Петър Анастасов

* * *

Тъпо ми е. Сляпо ми е. Стене
някакво човече вътре в мене.
Пари ме сълза немилостива -
моите другари си отиват.

Гузни са. Очите им са сухи.
Неми са. Ушите им са глухи.
Бяха други - смееха се чисто,
стискаха дланта ми поривисто.

Бяха верни и жертвоготовни,
бяха с мене в мигове съдбовни.
Сам останах в скромната си нива -
моите другари си отиват.

Може би не искат да са бедни
или гонят ветрове победни,
или изпълняват директива?
Моите другари си отиват.

Сякаш вдън човешката природа
е заложен тоя странен бяс.
Мислех, че се борят за народа,
а пък те се борили за власт.