Драгомил Георгиев

Епически замисъл, величествени емоции и преживявания, драматична и трагична молитва е двутомникът от лирически изповеди на Елка Няголова -„Само тази Любов” и „Само тази България.”

Лириката е болка и съдба, нашепване и вик, но и аристократично слово на изящното и филигранното като съвършенство.

Този естетически критерий е водещ за двете книги, които са заклинание по решимост да си истински и достоен българин.

Животът е отново борба за висок морал, за чест и достойнство, за свобода и чиста съвест, това е ценностната система на лирическата героиня, която ни покръства да сме неподкупни и стойностни пред вечността.

Четенето на написаното води до катарзис, до извисяване на разума и чувствата, до равносметка за направеното и ценното, което ще оставиш след себе си.

Естетическо културно събитие и новаторско явление са лирическите книги на ЕЛКА НЯГОЛОВА - „САМО ТАЗИ ЛЮБОВ, т.1″,(СБП, СА, 2025, 148 с.) и „САМО ТАЗИ БЪЛГАРИЯ”, т. 2 (СБП, СА, 2025, 144 с.).

Ключът, шифърът, знакът, азбуката към този монументален лирически разказ е в големите национални традиции от народното творчество през заветите на националното ни Възраждане, с идеите на Паисий, Раковски, Левски, Ботев и Вазов, за да се премине през хуманизма на Йордан Йовков и се стигне до терзанията и извисяването при Любомир Левчев и Стефан Цанев, до духовните посестрими Елисавета Багряна и Дора Габе, до Станка Пенчева, Лиляна Стефанова и Надя Попова.

Този дух на нравствен максимализъм пред близката, възможната разруха на граденото през вековете прави всеки стих неспокоен и дързък, готов да ни води до победата на Доброто над Злото, на цивилизованото над пошлото.

Четем тези близо 250 стихотворения и ни става все по-страшно, но и по-светло, че ще ги има отново и отново „САМО ТАЗИ ЛЮБОВ И САМО ТАЗИ БЪЛГАРИЯ”.

Няма място за компромиси и парадна, куртоазна дипломация, защото сме във „време разделно”(Антон Дончев). Премълчано е скромното, тихото говорене и нашепване, а за пореден път българската лирика е Вик, както е при гения, болка и съдба, както е при патриарха, аристократична изящност, както е при Димчо и Николай Лилиев.

Невероятно трудно е да се избегне евтиното патриотарство и да се пише за големите истини на живота дръзко, защото са преживени всички истини на съвременна България и на човека, който е все по-ограбен, объркан, но преди всичко обезверен.

Поетесата подхожда през преживяното в превъплъщенията си от опита и мъдростта на българката от миналото и нашето съвремие, затова тя стига „до другия бряг”(Пенчо П. Славейков), а там са високите стойности за истина, свобода и божествена любов.

Славянството носи светлината на духа на източното православие с триединството за Вяра, Надежда, Любов.

Третата идентификация е на Синът Божий, който налага най-високите измерения на любовта, на идеализма да си чист и извисен дори в помислите си.

Тази безкомпромисност е непозната висота, която трудно се постига, но само с нравствен максимализъм се пристъпва до такива просветления за любовта.

За героинята пътят задължително преминава през „притворните храмове на Господ”, че „болката от любов все е първа”, за колелото като мит, но и като „рецепта за обичане”, още че „трябват двама, за да достигнат/своето Седмо небе!”.

Тази доброта е постижение на семейното и църковното възпитание, на притчите от Свещените книги и само тогава ще подадеш на „госта”(проф. Валери Стефанов), на странника „спестеното слънце.”

Лирическата героиня изповядва блажената оптимистична философия „И ще бъде любов!/Чак до Второто страшно пришествие!”, защото носи в душата си бунта и недоволството, устрема, красивия зов на „амазонката”, „потомката”, но не и на „кукувицата” на Елисавета Багряна.

„На екрана на нямото смълчано кино” между Аз и Ти в любовта има много истории, приказки, спомени и видения, които никога няма да бъдат забравени за „ден преди потопа”, за пътя към общия „Еверест” на двамата, а в „предсказанието” на българската Пенелопа има вихри и стихии, като градушката на Яворов, ако Тя бъде разлюбена.

Колко е вдъхновяващо да бъдеш в света на щастието на двамата, които през годините пренасят ден след ден спомените от дълбокото си чувство на обич и взаимност, затова няма сила, която да ги раздели, тъй като в този „валс с боси нозе сред коприва!…” се съхраняват тайните за серенадата на славея през декември за глухите в града.

Друго видение е за „първия шеметен бал” в края на училището, когато е прекрасна гледката да се въртят в танца на валса нашите „той беше Болконски/ а аз бях Наташа Ростова”, а този оброк ще ги вдъхновява през горнилото на годините. Та какво е любовта без тази към децата, внуците, правнуците, които остават след нас.

Ние мълчаливо им се радваме на житейската „маса за трима” и в „писмо” отново и отново пишем, споделяме, припомняме си притчата за „старата вишна.”

Поетите, тези мъдреци с бели ризи като мъжете, воеводите на Елка Няголова, знаят, че от любовта към Бога, към себе си, към близкия човек до тебе, до децата и внуците, до ближния и света около теб тръгва другата, голямата любов, а тя е към България.

Тя започва винаги от спомените за мама и тате, за родния край от най-ранното детство, със съхранения скъп „семеен албум”, както е при Димчо с „двора с белоцветните вишни”, при Дора Габе с миниатюрите в литературния шедьовър „Някога”.

Уникалното при поетесата е в динамиката на нейното „тогава”, когато след пресъздадения свят от пейзажа на „черешите дядови” умело се стига до годините на оценяване на греха на дърварите и на роденото, дареното от любовта между „остаряващото момче” и доброто „момиче”, което прекръства доброто в живота - „и него, и мене, и бряста.”

Влизаме в царството на „Отечество мое-далечно и свидно-/от мен до оградата”, друго, различно е години след това, защото „Широк е светът днес/ но тясно в душата”, загубила се е безвъзвратно магията на ангелската чистота на безкрайното и необятното, в „другото небе.”

Сред „горчивите ни песни” можем да поставим с болка притчата „Градеж” - за църквата, която българите градим, „правим”, но тя е повече „за вълци” (Петър Анастасов), защото „Бог, сърдит, не говори”, а народът се е самоснизил до „стадо мише”.

В нашия съвременен свят без воеводи, харамии, знаме и с мъже „в синджира от роби” ще чезнат безвъзвратно България и историята ни, защото „Кръст не става/от дъски за ковчези!”

В тази елегия историята е трагична за най-нова България, за нея е казана суровата истина, която звучи с болка и трагизъм, но и с отговорност, за да се осъзнаем, както е в „историйцата” на Хилендарския монах.

Другата тревожна история е за иконата на Майка Богородица, която е забравена, опушена „ридала тихо пред безродници”, груби антихристи, които са глухи за „думи златни”.

С нея разговаря лирическата героиня, търси закрила за сина и челядта му, за „цялата вселена”. На сцената на живота са съвременничката ни, която трепери в „бялата си риза”, както е в песента „Лято” на Пламен Ставрев, а Тя „майчицата Божия/ при мене от стената слиза…”

В съвременна и тревожна, жестоко разделена България настъпва времето за „големите мъже”, които задължително ще излязат „на мегдана”(Христо Ботев) и високо ще изрекат клетвените слова: „Хляб или свинец!”

Двете книги на Елка Няголова са единни, цялостни и образуват общ художествен свят, в който са народни водачи двете светини - любовта в нейната волност, свобода, чест и достойнство, защото само от тази Планина, Връх, Стълба, Въже може да се види грозното, отчайващото, но и Светлината на българското през вековете.

Стилистиката в повечето текстове е по-скоро драматургична, на места епична и чрез магичната сила на думата в лириката се стига до красотата на нашия „език свещен”, завет, който ни е бащински оставен от народния поет.

Споделеното е дълбоко, честно, трагично, то носи магията на клетва, на национално Евангелие, на колективни и семейни икони, без което не можем достойно да се върнем и да превърнем в национален приоритет завета на Паисий „българино, знай своя род и език!”.

Двете стихосбирки на Елка Няголова са колкото драматични, на някои места дори мрачни, толкова те са най-светлите книги в съвременната ни литература, защото е добре да се четат като нови или стари притчи за българското, което няма да се загуби, а ще се възражда, за да бъде светът победа на Бога, на Доброто и Светлината над мрака, разрушението и омразата.