КРАКРА ПЕРНИШКИ
Шести ден откак е излязъл Кракра със своята войска в Пернишкото поле.
Шести ден откак византийците постилат с трупове земята.
Шести ден откак беснее Василий, че не може да прогони българите, които налитат като оси от три страни и отстъпват по крачка пред многобройния неприятел.
Отстъпват към крепостта.
Утрото на седмия ден завари византийците сами в полето. Далече напред се издигаха редица хълмове, зад тях се синееше Витоша; зад нея е Средец.
Византийците напредваха предпазливо из глухото пусто поле. Пръснатите тук-там селища бяха изоставени. Неприятелите разоряваха всичко, което се изпречваше пред очите им.
Не пожалиха те ни тъмните бордеи на селяните, нито купите сено, нито пък недожънатите ниви, над които се виеха стълбове черен дим.
Запустение и смърт сееше ръката на жестокосърдечния Василий. Когато на другия ден той зърна отдалеч очертанията на яката крепост, лукава усмивка изкриви устните му.
- Предадоха се толкова боляри и Кракра ще се предаде. Кой може да устои на скъпите византийски дарове!
И изпрати Василий пратеници по Кракра със злато, платове и кожи, в знак на приятелство. Кракра изхвърли през стените навън тия подаръци.
Пратениците не се върнаха вече при своя господар. Вместо поздрав, Кракра сам отправи към византийците първата стрела. А те вече стягаха обръча около крепостта.
Не беше се пукнала зората, когато тежък камък изсъска във въздуха и удари в крепостната стена. После втори, трети…
- От изток хвърлят, машината е скрита в срещната гора.
- Нека хвърлят, никой да не отвръща, бъдете готови само!
- Слушам, войводо!
Притулен в бойницата, Кракра наблюдаваше неприятеля, който пъплеше насам в гъсти редове. Голямата византийска войска беше раздвоена. Едни настъпваха откъм хълмистото поле, други се спущаха из гората, надолу към реката.
- Слизат към брега!
- Стигнаха до последната могила!
- Реката прегазват!
- Свири! - извика Кракра и опъна лъка.
Тръбачът засвири тревожно.
За миг хиляди стрели забръмчаха във въздуха. Отдолу изхвръкнаха други, удряха се в камъните, отскачаха със съсък.
Зачестиха и облите камъни, хвърлени от стенобойните машини.
Византийците налетяха с настървение и стигнаха до стената на крепостта. Скъпо заплатиха те за тая дързост. Мнозина прескочиха труповете на своите другари. Водите на Струма почервеняха…
Тръби затръбиха във византийския стан. Нови вълни налетяха. В южната и западна стени бяха изправени няколко стълби. Закрити зад своите грамадни щитове, в които стрелите на българите пробиваха острила, византийците се притискаха до стената, забивайки между камъните яки железни куки.
А стрелите бръмчаха нагоре и принуждаваха защитниците да се крият в бойниците. Приведен, Кракра обикаляше из вътрешния тесен коридор на стената, даваше нареждания, окуражаваше.
- Вратата блъскат!
- Изливайте маслото! Хвърляйте факлите!
Не мина много и пронизителен рев разцепи въздуха, рев на подплашени, ужасени хора,
- Сваляйте камъните! Ще ни запомнят, ей ги хе, бягат! Удряйте!
Див, мощен вик се поде по цялата крепостна стена. Грамадни камъни затрещяха надолу по стръмнината. Отново засъскаха стрелите, отново византийците постлаха с трупове околните долчинки…
Слънцето беше изскочило високо на пладне и сипеше жар върху напуканата земя. Горещи талази се носеха из въздуха. Задуха спираше дъха в гърдите. Изморени, опрашени, войниците се криеха на сянка.
Боляринът Владимир обикаляше наоколо, прибираше ранените, нареждаше да отнесат убитите в черква.
Болярите бяха извикани на съвет. Дойдоха всички, освен Драгота, който беше тежко ранен.
- Византийците получиха заслуженото, - започна Кракра, - но те пак ще се опитат да влязат тази нощ в крепостта. Василий обича да налита бързо.
- Не ще ги пуснем!
- Слушайте моя план, боляри! Трябва с един удар да смажем главата на змията. Нека не забравяме, че отвън помощ не ще ни дойде. Когато се стъмни, ще изпратим войници в подземния вход, що излиза до самата река. Те ще имат време да отпушат скрития между храстите изход. Ще оставим византийците да се приближат, дори да се покачат някои на стената. Нашите тогава ненадейно ще ги нападнат в гръб. Тъмнината ще извърши останалото…
- Добър е твоя план, Кракра, но кой ще се реши да иде на явна смърт? - обади се най-старият болярин.
- Нашите ще излязат след боя нагоре по реката, Драгомире. А ако не се намери кой да излезе, аз ще сторя това!
- Не, войводо, ти няма да отидеш! Какво би станало без тебе? Аз ще отида! Давам ви дума, боляри, че не ще ви посрамя!
Боляринът Владимир, хубав, пъргав момък изскочи напред и застана пред Кракра.
- Благодаря ти много, Владимире, никой и не помисля, че ще ни посрамиш. Доказана е твоята храброст. Помни, от тебе зависи бързият изход на борбата. Нека Бог те закриля! Върви! По местата си, боляри!
Дълъг и мъчителен беше денят. Стражите се сменяха често. Слънцето клонеше на залез, а задух все още се носеше из въздуха.
- Буря приближава, гледайте!
Откъм Витоша запъпли грамаден облак, разстла се на широко и легна върху срещните върхове. Блесна светкавица. Далечен тътен предизвести за приближаващата буря.
Слънцето потъна зад далечните планини на запад. Небето потъмня. Нощта настъпи бързо - тъмна, страховита. Изведнъж малки пламъчета захвърчаха от всички страни, извиваха се в дъга и падаха в крепостта.
- Горящи стрели хвърлят!
- Пратете хора да пазят постройките!
Блесна ослепителна светлина. Миг още, продължителен гръм разцепи тишината. Последва втори, трети, все по-силен. Сини огнени змии се запреплитаха в черната нощ, под ехото на адския тътнеж.
При всеки блясък на светкавицата високата крепост рязко изпъкваше, горда и страшна в своето мълчание. Не мина много време и първитe дъждовни капки заудряха в камъните. Рукна пороен дъжд.
Приведени над стената, войниците напрегнато слушаха в очакване на условния знак. Напрягаше слух и Кракра, изправен на кулата. Някой се приближи до него.
- Византийците изправят стълби, катерят се, войводо!
- Почакайте още малко. Владимир е излязъл вече. Ето чуй…
Внезапно долу някъде в тъмнината тревожно прозвуча рог. Диви, страшни викове се понесоха наблизо край стената. Викове на уплаха и ужас им отговаряха. Нещо тежко падаше от стената, тропот на бягащи хора се дочу, викове на ранени и умиращи цепеxa въздуха.
- Свири за факлите!
Три пъти изсвири рогът, три грамадни факли захвърчаха надолу по стената.
- Бягат, ей ги, бягат, хо-хо-о!
Отново страшен вик се понесе в нощта, вик, който смразява кръвта в жилите на подплашения неприятел. И чак до късно ечеше бурята на уплахата и страшната саморазправа. Мнозина византийци намериха смъртта си от братска ръка, занесли суматохата чак в своя стан…
Много дни поред една девойка слизаше от крепостта надолу към pеката и коленичеше пред голям камен кръст. Bятърът развяваше като златен облак косите й, подемайки високо към небето и нейната молитва:
- Смили се, Господи, над болярина Владимира и неговите другари, паднали тук, в неравен бой, и дай мир на техните души…
——————————
в. „Чуден свят”, бр. 104, 28.05.1942 г.
