петър Великомъченик” от Белини отказа да гледа каквото и да било друго.

Ползваше се с голям успех сред всички, с които го запознах. Нямаше обноски. Казваше това, което мисли, без да се сдържа и слушаше с изключителен интерес всичко, което се казва пред него. Отначало понякога се намесвах с доста обезпокоителна искреност в разговори, които се състояха почти изцяло от клишета, с които сме толкова свикнали, но почти веднага разбрах кои фрази се произнасят чисто механично и следователно трябва да бъдат игнорирани. Той подбираше често срещани изрази и думи в движение, но ги използваше по свой начин, придавайки им нови нюанси.

И всичко това се случи за четири дни. След четири месеца промените щяха да бъдат много по-забележими. Забелязах за себе си как всеки час той трупа опит и придобива нови знания.

Последната ни вечер в Лондон купих атлас и се опитах да му обясня къде отиваме. Светът беше разделен за него на три части: Европа, където войната свърши, където има много градове, като Париж и Будапеща, еднакво далеч от Англия и населени с проститутки; Изток, гъмжащ от слонове и камили, пустини, дервиши и люлеещи се мандарини, и Америка, която освен два континента включваше Австралия, Нова Зеландия и по-голямата част от Британската империя, разбира се, не „Източната”, където живеели и диваци.

- Ще трябва да спрем за нощувка в Бринцини - казах му. - Тогава можем да отидем при „Лойд Трестино” сутринта. Твърде много пушиш.

Току-що се бяхме върнали от чай и коктейл-парти. Джордж застана до огледалото и се погледна в новите дрехи.

- Знаеш ли, той направи добре този костюм, Ърнест. Това е единственото нещо, което научих вкъщи, искам да кажа, пушенето. Обикновено отивах в пушалнята с Бинг.

- Не каза хареса ли ти коктейла.

- Ърнест, защо всичките ти приятели бяха толкова мили с мен? Само защото ще ставам херцог ли?

- Мисля, че това означава много за някои хора… Джулия, например. Тя каза, че изглеждаш толкова изгубен.

- Страхувам се, че не харесах Джулия. Не, говоря за Питър и онзи забавен господин Олифант.

- Мисля, че те просто те харесаха.

- Колко странно! - Погледна се отново в огледалото. - Знаеш ли, искам да ти кажа какво мисля сега, след тези няколко дни. Сега вече не мисля, че съм луд. Само у дома се чувствах различен от всички останали. Разбира се, не знам много… но си помислих… какво мислиш: може би дядо и лелите ми са луди?

- Стари са, разбира се.

- Не, луди са. Спомням си колко странно се държаха понякога. Миналото лято леля Гертруд реши, че под леглото й има рояк пчели. Тя извика градинарите да ги опушат. Отказваше да стане от леглото, докато пчелите не излетят, но тях ги нямаше. Или дядо… веднъж изплете венец от ягодови листа и започнал да танцува в градината, пеейки детски песни. Тогава не му обърнах внимание, но това е странно поведение, нали? Е, така или иначе няма да ги видя с месеци. И това е страхотно. Не мислиш ли, че ръкавите са малко тесни? Черни ли са хората в Атина?

- Не черни като въглен… но голяма част от евреите и абсолвентите.

- Какво е това?

- Ето, Питър е абсолвент, както и аз, само че няколко седмици по-рано.

- Слушай, как мислиш, хората могат ли да ме объркат с абсолвент?

4

Понякога ми се струва, че природата, подобно на мързелив автор, превръща в кратка история това, което е замислено в началото на романа.

На следващата сутрин по пощата пристигнаха две писма: едно от банката с чек от херцога за сто и петдесет лири и бележка: „Плащанията са спрени”; другият от адвокатска кантора със съобщението, че те, или по-скоро един от тях, ще ме посети тази сутрин от името на херцога на Ванбърг. Занесох писмата на Джордж.

Той дори не изглеждаше изненадан:

- Чувствах, че всичко това е твърде хубаво, за да продължи дълго.

Адвокатът пристигна. По лицата ни се изписа недоволство, тъй като не си бяхме направили труда да се облечем за пристигането му. Изяви желание да говори с мен насаме.

Негова светлост, каза той, е променил плановете за внука си. Разбира се, строго между нас, трябва да признаем, че момчето е малко лудо… толкова тъжно… толкова древно семейство… и ако нещо се беше случило, щях да се окажа в трудна позиция… Негово светлост обсъдил всичко с лейди Емили и лейди Гертруд… това също е опасен експеримент… освен това те умишлено държаха момчето заключено, защото не искаха светът да разбере… дискредитирайки фамилното име.. .и, разбира се, ще има разговори. Абсолютно не е негово право да обсъжда правилността на решението на клиента си, но той е много изненадан, че негова светлост дори е помислил да пусне момчето да напусне къщата… по-късно - може би, но не сега… то трябва да бъде постоянно под контрол и надзор. И, разбира се, то трябва да наследи много пари, негова светлост се справя много по-добре, отколкото мнозина предполагат… градски имоти… имоти… и така нататък.

Той получил инструкции да плати всички разходи до момента и да ми даде тримесечна заплата… много щедро от негова светлост, предвид липсата на документирани задължения… що се отнася до облеклото… изглежда сме прекалили. Всички готови артикули обаче ще бъдат върнати в магазините, а поръчаните ще бъдат платени. Получил е инструкции и по този въпрос… и самият той ще заведе маркиз Стайл при дядо му.

След час си тръгнаха.

- Прекарах четири прекрасни дни - каза Джордж за сбогом и добави: - Както и да е, след три години ще бъда на двадесет и една и парите на майка ми ще бъдат мои. Не мисля, че би било правилно да върна всички тези връзки. Мислиш ли, че мога да задържа една или две?

А пет минути по-късно Джулия се обади да ни покани на закуска.