МОРЕ
МОРЕТО И МАЙКАТА
Морето пак е бледо-синьо вън
и пак е тихо в стаичката стара.
Прозореца дрънчи със стъклен звън
като че някой свири на китара.
Край жълтото легло и стола жълт
тъй много мои дни са потъмнели. -
И може би ме дебне вече смърт,
косите ми ще станат рано бели.
Но не тъжи! Но, мамо, не тъжи!
Щастлив съм, че живях при тебе беден
и с присмех срещах всякакви лъжи,
че съм от много болки тъй приведен.
Та ако днес и скъпия ти син
за бъдещето вечер си мечтае
и не мирише цял на нафталин, -
нима не му помогна твойта стая?
В какъв живот бях тръгнал, мамо, аз
ако не беше ти и стиховете
и книгите не бяха моя страст,
ако в детството ми всичко светеше?
Днес съм в борбата. И какво от туй,
че двамата спокоен час не знаем?
Тропни три пъти - злото да не чуй!
Почивай си! Аз гласно ще мечтая: -
Морето сякаш е завеса там,
завеса синя, с панделка от пясък,
нагъната от вятъра едвам,
с бродерия от бледен звезден блясък.
Не си припомняй за това с тъга
за синята завеса неушита.
Прозореца е по-красив така,
с далечната завеса на вълните.
МОРЕТО И ПРИЗРАЦИТЕ
Морето, както в моите пастели,
е без вълни, без лодки и без птици.
Тук в стаята минутите са спрели
и здрача спусна котва във зениците.
Днес миналото прашно се завръща.
Познати стъпки чувам по дъските
и страшен шепот пълни бавно къщата.
Това са те: умрелите, убитите.
Морето вие. Здрача става черен
и като куче по ръката дъха.
Часовника тринайсет бий отмерено,
сърцето ми в гърдите глъхне, глъхне.
Това са те: приятелите близки
погребани в следобедите есенни.
Те влизат през стените, шепнат ниско,
във мен се взират дълго и унесено.
Какво? Дошли сте в мрака да ме питате,
защо не бях на ваште погребения.
Страхувах се. - От песните, от житото,
на старите камбани от звъненето.
Обичам аз живота. Вие знаете,
нали сте били дълго с мен из дните. -
Признавам ви: страхувам се отчаяно
от жълтите ръце с цветя покрити.
И затова живея като трескав,
обичам всичко - радостта, тревогите.
Смъртта желая да ме вземе лесно,
да бъде смърт под изстрели и огън.
А, ти? Не! Ти си жива, зная.
Защо си тук при мъртвите приятели ?
Не си ми близка даже. Само тайно,
из сънищата ний сме разговаряли.
Из сънищата беше с мене нежна,
аз в тях през рамото съм те прегръщал.
А в светлото не смеех да те срещна.
Умряла си. Познавам. Трака къщата.
Ще стана. Ще запаля бързо лампата.
Те няма да се върнат в светла стая.
Умряла е. Ний не вървяхме двамата.
А би могло. Умряла е. Не знаех.
И роклите й пъстри са ненужни.
Ще ги дадат на някоя женица…
Морето се люлей от вятър южен
и плуват лодки и се носят птици.
МОРЕТО И ОТПЪТУВАНЕТО
Вън морето ми казва: прощавай,
и ми маха със облака сив.
Духа вятър от запад. Едва ли
пак щ е бъда край него щастлив.
Духа вятър от запад. И мръква.
Тая вечер щ е бъда на път.
Как далече на бялата църква
двете сини кубета блестят!
Как далече. И както кубетата
в мен блестят отшумелите дни.
Тъй е винаги. - Тръгваш, а ето
миг забравен в сърцето звъни.
Няма тук за какво да заплача.
На града и морето съм чужд.
Може би ще тъгувам за здрача,
за прозрачния въздух след дъжд.
Мойте близки другари ги няма. -
Беше бедност и дълга война.
Те са в пустите гробища, в ямите
край затворите спят в тишина.
А лъжа и голяма измама е,
че за бедното детство тъжим.
Да тъжи вечер в тъмното мама.
Аз съм млад и, за щастие, жив.
Пък живота в друг град, в друга къща,
с дни изпълнени с дълг най-суров,
ще изтрий всяка мисъл за връщане,
към предишното - мойта любов.
Само в нощи изпълнени с вятър
ще дочувам шума на вода,
покрай пясъка кротко луната
ще заспива над жълта следа.
Вечерта ще е синя и хладна,
ще минава далеч параход,
и в прозорците мои ще падне
със звездите си влажния свод.
Само туй. Как забравяме ние
лесно всичко в живота сега.
Щом сърцето в гърдите ти бие,
вехне старата бледа тъга…
Вън блестят двете сини кубета.
Все пак тъжно е. Чака ме път.
Двора тъй ще стои - непометен,
всяка пролет треви ще растат.
Аз си тръгвам. Вълните за сбогом
разлюлей и прощавай, море.
Припомни си за наште тревоги
без усмивка, когато умрем.
——————————
сп. „Изкуство”, бр. 4-5, 1946 г.
