СЪН НАЯВЕ
превод: Евгения Динкова
Не можах да мигна тази нощ,
събуди ме лош сън.
Уплаших се от тъмното, спомените
изплуваха и накрая се надигнах.
Майка ми ме обича, за да ме успокои
тя също се надигна,
но това което сънувах
никога няма да го забравя.
Мъжът, който ме отгледа,
изчезна от къщи, замина нанякъде.
Виждам лицето на този мъж,
чувам немощния му глас.
Дай, татко, да бягаме, защото
човекоядецът ще ме изяде.
Не ме оставяй да тичам сам
из тази страшна, гъста гора.
«Ама че тъмно, мамо, нищо не се вижда! Кога ще съмне?»
«Спи, синко, още е рано да се става, спи сега…»
Тази нощ дори дивите зверове спяха, дори щурците бяха замлъкнали. Самотна, луната на небето говореше нещо на себе си, а долу на земята след шумния ден тегнеше умора и отпадналост.
Антон се опита да заспи, обръщайки се на другата страна. С две ръце хвана измачканата възглавница, вкопчи се в нея сякаш се страхуваше да не падне и притвори очи. Беше пъхнал глава под завивката и меката му коса беше цялата разрошена.
Понеже й се спеше, майка му бързо заспа. Където и да преместеше погледа си Антон, нищо не помръдваше. В единия ъгъл на скрина както винаги тиктакаше будилникът, верният страж на времето.
Антон чуваше тиктакането и можеше дори да се впусне да брои. Стаята тънеше в мрак, а мъждивата светлина на кандилото оттатък, пред синята икона на Св. Богородица не стигаше дотук. Прозорецът беше широко отворен, горещината не даваше да се диша и дори най-лекият полъх не поклащаше пердетата…
Всичко беше застинало. Антон не го ловеше сън. На отворения балкон кученцето му черно на цвят дремеше навито в кълбо. Ту заспиваше когато клепачите му натежаваха за сън, ту ставаше и надве-натри излапваше от храната в обичайната си паничка в ъгъла.
Антон с удоволствие би излязъл на балкона да си поиграе с него - но щеше да разсърди майка си. Знаеше, че няма да одобри постъпката му.
«Мамо, мамо, няма ли да ставаме?»
Майка му спеше и думите му не я смутиха. Понякога леко похъркваше, после похъркването утихна, беше дълбоко заспала.
«Мамо, мамо, хайде да ставаме…»
Не последва отговор, чуваше се само редовното отмерване на стенния часовник. Антон отметна завивката и разтърка очи, така че те се зачервиха още повече. Протегна се и бавно се огледа наоколо. Нищо не се виждаше.
Представи си, как изглежда стаята на светло … ей там е майчината му снимка, сложена в рамка, до нея неговата собствена и тази на баща му, после на баба му с набръчканото лице, усмихната и загледана нанякъде, винаги любяща всички и всичко.
От другата страна е гардеробът и подредените в него дрехи, сгънати грижливо една върху друга; на масата до гардероба - книгите и тетрадките му, пълни с какви ли не истории, цифри и много още неща, някои от които харесваше, а други го отегчаваха.
«Мамо, събуди се, на мене вече не ми се спи».
Този път с целия си ръст се изправи на дюшека, слезе от леглото и се доближи до леглото на майка си. Тя лежеше със затворени очи и измачканата възглавница закриваше половината й уста.
Повика я, но тя не го чу. След което леко побутна рамото й, докато тя най-сетне помръдна и бавно погледна изпод клепачи. Накрая отвори уста и я затвори с въздишка.
«Какво има, детето ми, станало ли е нещо? - попита. И щеше да потъне обратно в сън, но Антон раздруса пружината и продължи да дърпа майка си за ръката, докато тя най-сетне се разсъни както той искаше.
«Защо не спиш? Какво има? Никога не си правил така. След малко ще трябва да ставаш за училище. Хубаво е да си починеш, иначе в час ще си уморен, ще ти се спи, няма да разбереш урока и дори няма да можеш да играеш с другите деца. Легни си, хайде да поспиш, още малко и ще съмне…»
Антон не слушаше какво му казва, хвърли се върху нея и я целуна по бузата.
«Не ми се спи, не ми се спи. Ставай, вече съмна…»
«Как ще е съмнало, още е рано. Какво ти е?»
«Ела, мамо…» - дърпаше я детето. Майката съвсем се разсъни и раздразнението й изведнъж отстъпи място на безпокойството. Тя си даваше сметка, че ако се обидеше на сина си, щеше да се обиди на целия си свят.
Кръгозорът на живота й се свеждаше до кръглото личице на Антон. Тя седна на леглото, разтърка очи и светна лампата. Антон се оживи и се усмихна. Изгледа дълго лицето на майка си за да се увери, че не му се сърди. Не изглеждаше разсърдена и това го успокои.
«Тогава ще стана, щом толкова настояваш» - каза тя, «но искам да ми кажеш какво ти е. Никога не си правил така.»
Детето хвана ръката й и я тръсна, сякаш искаше да си поиграе, сякаш искаше да смени темата, сякаш беше смутено от нещо. Антон действително беше смутен. Майка му го изгледа внимателно, леко се освободи от тръскащите му пръстчета и го взе в прегръдките си.
Едновременно си мислеше: «Стават вече десет години, откак нощно време спи на тъмно. Всеки ден се съмва по едно и също време. Толкова години нищо не се е променило и току изведнъж такава промяна, какво ли може да е станало?»
«Кажи, детето ми, какво ти има!» - настояваше. Гласът й този път беше загрижен.
«Ела да хапнем нещо в кухнята… гладна съм.» Тя стана и наплиска лицето си. Антон я последва.
«Сигурно си сънувал нещо, от което си се уплашил. Какво сънува?»
«Не знам какво сънувах, но ме беше много страх. Видях лица, които ме гледаха втренчено. Наоколо беше тъмно и носеха тичешком някакъв човек в болницата…» Детето млъкна.
«И какво стана по-нататък», подпитваше го майка му.
«После дойдоха хора и ми казаха: «Баща ти си отиде и повече няма да се върне. Не го чакай напразно. Можеш да се прибираш». И аз наведох глава и си тръгнах. Хората извърнаха глави след мен и видях как неподвижни ме следват с поглед…»
«Значи си се уплашил от това, което си сънувал? Нима не знаеш, че сънищата нищо не значат?» Тя знаеше, че това не е вярно.
«Когато татко замина, ти ми каза, че ще се върне. Не си ли спомняш, мамо? А гледай, сега времето мина, а той не се връща. Ти ми каза да чакам … преди малко, като се събудих и после тебе като те събудих, струваше ми се, че е тук…»
«Ама какви ги говориш, миличко? Какво ти става?» Майка му ставаше все по-неспокойна. Но не искаше да плаче пред него.
«Днес като се връщах от училище, видях един мъж да кара мотор. На главната беше пълно с народ, хората бързаха да пресекат, а колите караха по-бързо от обикновено. Внезапно мъжът на мотора се блъсна в една от колите, моторът му се изправи на задното колело и малко след това колата го повлече по земята. Шумът на мотора и колелата, които се въртяха и стържеха по земята ме изплаши. После се стекоха хора, колите удариха спирачки и аз се приближих да видя какво е станало…»
«И какво видя, детето ми?»
«По средата, по цялата си дължина лежеше някакъв човек и охкаше, но не можех да разбера какво иска да каже. Малко след това дойде свещеник, наведе се върху него и направи кръст. Двама мъже го покриха с одеяло. Полицаите разпръснаха навалицата и после аз се прибрах вкъщи.»
«Виждаш ли, миличко, трябва много да внимаваш с колите, те са много опасни» - повтори нежно майка му, като чакаше да й разкаже какво беше станало по-нататък.
«Хората казваха, че умрял. Навярно е така, защото не помръдваше. После дойде една линейка и го откара в болницата.»
«Ти познаваш ли го този човек?» Майка му се колебаеше дали да смени темата. Хем искаше, хем я беше страх.
«Не» - и детето впи големите си, широко отворени очи в лицето на майка си. Бяха учудени и красиви.
«Тогава защо ми каза, че ти казали, че това е татко ти?»
«Така сънувах, мамо. Казаха ми, че татко заминал и повече няма да се върне. Но не ми казаха къде е отишъл. Казаха ми да не го чакам напразно. После си тръгнах. Така беше, мамо, това сънувах, така ми казаха. Точно тогава се събудих и не можех повече да заспя…»
«Какво ще учите днес в училище? Сигурно ще вземете нов урок.»
«Ами сигурно. После на междучасието ще излезем на двора. Само ако знаеш, колко хубаво е да си играеш навън, когато другите са в час! Колко е спокойно тогава в училище… сякаш е нощ.»
Жената си спомни как тя и мъжът й, ръка за ръка гледаха, сякаш целият свят се простираше пред очите им, щастливия Антон да отива за първи път на училище - с ученическо облекло и ученическа чанта пълна с учебници, празни тетрадки и подострени моливи.
На този ден всичко беше празнично ново. Детето най-напред ги изгледа двамата, после огледа голямата сграда. Целуна ги, влезе и им помаха усмихнато. Те от своя страна също му помахаха и детето се изгуби сред навалицата други деца, еднакво облечени и приличащи си до едно.
Тя си спомни всичко - заради една непреспана нощ.
Сега пак Антон отиде на училище и майка му затвори вратата след него. Малко след това потъна в сълзи, извади кърпичка и обърса бузите си и сдържаните от нощта сълзи. Колко много сълзи напираха в очите й. Изтегна се на леглото, но не можа да заспи, нито да сънува.
Струваше й се, че всичко, което се беше случило е толкова скорошно. Всичко, изплуваше пред очите й, сякаш изведнъж си спомняше каквото беше забравила, докато истината е, че никога не го бе забравила.
Само че Антон не можеше да ги помни тия неща, защото не ги знаеше и затова сънуваше това, което не знаеше.
Беше следобед, мъжът й се беше излегнал да си почине след работа. Пушеше цигара и гледаше втренчено тавана, сякаш четеше прозрачни букви, които виждаше единствено той.
«Какво ти е?» - го попита тя. «Неприятности в службата ли?»
Той не отговори и продължи да гледа тавана. Тя отиде оттатък, задавайки си въпроси, без да може да си отговори. «Какво ли има?» Няколко седмици по-късно го взеха в болницата. Беше му приготвила чанта с малко дрехи, книги, плодове и много любов.
«Не води Антон тук, не искам да ме вижда».
«Защо?»
«Не му давай да идва. Кажи му, че съм заминал, че съм заминал по работа, кажи му каквото искаш, измисли нещо, но нека да разбере, че нито съм го забравил, нито изоставил. Само не му казвай, че умирам тук. Не му давай да идва. В мене няма вече нищо за гледане. Още е малък и не искам да започва живота си с един жив скелет, врязан в паметта си…»
«Не говори така» - проплака жена му.
«Дори и да не ти го казвам по този начин, това е самата истина.»
Антон цели три месеца живя у лелини си, играеше си там с братовчедите си. Сутрин излизаха на площада, катереха се по старите дървета, по обед се хранеха заедно и пак излизаха да играят.
«Къде е татко?»
«Татко ти скоро ще се върне.»
Антон повярва и продължи да бъде радостно дете. Майка му идваше да го види всяка вечер.
«Мамо, къде е татко?»
«Татко ти скоро ще се върне.»
Мъжът й настояваше Антон да не идва. Спомни си, как искаше от нея да направи всичко, че Антон да го забрави.
«Не му говори за мене. Един ден може би ще забрави, че е имал баща, който не е могъл да бъде с него, да го отгледа и самият той да израсне като баща заедно с него.»
«Защо?» - беше го попитала.
«Защото моят син трябва да порасне и да изживее живота си. Смъртта ми идва прекалено рано за него и ще го погуби, ако се докосне до мене. Нека смъртта погуби само мене. Той също един ден ще трябва да умре, но това ще стане, когато му дойде времето, а не сега, сега смъртта ще отнесе мене. Една смърт е достатъчна за един човек. Не го води при мене» - убеждаваше я той.
«Добре» - каза тя и заплака. В съзнанието си виждаше вече новия гробен паметник, украсен с цветя и запалени свещи.
Поне там щеше да може да заведе Антон, щеше да купи букет рози и да му каже: «Детето ми, тук почива татко ти. Кажи му, ако искаш нещо да му кажеш, той ще те изслуша… А сега сложи розите на гроба внимателно да не го събудиш, защото татко ти спи». Идеята й хареса. На нищо друго не можеше да се надява.
«Дори на гроба ми не го води - не го води на гроба ми» - й каза той, сякаш беше прочел мислите й. Тя се сепна.
«Дори там ли?»
«Дори там. Антон ще порасне и ще се радва на живота. Остави го да открие смъртта сам, когато стане голям, ще дойде такъв момент и надявам се възможно най-късно. Не сега. Сега не бива.»
Сякаш беше вчера. Днес също, изтегната на кревата с кърпичка в ръка тя чуваше, как й говори и виждаше отблизо и отдалеч как я разубеждава - в стая номер пет на болницата.
Тя обърса очите си и стана. Антон щеше всеки момент да се прибере от училище и не искаше да я завари потънала в сълзи.
«Добре ли мина денят в училище, миличко?»
«Да, мамо.»
«Спеше ли ти се?»
«В началото за малко да заспя на чина, но учителят ни прочете една история и се разсъних» - отговори доволно момчето.
«Значи историята ти хареса. Разкажи ми я.»
«Имало едно време едно немирно дете, което отишло само в гората. Там сред красивите дървета живеело едно грозно чудовище, което ядяло хора. Баща му му бил заръчвал да не ходи в гората. Но детето не можело да забрави за чудовището и искало да го види отблизо. «Добре тогава, ела ще ти го покажа» - казал баща му и като го хванал здраво за ръката, го завел там. Като стигнали, мамо, сред дърветата, реките, хълмовете и песнопойните птици му показал отдалече чудовището. После му казал да не се доближава до него «Татко, не ме оставяй сам» - отвърнало детето - «виж го колко е гладно!» Аз те предупредих, синко, че чудовището е страшно» - отговорил бащата. После…
«Хубава е тази история, Антоне» - прекъсна го майката. «Ела сега да вечеряме…»
«Значи не ти харесва, мамо?» Детето беше малко разочаровано.
«Напротив, синко, много ми хареса…» И Антон пак не разбра.
«Историята е дълга, мамо, ще ти я разкажа цялата».
«Да, Антоне, знам че е дълга…» Гласът й трепереше, но не дотам че синът й да забележи треперенето.
Тази нощ Антон сънува немирното дете, как ръка за ръка върви с баща си из гъстата гора, където растат красиви дървета, текат реки, издигат се хълмове, пеят птици и където едно гладно чудовище чака да глътне някой човек.
