Константин Балмонт

Благословен да бъде напевът на люлчената песен, която приспива младенеца, току-що родил се за радостите и теготите на живота.

Благословен да бъде тъжният погребален напев, който изпровожда скъпите наши близки в далечен път, в онази неизвестност, която се нарича смърт.

Благословен да бъде звънкият славей, който през пролетна нощ изпълва с музиката си нашите родни лесове, и пее, и звънти, и ни учи с преливащата си песен да обичаме нежно и красиво, зове сърцето ни към друго сърце, кара ни да се отзовем на любовта с любов.

Благословена, триж благословена да бъде пролетната чучулига, която се издига все по-близо и по-близо до слънцето, разливайки из небето най-звънки песни над полето, по което трудещата се ръка прекарва верното рало, - над полето, по което минава благият сеяч и хвърля в рохката земя зърната, и те падат, сякаш слънчеви капки, падат, за да станат на златна нива и да ни нахранят всички нас! - И олеква тежкият труд на орача и сеяча, когато, наедно със слънчевите капки на падащите в земята зърна, от небето падат веселящите ги слънчеви капки на чучулигините песни.

Без люлчената песен, без погребалните напеви, без сватбените песни на любов, без пението на пролетните птици, без кавала, без флейтата, без цигулката, - без музиката изобщо щяха да бъдат бедни и делнични нашето рождение, нашата смърт, нашата любов, нашият живот, цялото наше човешко сърце…

Човешката душа иска музика и песен, както цветето иска слънце и пролетен дъжд, защото тогава в сърцето ни заиграва червената кръв, която обича радостта, волността и веселието, светлата среща на човек с човека…

Целият живот на света е заобиколен от музика. Когато земята при създаването си е била вече готова за живот в първото си утро, но живот все още нямало, тогава изведнъж вятър профучал над морето и над леса.

И във вълните се явил плясък, а по-горските върхове - шумолене. Чрез това в света се появила музиката, и светът станал жив.

Запитах един старец, преминал вече живота си, кое му се харесва в музиката. Той ми каза: „Музиката буди у мене спомени”. Гласът на музиката с вълшебството си възвръща младостта на оногова, който вече се е простил с нея… Музиката възвръща живота на умореното сърце.

Запитах едно малко момиче, какво му допада в музиката. То отговори: „Музиката е жива. Аз обичам всичко, което е живо: пеперудите, цветята, птиците. Вятърът е също тъй жив. Но музиката е най-жива от всичко”

Запитах един юноша за музиката. Той ми каза: „Музиката прониква направо в душата и я завладява, кара я да пее. Песента това е кръв, която търси път от сърцето към слънцето. Песента е цвете, на което е приятно да расте на родна земя и да узнае благоуханието на живота”…

Музиката е най-жива от всичко живо и тя ни води до мисълта за онова божествено начало, което го има у всяко човешко сърце, и до мисълта за онази красива жизнена правда, която ние сме властни да създадем, когато сме свободни, когато взаимно се обичаме в единение и разбираме, че всички сме равни под високото слънце, както всички цветчета и тревички имат равен дял от слънчевата светлина и от свежите капки на пролетния дъжд.

Музиката и песента винаги живеят в душата ни. Но у нас може да настъпи и провал.

За туй как възниква в човешкото сърце чудото на музиката и как бива осуетено то, без да успее сърцето да изслуша докрай собствената си песен, - за туй ни говори следното южно-руско сказание:

Из широката степ вървял един ратай надничар. Изведнъж той видял посред степта един магесник, който свирел на флейта, а около него - цял куп от змии, които, омагьосани от музиката, слушали.

Притихнала и степта, и всяка тревичка почнала да шепне радостни блянове за щастие. Заслушал се и ратаят и тъй се унесъл, че забравил несгодите на своя сиромашки живот и му олекнало на душата.

Но, за беда, той случайно откъснал някаква черна билка и я доближил до устата си… В същия миг всичко изчезнало, и той отново се озовал сам сред безбрежната степ…

Черната билка, за която говори народното умотворение, това е горчива трева, която зловещо шумоли есенес и зиме със сухите си и твърди листа.

Това е вълшебната трева на раздора, това е враждата в сърцата, - там, където би могло да има радостна музика, единодушна песен.

Черната билка - това е всичко нищожно-дребнаво, тъмно и зло, което има в сърцата ни. Черната билка е враг на Пасхалното утро, в което всички са равни като братя…

И силна е тази горчива трева, която застрашава да превърне в прах чудото на волята. Но Пасхалното утро на възкресението е по-силно! Това е утрото на Свободата, пълно с вътрешна стройна музика, - това е онази алена заря, която носи освобождение и благовестие на всички народи по земното кълбо!…

——————————

сп. „Духовна култура”, бр. 5-7, 1953 г.