Катрин Мансфийлд

превод: Любомир Духлински

Неочаквано - за свой ужас - тя се събуди. Какво стана? Случи се нещо ужасно. Не - нищо не се случи.

Само вятърът клатеше къщата, прозорците пукаха, парче желязо на покрива дрънчеше и това я накара да се трепери ужасно.

Отвън край прозореца листата пърхаха напред-назад; долу на булеварда цял вестник се носеше във въздуха като изгубен змей и падна, блъскайки се в борови иглички.

Студено. Лятото свърши, есента дойде - всичко изглеждаше грозно. Каруците трополяха, клатеха се насам-натам; двама китайци бягаха напред под дървени хомоти с препълнени кошници със зеленчуци, техните плитки и сини блузи се развяваха на вятъра.

Едно бяло куче закуцука на три крака покрай портата, скимтейки. Всичко свърши! Какво точно? Ами всичко! И тя започна да сплита косата си с треперещи пръсти, без да смее да се погледне в огледалото. В коридора майка й говореше с баба й.

Каква глупачка! Как можеш да оставиш нещо без надзор в такова време… Сега най-добрата ми покривка за чай от канарски бродерии просто се превърна в парцали. Защо мирише толкова странно? Кашата загаря. Боже мой, все този вятър!

В десет часа започва урокът й по музика. От тази мисъл в главата й започнаха да звучат незначителни пасажи от пиесата на Бетовен, трели, дълги и ужасни, като малки търкалящи се барабани…

Мари Суонсън тича в съседната градина, за да набере „хризантеми”, преди да са изчезнали. Полата й се вее над кръста; тя се опитва да я бутне надолу, да я пъхне между краката си, докато се навежда, но всичко е безуспешно - полата отново се вдига.

Клоните на дървета и храсти се поклащат до нея. Тя бере цветята възможно най-бързо, но е объркана. Не осъзнава какво прави - изтръгва растенията с корените, огъва стъблата, извива ги, тропа с крака и ругае.

- За бога, не отваряй входната врата! Заобиколете до задната врата - извиква някой. Тогава тя чува гласа на Боги:

- Мамо, на телефона. Телефона, мамо. Това е месарят.

Колко чудовищен е животът - отвратителен, просто отвратителен… Сега пък панделката на шапката й се скъса. Какво друго? Ще си сложи старата барета и ще се измъкне през задната врата. Но майката вече беше забелязала.

- Матилда. Матилда. Върни се вед-на-га! Какво е това на главата ти? Прилича на нагревател за чайник. И защо имаш кичур коса на челото си?

- Не мога да се върна, мамо. Иначе ще закъснея за урока.

- Върни се веднага!

Тя не иска. Тя няма да се върне. Тя мрази майка си. Върви по дяволите, извиква тя, побягвайки надолу по пътя.

Лютивият прах се надига на вълни, облаци, големи вихрови кръгове, а в него има малки снопчета слама и силаж с тор. Вятърът с рев се носи над дърветата в градините, и застанала в края на пътя при портата на г-н Булен, тя чува ридаещите звуци на морето: „А-ах!.. А-ах!.. А-ах! “

Но в гостната на г-н Булен е тихо като в пещера. Прозорците са затворени, завесите са наполовина спуснати и тя не е закъсняла. Момичето, което идва „преди нея”, току-що е започнало да свири „Към айсберга” от Макдауъл. Г-н Булен я поглежда и се усмихва леко.

- Седни - казва той. - Седни там в ъгъла на дивана, малка госпожице.

Той е такъв весел. Той наистина не се смее на теб… но има нещо… Е, колко е спокойно тук. Тя харесва тази стая.

Мирише на тапицерски плат, на застоял дим и хризантеми… голяма ваза с тях стои на полицата на камината зад бледа снимка на Рубинщайн… моя приятел Робърт Булен.

Над черното искрящо пиано виси картината „Самота” - тъмнокоса жена с трагичен вид, обвита в бяло, седи на камък, кръстосала крака и хванала брадичката си с длани.

- Не, не така! - казва г-н Булен и като се навежда над другото момиче, протяга ръце над раменете й и изсвирва този пасаж вместо нея. Глупавичка - тя се изчерви! Даже е смешно!

Ето момичето, което „преди нея” си тръгна, входната врата се затръшна. Г-н Булен се връща и ходи тихо напред-назад - чакайки я. Но колко е необичайно.

Пръстите й така треперят, че не може да развърже възела на папката с ноти. Целият този вятър… А сърцето й бие толкова силно, че сякаш с движенията си повдига блузата й.

Г-н Булен не казва нито дума. Опърпаната червена седалка на пианото е достатъчно дълга. На нея лесно рамо до рамо могат да се настанят двама души. Г-н Булен сяда до нея.

- Да започна ли с гамите? - пита тя, стискайки ръцете си. - Научих и няколко арпеджиа.

Но г-н Булен не отговаря. Тя се съмнява, че той изобщо я чува… и тогава изведнъж веселата му ръка с пръстен на пръста се протяга нагоре и той отваря Бетовен.

- Да посвирим малко този стар майстор - казва той.

Но защо говори с такава доброта - с такъв ужасно приятен глас - сякаш се познават от много, много години и знаят всичко един за друг?

Той бавно обръща страницата. Тя наблюдава ръката му - тя е много изящна ръка и винаги изглежда като току-що измита.

- Ето от тук - казва г-н Булен.

О, този добър глас - о, тези тъжни звуци. Пак затропаха малките барабани…

- Да повторя ли?

- Да, мило дете.

Гласът му е много добър, дори прекалено добър. Четвъртини и осмини ноти танцуват ту нагоре, ту надолу, като малки черни момченца на ограда. Защо е такъв… Тя няма да плаче - няма и за какво…

- Какво се е случило, мило дете?

Г-н Булен хваща ръцете й. Рамото му е точно до нейната глава. Тя се навежда леко към него и бузата й докосва еластичния туид.

- Животът е ужасен - шепне тя, но изобщо не чувства, че е ужасен. Той казва нещо като „почакай” и „ще мине време” и „рядко се случва една жена”, но тя не го слуша. Така й е спокойно… сега завинаги…

Внезапно вратата се отваря и се появява Мари Суонсън, много преди уречения й час.

- Опитай се да ускориш малко алегретото - казва г-н Булен, става и отново започва да крачи напред-назад.

- Седни там в ъгъла на дивана, малка госпожице - казва той на Мари.

Вятърът, този вятър. Тя се страхува да седи сама в стаята си. Леглото, огледалото, бялата кана и купата блестят като небето пред прозореца. Леглото е това, което ме плаши. Там чакат блянове…

Може ли майка й дори за миг да си представи, че възнамерява да разбие всички тези чорапи, вързани на възел и лежащи върху одеялото като кълбо змии? Не. Не, мамо. Не разбирам защо аз…

Вятърът - все този вятър. Странна миризма на сажди, носени от комина. Нима за вятъра не се пишат стихотворения?… „Нося нови цветя и листа, и дъждове”… Каква глупост.

- Ти ли си, Боги?

- Хайде да се разходим по еспланадата, Матилда. Не мога да остана тук повече.

- Добре. Само си облека палтото. Не е ли ужасен денят!

Палтото на Боги е точно като нейното. Закопчавайки яката си, тя се оглежда в огледалото.

Лицето й е бледо, има същите развълнувани очи и ярки устни. О, да, те познават тези в огледалото. Довиждане, мили, ще се върнем скоро.

- Така е по-добре, нали?

- Дръж ми ръката - казва Боги.

Те не могат да вървят твърде бързо. Главите им са наведени, краката им едва се докосват. Вървят с дълги крачки през града, като един целеустремен човек, надолу по зигзагообразния асфалт, където расте дивият копър, и към еспланадата. Стъмни се - пада здрач.

Вятърът е толкова силен, че по пътя им се налага да си пробиват път през него, залитат като двама стари пияници. Всички бедни малки дръвчета пахутукави на еспланадата са огънати до земята.

- Давай де! Хайде! Нека се приближим!

Водата в морето зад вълнолома се покачи високо. Те свалят шапки и косите им, които имат солен вкус, полепват по устните им. Морето е толкова високо, че вълните дори не се разбиват; те се удрят в грубата каменна стена с глух шум и биват погълнати от мокри стъпала, покрити с водорасли.

Малки пръски летят от водата направо върху еспланадата. Бяха покрити с капки; в устата й има вкус на сол, мокра и студена.

Гласът на Боги се пречупва. Когато говори, гласът му се издига нагоре и после слиза надолу като в гамата. Смешно е - кара те да се смееш - и просто пасва на деня. Вятърът носи техните гласове - фрази се носят в далечината като тесни ленти.

- По-бързо! по-бързо!

Стъмва се. В пристанището, на голяма, тромава въглищна баржа, светнаха две светлини - едната високо на мачтата, а другата на кърмата.

- Виж, Боги. Погледни натам.

Голям черен параход с дълга димна верига, със светещи илюминатори, целият в светлини, излиза в морето.

Вятърът не го спира; той прорязва вълните, насочвайки се към отворената врата между острите скали, които водят до… Тази светлина, която я кара да изглежда толкова красива и загадъчна… Те стоят на борда на кораба, надвесени над парапета, ръка за ръка.

- …Кои са те?

- …Брат и сестра.

- Виж, Боги, там има град. Той изглежда толкова малък, нали? Часовникът на пощата звъни за последен път. Ето еспланадата, където се разхождахме в онзи ветровит ден. Помниш ли? Плаках тогава в часовете по музика - колко отдавна беше! Довиждане малък остров, довиждане….

Ето мракът спуска крилото си над кипящата вода. Вече бяха изгубили от поглед тези двамата. Довиждане, довиждане. Не забравяй…. Но корабът вече е заминал…

Вятър - Вятър.

1920 г.