Продрум Димов

За пръв път си позволих да навляза в творческата територия на Паруш Парушев, който, доколкото го познавам в човешки план, ме е впечатлявал като зам-главен редактор на в. „Учителско дело” с невероятната си скромност, тактичност и удивително уважение във взаимоотношенията си с колеги и най-обикновени непознати събеседници.

И искрено съжалявам, че се познаваме от години, но досега не намерих време да се докосна до неговия много човешки творчески свят и се осъждам, че чак сега, с такова неоправдано закъснение, се потопих в новото му поетично издание „ПРИВЕЧЕР”, което предложи на читателите през 2024 г. столичното издателство „АТЛ-50″.

А това заглавие на Паруш Парушев наистина свидетелства за солидна професионална зрялост на поета, добре познат в литературните ни среди още от 70-те години на миналия век, когато през 1975 г. в издателство „Народна младеж” излиза поетичния сборник „Трима млади поети” в съавторство с Екатерина Томова и Борис Христов.

Тогава някогашният студент в Старопрестолния ни град е част от въодушевената ентусиазирана „Търновска поетична вълна”, заявила присъствието си на българската литературна сцена. И амбицията на младостта, разбира се, е подплатена с напиращия творчески потенциал.

Не случайно през 1980 г. по лавиците на книжарниците се появява и дебютната му самостоятелна стихосбирка „Остров”, отличена с националната награда за поезия „Владимир Башев”, присъждана за най-добра първа книга.

Този успешен „Остров” не остава самотен, а повежда след себе си верни последователи: „Строшено огледало” - споменна проза, 1983 г., отличена с награда за дебют в детско-юношеската литература, „Сърдечна недостатъчност” - поезия,1987 г. и други талантливи творби, които скоро му осигуряват място сред най-изявените имена в нашата литература.

В творческия свят на Паруш Парушев се усеща нерядко живителният полъх на носталгичното настроение, оживяват незаглъхващи спомени от детството, непрестанното търсене на общение с любимия човек, тъжното разсъждение по неумолимото отлитане на годините и наближаването на неизбежния залез на човешкия живот.

В творческото му полезрение са постоянните размисли върху смисъла и съдържанието на нашето съществуване на земята, битуващи в не една и две негови творби.

Такава атмосфера в сюжетно-тематичен и емоционален план диша и в новата му стихосбирка „Привечер”, чието име ни насочва към съдържанието и характера на творбата.

Като съдържание книгата е с подчертано антологичен характер, поради което и основната й част носи заглавието „Антология”, предшествана от „Ранни стихотворение” и последвана от цикъла „Бургас.12 елегии”.

И трите й съставки обаче са изтъкани от сходна тематична канава и носят полъха на своеобразна мемоарна и носталгична обагреност.

Подобно усещане внушава докосването ни още до ранните стихотворения от първия цикъл.

Възкръсват скъпи спомени, които ни повеждат към любимия морски бряг с неизменния му плажен пясък и безконечните приливи и отливи, чиито неспокойни среброкоси вълни носят на крилете си нестихващи пориви на младостта и сладостната тръпка на първата любов.

За жалост неповторимите й преживявания са минало и лирическия герой се чувства ограбен и осиротял:

Не мога да напусна самотата си.
Да я захвърля някъде и да избягам.
В нея съм. В мен се само споменът,
а в спомена единствено си ти.

/”Твоят тъй далечен поглед”/

Но всичко отива само до една тъжна въздишка, изтръгваща се болезнено от парещата гръд, непощадена от безмилостно препускащата възраст. И идва утехата, че „Далече е началото./ Да понесем съдбата си на влюбени.”

В същото време стихът не навява униние и отчаяние, които винаги притискат безпощадно до стената изпадналия в безизходица дух. Защото поетът е дълбоко убеден, че:

Носим в себе си Магелан.
Съдбата ни е съдба на моряци.
Ние тръгваме винаги от там,
където свършват пътните знаци.

/”Магелан”/

Но колкото и човек трябва да бъде упорит и вечно търсещ спасителния бряг като Магелан, той не може да преодолее непреодолимия магически магнетизъм на неизкоренимата привързаност към любимия човек:

Страшно е, казвам ти, страшно е
да живея далече от тебе.
Без тебе.
Пусти са дните и нощите,
дългите улици, пясъка.
Пусто е в мен и тъгата
през сърцето ми бавно минава
като вятър горещ и пустинен.

/”Посвещение”/

Същината обаче на това произведение изповед, своеобразна психограма на изключително искрените и откровени преживявания на автора, откриваме в основния раздел „Антология”.

Тук в много по-широк диапазон поетът, разголвайки душата си, ни доверява една много сърдечна мемоарно-носталгична ретроспекция, за да почувстваме напрежението и динамиката на неговите толкова човешки и емоционални изповеди.

Не на едно място ставаме съпричастни на непресекващи лутания в търсене на отлетелия аромат на личното щастие. Но:

Безплътен
и без сянка даже
вятърът под нас минава.
Като глухарче в равнината
животът ни е беззащитен.
/”Провинциално летище”/

Подобно настроение ни обзема и когато се потопим в напрегнатия елегичен лабиринт на стихотворенията му „Болница”, „Балада”, „Остров” , „Болката” и др.

Както отбелязах вече, поетът често ни отвежда в мътния поток на безпомощните си мрачни разсъждения върху смисъла и съдържанието на човешкия живот.

Колцина се замислят за това, увлечени в неумолимите си всекидневни грижи за физическото си пребиваване на този свят. Колцина си дават сметка и какво ще оставят след себе си.

Този въпрос виси като Дамоклев меч в душевните селения на поета и напразно чака отговор. Такива мисли вълнуват Паруш Парушев и в стихотворението му „Старецът”.

Навярно изпитва безутешна мъка към стария човек, запътил се беззащитен към своя залез и го пита:

Какво очакваш още да се случи?
………………
Ще грее утре пак денят
и клончето на пролет пак ще се разлисти,
но ти не можеш с тях да се сравняваш.

Фаталният край за всички ни е неизбежен и това терзае съсипващо лирическия герой, тръгнал да търси избавления напразно в безсилните поетични словеса.

Такава потискаща атмосфера ни сковава в много от тягостно натоварените му творби: „Открито море”, „Пристанище”, „Внезапна зима” и мн. др.

Общувайки обаче с тревожния поетичен свят на Паруш Парушев, не можем да не открием прокрадващи се, макар и плахо, светлинки в житейската мъгла.

Твърде показателно в тази посока е стихотворението „Безветрие”, посветено на талантливия му колега от Сливен Деньо Денев. И само колко доброта и топлосърдечие лъхат от дружеския му призив към изпадналия в беда приятел:

Хайде, моя душа - да опънем платната!
Застояхме се тук, в този залив, приличащ на локва.
Ще се разтвори под нашия кил,
ще запее край борда водата -
само да срежем веднъж
въжето на тежката котва.

И в тази творба стиховете на поета ни завладяват с крещящата си актуалност. Паруш Парушев е творец, който подобно на Матей Шопкин, Георги Константинов, Таньо Клисуров, Недялко Йорданов и много други свой колеги понася тежко отродяването и масовото напускане на родината от стотици хиляди наши съотечественици, защото е лудо влюбен в Бургас, родния край и отечеството и тези свои свидни чувства е излял по вазовски в много от творбите си през годините.

Поетът жадува да се завърнат хилядите ни сънародници, за да изживеят щастливо своя живот тук, в родината, където първо мляко са засукали и никога не трябва да забравят своите родови корени. И това горестно желание е трепетно излял в стихотворението си „Одисей”:

Ти - човек без корен във земята вече,
свързан само с тънкото въже на котвата за нея,
с какви премъдрости се връщаш по-богат?
Трябваше ли чак на край на света да идеш,
за да можеш днеска да ни кажеш:
- Добро е всяко място на земята,
където имаш дом, любима
и можеш да разчупиш хляба
върху масата от теб скована!

За съжаление живеем във време, което недопустимо пренебрегва патриотичната тема и е отворило предателски бездушно вратите на обезбългаряването, което гнети непоносимо поета, който обаче няма намерение да слага оръжие и заявява:

Докато бдя над този свят
и той от мен зависи,
земният ми кораб ще се носи сред звездите,
и нищо лошо няма да се случи ….

/”Балкон”/

Паруш Парушев е човек и творец с изключително чувствителни сетива, които улавят и най-неуловимите социално-психологически вибрации на нашия ден и ни отвеждат в неспокойния низ на непрестанните му вътрешни сблъсъци, предизвикани от безпокойствата, с които измамнически ни притиска днешното нечовешко време.

От там идва и неудържимата му тревога:

Ние губим себе си ден подир ден
в едно постоянно сражение
и скоро, много скоро
костите ни ще белеят покрай някой храст
като пътен знак на времето
за тези, които идват след нас…

/”Времето”/

Тези и много други стихове премиват от несъгласия с леденото безвремие, което непростимо обезсмисля нашето пребиваване на този свят, в който безнаказано „лъжа и робство царуват”:

И вече като хищни птици
кръжат около тебе дните.
За да виждаш своя край злощастен,
милостиво ти кълват очите.

/”Слънчоглед”/

За да придаде още по-силено въздействащ характер на неприветливите, но дълбоко реалистични краски на обезнадеждения лирически герой, авторът неведнъж прибягва и до услугата на пейзажното слово, покачвайки тъжното настроение с поведението на злата зима, ледения безмилостен вятър или пък с горестния глас зя жадуващите за слънце и простор чайки и гларуси край любимия му морски бряг.

И все пак има нещо, което не позволява на сърцето да изстива:

Нещо живо може би в нас ще остане да свети
като пламък последен в камина -
докато мрачни облаци ни прихлупват,
докато плискат дъждовете студени,
докато стане трезво и бяло накрая.

/„Спомен за лято”/

Сродно ведро настроение полъхва също така възродяващо в стихотворенията „Сърдечна недостатъчност”, „Любов”, „Петел”, „Селце” и др.

Авторът неслучайно е заселил тук и цикъла „Бургас.12 елегии”, които в сюжетно-емоционален аспект са в абсолютен синхрон с цялостното идейно съдържание на творбата.

Финалните ритми на стихосбирката ни връщат към най-скъпите спомени, грейнали, непомръкнали от младите години, окрилени от светли пориви и мечти по щастливо бъдеще. Но, уви! Затова е и неукротим и езикът на напиращите разочарования в натежал от болка стих:

Как ме измами този булевард,
как ме излъга, че животът е безкраен,
че мечтите са действителен живот.
Нагарча като гола истина следобедния синкав въздух.

/”Елегия 6″/

За щастие вярата в доброто може само да я спаси вечната като времето човешка обич, която се притичва на помощ и в най-тежките ни и сурови дни.

Това велико човешко чувство обнадеждава и поета, връщайки го в неугасващите зари на неговата младост:

Тук в крайморската градина, по-точно до фонтана
с разноцветни светлини, завинаги остана бермудската ми обич.
Тук ще блуждае влюбената ми душа, защото, струва ми се,
бъдните години ще имат нужда от любов,
от много повече любов…

/”Елегия 7″/

Новата поетична книга на Паруш Парушев „Привечер”, появила се на бял свят във времето на настъпващото житейско свечеряване на автора, е едно дълбоко художествено, дълбоко психологически изповедно, мемоарно, актуално четиво, което свидетелства за един неизменно благороден стремеж да се отстояват и връщат към живот най-скъпите, истинските човешки ценности, които придават смисъл и стойностно съдържание на човешкия живот.

Като прибавим и стилово-езиковия метафоричен изказ, умелото професионално боравене със поетичното слово и художествено-естетически инструментариум, „Привечер” наистина заема своето важно място в днешната ни художествена литература, обогатявайки по специфичен начин в психо-носталгичен път родната ни изящна книжнина.

23 август 2025 г.