С Боян Ангелов разговарят о.з. полковник Стефан Симеонов и Величко Хинов

Драги читателю, интервюто, което предлагаме на вниманието ти има интересна, любопитна история. Преди 10 години в навечерието на 60-ия юбилей на поета Боян Ангелов, неговият, преди години ръководител във военната и младежка редакция на „Хоризонт”, на Българското национално радио, полковник Стефан Симеонов интервюира юбиляря, с когото са прекарали 5 години пред микрофона в Националния ефир на радио София, сега на отговорното му място на „6 септември” 35 - председател на СБП. Разговорът е пък на микрофон, дешифриран впоследствие. Дъщеря ми, Марта, филоложка - учителка по български език и литература, попада в архива на дядо си на този любопитен текст, „свален” от записа точно преди 10 години. Така се роди идеята за огледално на онова юбилейно интервю, ново, пак юбилейно, но с днешна дата след 10 години. И то да даде представа за развитието на поета и ръководителя на СБП Боян Ангелов, в този отрязък от време. Реших да опростя въпросите, но да са в същия дух и последователност. Боян Ангелов се съгласи да даде тези нови отговори с 10-годишна времева дистанция. P.S. Текстът е запазил правописа без редакция в интервюто на Стефан Симеонов. Величко Хинов

Поет, философ, историк, публицист.

Душата на твореца. Боян Ангелов

Боян Ангелов се ражда през 1955 година на 27 август в град Панагюрище. Завършва специалностите литература и философия в Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Работи като редактор в списания и вестници. Завършва докторската си дисертация в Института за философски изследвания при БАН. Седем години специализира в Швейцария и завършва второто си висше образование с признат докторант по антропософска педагогика. От 1990 до 2002 години е главен редактор на. списание “Читалище”, което е най-старото българско периодично издание. За периода от три десетилетия написва и издава двадесет поетични книги, четири значими научни произведения, за Българското възраждане, студии и статии на философска тематика. Към това богато авторско творчество следва да прибавим и преводните издания на писатели от Швейцария. Първата стихосбирка  „А върху ножа - детелина” се появи през 1985 година.  Дълбоко емоционална и искрена тя разкриваше голямата доброта на младия автор. В предговора към нея Матей Шопкин написа: “Първата книга на Боян Ангелов е озарена  от една голяма човешка  обич. В нея са изваяни образите на най-милите хора:  майката, рано починалия баща, любимата, приятелите,..”

- Ето сега прелистяме страниците на 21-та поетична книга „Далнина”, която излезе с логото на издателство „Захарий Стоянов”. В този красиво оформен том вие сте избрали 148 стихотворения от стотиците, които са останали по страниците на останалите двадесет поетични творби. Коя от тях ви е най-любимата?

Б.А:  - Това е труден въпрос за всеки автор. Важното е твоето послание да стигне до съвременния читател, въпреки малките тиражи на издаваните произведения.  Мога да кажа, че през изминалите години от нашия преход успях да натрупам личен практически опит в областта на издателската дейност. Аз и моите колеги от малкия редакционен екип изпитахме немалко трудности да намираме средства, за да продължи издаването на списанието „Читалище”. Защото бях години наред и заместник на организацията, която обединяваше дейността на 3500 читалища.

- През 2012 години бяхте поканен за директор на издателството “Български писател”, още през следващата година излязоха над 70 книги на писатели. Лично. участвахте в  премиерите в столицата и, в провинцията на повечето от тях . Главното тогава бе издаването на двутомната история за 100-годишнината на СБП.

Б.А: - Станах директор, но още в началото разбрах, че допълнително ще бъда и редактор, и коректор. И, разбира се, най-важното - да намирам средства за издаването. Първият том за периода 1913-1944 години, беше вариант на отпечатаната книга през 2003 г. По-сложна беше задачата на тримата колеги Благовеста Касабова, Иван Есенски и Воймир Асенов относно втория том. Драматичните 1944 и 1945 година оставят свой незаличим отпечатък и върху съдбите на стотици писателски съдби. Следващото десетилетие беше белязано от каноните на една нова естетика, издигнала партийността и идеологемите, като барометър за талант и жизнена позиция. Но въпреки това, двутомната история стана добра.

- Вие сте един не само талантлив и ярък творец, но и модерен поет, който във всяка нова творба надгражда философското  начало и звучене на поезията. Може, би най-важната роля на поезията е човеколюбието и отрицанието на озлоблението.

Б.А: -  Благородната, най-важната задача се състои,  според мен в двете мисии на          поезията. Първата е свързана с човешката способност да се радва на живота, дарявайки с радост и щедрост на  себеподобните си. А втората мисия обуславя начините, чрез които човек се подготвя за смъртта, възприемайки я като онтологическа реалност и метаморфоза за живот в други измерения, и по други закони.

- Когато читателите се запознаят с вашата лирика и почувстват нейната дълбочина, те разбират широките поетични пространства на автора, стиховете метафорично изобразяващи красивата природа на родната земя се допълват често пъти, с мисловните асоциации в областта на историята, географията, митологията, древната философия…

Б.А.: - Приемам тези ваши думи, като оценка на една голяма част от моето авторско творчество на поет-мислител. Защото винаги неразгадан ще си остане вечният въпрос за съдбата на човека, за истинския смисъл на човешкия живот, който преминава така бързо като буйна, река.

Но в дървото на живота израстват неусетно дори и клоните на вечните човешки  страсти:  великото тайнство на любовта. Интимната ми лирика е главната тема в редица мои книги от първата поредица.

- По Ваша инициатива беше създадена и Българо-Швейцарската академия на художествените науки, на която станахте Председател, Тази институция допринася за взаимното опознаване на творците от двете европейски страни. Знайно е, че  в  Швейцария живеят и работят немалко български граждани, интелектуалци. Благодарение на Вашата преводаческа дейност българските читатели можаха да се запознаят с част от многообразнотото творчество на Алберт Щеффен  - класик на швейцарската литература. Той е автор на повече от 80 произведения -поезия, драматургия, естетика. Като съставител и преводач от немски език, Вие подготвихте един красиво оформен том от триста страници. Това произведение на издателството “Богианна” беше оценен високо и от страна на издателството за художествени науки в Дорнах, Швейцария и от фондацията “Алберт Щеффен”.

Б.А.:  Искам да добавя, че имаме още няколко книги като съвместни издания. Стихосбирката „Скали от вятър”, която излезе през 1997 г. В 37 страници беше представена на два езика - български и немски. Редом до всяко стихотворение беше отпечатан и текста на немски език. Затова съм благодарен на Лили Иларионова, която осъществи поетичен превод на немски език.

- „Поетон” - това е заглавието на интересната ваша книга с огледални хайку. Японската поетическа техника ХАЙКУ намери отдавна свои последователи и сред българските автори. В началото секцията се ръководеше от писателя Димитър Стефанов.

Б. А: - Съчетанието на източното светоусещане със славянската емоционалност събужда наистина противоречиви предизвикателства. Славянската поетическа нагласа е застанала на границата на между западния рационализъм и източния мистицизъм и създава неповторими в своята дълбочина образци. Така търсим онзи смисъл на словото, който одухотворява нашето кратко земно съществуване, дошло от вечността и отправено отново в него.

- От година и няколко месеци вече сте Председател на Съюза на българските писатели, който е доброволно сдружение на творците на българското слово. Прави добро впечатление, че участвувате лично на всички премиери на нови творби, да пътувате из страната и да учредявате с домакинството на общините национални литературни награди на имената на писателите - класици от техния роден край. Какви са посоките на бъдещата дейност в съюзните дела?

Б. А: - В досегашната си работа се старая да бъда верен на себе си, да проявявам толерантност и добротворство,  да уважавам мнението на всеки, който е отдал своето доверие и надежда.  Постоянно се убеждавам колко талантливи са моите колеги. Това са изключително емоционални поети, чудесни белетристи, виртуозни публицисти, литературни критици и историци.  Болно ми е, че нашата държава десетилетия наред се отнася към своите писатели като мащеха.  Ние със сигурност сме най-ощетената част от българската интелигенция откъм държавна и институционална подкрепа.

Не един път съм казвал, че Съюзът на българските писатели е независима, надпартийна и неполитическа, творческа организация.  Откакто заех председателското място не съм търсил и не съм позволявал да се търси финансова подкрепа от политически централи с користна цел.

Сега главното ни внимание ще бъде да се организира обществена дискусия за оценка, мнения и становища, относно публикувания проект за българския език, писменост и книжовност. Комисията за култура при Народното събрание възложи на СБП такава функция.  Трябва да поемем своята отговорност в сътрудничество с творческите съюзи и другите писателски обединения.

- В края на нашата среща-разговор нека отбележим важен период от журналистическата ви дейност. През 1985 г. след конкурс станахте редактор в Комитета за телевизия и радио или по-точно в тогавашната Обединена военна редакция. Подготвяхте рубриката  “Лира и тръба” и създадохте поредицата “Моят гарнизон”. В нея за автори бяха привлечени Димитър Христов,  Петър Динчев,  Димитър Милов,  Николай Милчев и много други поети. Имах щастливата съдба да завеждам военната редакция в продължение на 36 години. Наистина за това време, а и след мен в нея, както и в екипа на радиостанция „Младост” са работили повече от 130 творци.

Б.А.: - Върна ли се назад в спомените  несъмнено констатирам, че едни от най-хубавите ми години са свързани с моята работа във Военната редакция на Комитета за телевизия и радио. А това бяха не една и две, а цели пет години. Полъхът    на промените витаеха на само в мислите ни. Но едва ли някой от нас можеше да предположи какво ще ни донесе бъдещето.

Военната редакция не беше просто редакция. Тя беше душата,  „светая светих” за младите литератори.  Малцина са поетите и белетристите, които не са били сътрудници на тази редакция и на знаменитата Радиостанция  „Младост”.

Нека да си призная, че обичам армията и нейните командири. В последно време заедно с Управителния съвет на Съюза на ветераните от войните осъществихме в Централния военен клуб редица съвместни инициативи. Писателите и полковници от запаса. Георги Георгиев и Стефан Стефанов подготвиха юбилейна антология на военната проза и книга за писателите-фронтоваци.

Лично аз се гордея, че съм правнук на опълченеца Марин Табашки, един от героите, спасили Самарското знаме в боевете край Стара Загора. После участва в Сръбско-българската война край Сливница. Неговата сабя се пази в музея на Панагюрище. А татко ми и тримата чичовци са участници в Отечествената война.

ДОПЪЛНЕНИЯ КЪМ ВЪПРОСИТЕ ОТ ИНТЕРВЮТО НА СТЕФАН СИМЕОНОВ - ДНЕС ВЕЛИЧКО ХИНОВ - СЛЕД 10 ГОДИНИ В НАВЕЧЕРИЕТО НА 70-ИЯ ЮБИЛЕЙ НА БОЯН АНГЕЛОВ

- Ще разлистим ли страниците на нова Ваша книга в навечерието на 70-ия Ви юбилей, г-н Ангелов? С избрани или с нови творби ще ни зарадвате? Ще ни доверите ли любимата си творба?

- Очаквам новата ми поетична книга „Прободени носталгии”, която е дело на Издателството за българска литература „Лексикон”. Благодарен съм на Йордан Антов, Алина Караханова и на целия издателски екип. Признателен съм на редактора на книгата Благовеста Касабова за красивите думи, отправени от нея към моите творби. Благодарен съм и на писателите от журито, дало положителна оценка за стихосбирката ми в конкурса на Министерството на културата „Помощ за книгата - 2024″. Няма да скрия, че това позитивно отношение към стиховете ми от хора, които ценя и уважавам, ми дават упование и импулси да продължа да пиша поезия. Ето и едно от стихотворенията, включени в тази книга.

В ПОКРАЙНИНИТЕ

Видя ли град с назъбени стени

над зли скали и над води дълбоки?

Това си ти, погледнат отстрани

и осветен от няколко посоки.

Там никой не обръща се назад

и никой никого не поздравява.

Това си ти - най-тягостният град

на най-озлочестената държава.

В плътта му кула някаква строят,

безлика кула с устни ненаситни.

Знам колко неуспехи предстоят,

докато хубавата вест политне.

А кулата издига се, дори

пробола е и седемте небета.

За нея няма нощи и зори,

защото доближава силуета

на онова, което е протон

и неутрино, и любовен опит…

Градът си ти, над кулата е то,

в покрайнините някъде - животът!

- И след 10 години, каква е равносметката?

- Моето председателство започна с много надежди, че това, което мисля, ще се сбъдне лесно и без особени препятствия. Продължителното ми отсъствие от България беше притъпило  сетивата ми и бях позабравил думите на Яворов, че в България  „…убиват с дърварска секира.” Оказа се, че предателството и отцеругателството са се превърнали почти в черти на националния характер.  В същото време открих с колко много  добротворни хора е населено Отечеството ни. Ние непрестанно се разминаваме с тях, омерзени от омразата, която ни се натрапва по всякакъв начин. Макар и бавно, макар и незабележимо може би, нещата се случват. Процесите са сложни и днешното време е не по-малко страшно от времето преди векове, в което народът ни е живял под азиатския поробител. Точно в това време е нужно да съществуват сдружения като Съюзът на българските писатели, които и в миналото, и сега защитават отечествените идеали за независимост и благочестие.

- Накъде гледат очите на поета сега?

- С всеки изминал ден се уверявам, че предназначението на поезията е не само да облагородява света и да го предпазва от нищетата на злобата. Тя притежава и евристични характеристики. Чрез нея може да се прониква в тайнствата на отвъдното, което поне засега е територия на религиозни догми и парадигми. Поетът би могъл да изгради проекции на бъдещи /или вече съществуващи/светове, където времето няма първенствуваща роля, а битието  променя своите форми посредством неописуемо и невъобразимо многообразие от взаимовръзки с духовни субстанции.

-Какви са днес тематичните Ви кръгове? Предпочитанията Ви?

-В сферата на поезията все повече ме вълнуват обикновените неща, без да съм престанал да се интересувам от пулсациите на макрокосмоса. От години се опитвам да посветя свои стихотворения на български и световни поети и писатели, на художници и музиканти с принос в развитието на всемирната култура. Има още много имена, до които искам да се докосна, но за това са нужни вдъхновение и кураж. Считам също, че темата за човешките взаимоотношения, където любовта има основополагащо значение, си остава първозвана и напълно актуална. На тази тема всички възрасти са покорни.

- Любопитни са намеренията Ви, за дейността на Швейцарската фондация за литература и преводачество „Алберт Щеффен”?

- Делото на швейцарския писател Алберт Щеффен също остава моя тема, за която намирам все по-малко време. Творчеството му е необозримо и всеобхватно, но той е много малко познат в страните от Източна Европа. От фондацията съм получил изключителните авторски права за превод на книгите му и бавно, но постъпателно осъществявам тази моя радостоносна задача.

- Продължавате ли да се „оглеждате” в нови хайку творби?

- За голямо мое съжаление, след  книгата ми „Поетеон” /огледални хайку/, не съм писал в този стил, но мисля да напиша „Поетеон” 2.

-…А днес? Перспективата?!

- Писателският съюз навлезе в своята 111 годишнина. През миналата година отпразнувахме юбилей и наш патрон беше президентът на РБългария Румен Радев. Това е висока чест за нас и се радвам, че президентската институция оказва всестранна подкрепа за дейността ни. Намерихме и сериозни пътища за сътрудничество с Министерството на културата. Навременна подкрепа получаваме и от ръководствата на редица български общини: София, Пловдив, Разград, Бургас, Първомай, Свиленград, Генерал Тошево, Своге, Харманли, Панагюрище, Стрелча, Мездра, Белоградчик, Пазарджик, Смолян, Ардино, Бургас, Ловеч, Кърджали, Троян, Гоце Делчев, Петрич, Сандански… Списъкът е много дълъг и той доказва, че българският дух е жив и хората се отнасят с уважение към писателите на България.

- Поите ли често перото на журнализма в злободневието? Във време на две войни, накъде гледа светът? А България?

- Не само аз смятам, че светът изживява своята най-страшна и жестока криза след Втората световна война. Локалните войни могат всеки момент да прераснат в световни, което ще бъде гибелно за всички. Какво могат да направят писателите в такъв момент? Според мен, единственото, което може да се направи, е да се търси възможност за скорошно мирно разрешение на военните конфликти. Всеки от позицията на собствената си съвест може да направи онова, което смята, че е важно и неотложно. Не само българските, но и най-изявените световни писатели винаги са били защитници на мира. Нека си припомним, че присъдената посмъртно Световна награда за мир на Никола Вапцаров, е с участието в комисията по награждаването на  двама Нобелови лауреата: Пабло Неруда и Фредерик Жолио Кюри. Първият председател на Съюза на българските писатели Иван Андрейчин по време на Първата световна война емигрира в Швейцария и участва в международното движение за мир, оглавявано от Анри Барбюс. През седемдесетте и осемдесетте години на миналия век България бе домакин на международните писателски срещи „Мирът - надежда на планетата”. Всичко това доказва, че българската литература е със силни традиции и първенствуваща значимост в опазването на световния мир.