Иван Бурин

Издателство „Български писател” издаде книгата „Израсло дърво високо”. В тая книга са събрани песни от Вичо Илиев Бончов - дядо Вичо, народен певец от Чирпанско. Той е може би последната издънка от онова поколение стари-майстори певци, които са създали нашата чудесна народна песен.

Преди да се спрем на песните на тоя истински поет-самоук, не ще бъде излишно да хвърлим поглед върху съдбата на народната песен в най-ново време. Счита се, че когато се появи индивидуална поезия, народното творчество запада. В това отношение действителността ни дава много примери.

Има великолепни народни песни, на които по художественост съперничат само Ботевите. Те са създадени от високо талантливи народни певци, които не са могли да ги запишат. Ако народът ни по това време е бил на едно по-високо културно ниво, тези народни певци щяха да бъдат индивидуални поети.

След нашето Възраждане се създава новата ни литература. Вместо по- раншните певци сега се появяват поети, които в модерен стих предават това, което ги вълнува. Ние считаме, че народното творчество днес не може да достигне онази красота и сила, онзи творчески размах, които то е имало в патриархалния период от развитието на нашето общество.

Въпреки това съветският опит показва, че много елементи от фолклора продължават да се развиват и да оказват въздействие върху народа наравно с личното творчество. В СССР израснаха в световен мащаб редица имена на народни певци, като Джамбул Джабаев, Сюлейман Сталски и др., които потвърждават, че народното творчество все още може да даде високо художествени ценности.

Народната песен у нас след Освобождението значително западна. От истинско народно творчество се мина към обикновено занаятчийство. Старият образ на народни певци ние не познаваме. Но се оказа, че от мощното дърво на народното песенно творчество до нас все още пресягат живи, свежи клони.

Един от тия клони е дядо Вичо.

Дядо Вичо иде непосредствено от най-хубавите традиции на старите майстори-певци. Въпреки неблагоприятните условия за народно творчество, които настъпват с идването на капитализма у нас, в ония краища на страната, където е имало стари песенни традиции, народната песен достига до наши дни.

Дядо Вичо обхваща в своето творчество дълъг период от живота на нашия народ. Той тръгва от борбите на народа против турското робство, минава през Освобождението, навлиза в епохата след него, спира се особено на времето след Съединението, когато Стамболов ориентира официално страната ни против Русия в полза на германския империализъм.

Песните от тоя период са пълни с ненавист към противонародните властници и с любов към Русия. Правдиви песни е изпял дядо Вичо и за Сръбско-българската война, за Балканската и Първата световна вой на.

Будното внимание на народния певец към живота му дава възможност на преклонна възраст да възпее и най-големите събития от нашия живот в ново време - партизанското движение, Отечествената война и съветския народ-освободител начело със Сталин.

Дядо Вичо е автор и на няколко хубави битови песни, пълни с чувство за справедливост и художествена правда.

Като истински творец чирпанският певец е успял да види характерните явления от нашия живот и в повечето случаи сполучливо ги е пресъздал в художествени песни. Народните борби заедно с разнообразния обикновен народен бит представляват съдържанието на дядовото Вичово творчество.

Още в песента „Хаджи Димитър” въпреки нейния наивитет се чувстват елементите на разслоение у нашия народ, готовността му да се бори и достойното държание на народните герои против турските властници. Стефан Караджа не се бои от бесилото:

Паша му дума думаше:
- Знаеш ли или не знаеш,
че тебе ще си обесим?
Караджа дума отвърна:
- Ай ти, търновски циганин,
кога от дома излязъх,
още си тамка решавах:
ако ма нейде уловят,
награда ще ми й бесило.
Пет пари за вас не давам!

Една от най-характерните и ярки песни е тая за Освобождението. Това е патетична поема за силата на руското оръжие и за благородството на руския народ-освободител.

Интересно е, че Дядо Вичо дава вярна картина на политическата международна обстановка по онова време и ярко рисува антируската политика на Англия и другите западни страни. В същото време той сочи на народа безкористната помощ, която руският народ дава на нашия народ.

Кръвното братство и близостта на историческата съдба, вярата в освободителната мисия на руския народ, възторгът от непобедимостта на руското оръжие намират силен израз в простите, но дълбоко вълнуващи и искрени стихове на певеца:

Знайте ли или не знайте,
имаме братя българи,
петстотин годин робове,
че ний сме от кръв българска,
да идем да ги избавим,
за вяра кръв да пролейме!

В песните, които дядо Вичо създава след Освобождението, ярко проличава нещо много характерно за тежненията на българския народ по онова време.

То е могъщото стремление на народа ни към дружба, към съюз с Русия. Интересно е, че докато тогавашната официална власт с терор, арести и убийства иска да отклони народа от тези му тежнения, дядо Вичо взема страната на народа не само като обикновен гражданин, но и като народен певец и се бори за дружбата с руския народ.

В песента „Деню селата бунтува” е дадена жива картина на тая борба. Деню се противопоставя на събирането на войници от страна на Стамболовото правителство, което иска да осигури срещу народното недоволство своята противоруската политика.

Да биеш, да ме убиваш,
главата да ми отземеш,
от село не се оставям,
от Русия не се отказвам!

Само в тия четири стиха народният певец е предал любовта на българския народ към своя освободител.

Този период след Освобождението, много интересен, много динамичен, няма достатъчно художествено отражение в нашата литература, специално в поезията. А ето че обикновеният човек от народа, дядо Вичо, възпява с вдъхновение народния отпор срещу откъсването на България от Русия.

От будното око на народния певец не е убягнало и класовото разслоение, което лежи в основата на големите политически борби след Освобождението.

Поразителна картина на ограбване на населението от страна на буржоазната държава е дадена в песента „В село, в Корудере”. В тази песен се рисува как идва бирникът да събира данъците, придружен от стражари:

От къща в къща ходиха,
черги, бакъри зимаха,
на кому бели волове,
на кому руси биволи,
а на вдовици кравите.

Симпатията на народния певец е винаги на страната на народа. Основата на неговото творчество е животът, борбите, битът, обичаите на народа и любовта. искрената любов към руския народ.

Тази любов слага мост от борбата на Съветската армия в ново време, която вдъхновяваше нашето партизанско движение и донесе освобождението ни от германо-фашисткото робство, до борбата на руската армия срещу турския феодализъм, която завърши делото, за което се бореха нашите национал-революционери, делото на Априлското въстание. Това е най-интересното и най-красивото в личността и творчеството на народния певец.

Дядо Вичо е изпял една вълнуваща песен за партизанското движение. Както в песента за Освобождението, и тука в основата на песента лежи вярата в Русия и омраза към немските поробители. Безчинствата на хитлеристките завоеватели са дадени с поразителна сила:

Тези проклети германци
и това им чудо не стига,
тий по селата тръгнаха,
от дюкян в дюкян влизаха,
пиеха вино, ракия.
Като у Спасово додоха,
из улиците хукнаха,
деца със пушки замерят,
дребни дечица плашеха,
из дворищата влизаха,
жени и моми гонеха.
Иванка, булка Добрева,
тя се от германци уплаши,
доде четиресе направи,
на бога душа предаде.

По-нататък в тая забележителна песен на дядо Вичо се разказва как в защита на народа се явяват млади юнаци - народните партизани. Един от тях - юнак над юнаците - е Тошо Атанасов, „омуровскйят войвода”. Той повежда своите тридесет другари и нападат немския лагер. В живописен разказ се рисува тежката борба на партизаните с по-многобройния противник.

Падат скъпи другари. Трогателна като в най-хубавите хайдушки народни пес ни е картината на прощаване с любимия боен другар:

Прощавай, Геньо, другарю,
дълго сме време ходили,
заедно сме яли и пили,
прощавай, не ни забравяй -
ний ще те вече оставим!
Когато вятър повее,
майка ще да те опее,
когато роси пороси,
тогава ще те изкъпат,
зелена гора спомена,
Руда поляна гробнина!

Дядо Вичо има песни и за Отечествената война. Докато в песните, които рисуват Първата световна война, певецът проклина войната, изтъква нейните пагубни последствия за българския народ, той възпява войната срещу немските фашисти като справедлива народна война.

Трябва да се изтъкне, че такова отношение певецът има и към Сръбско-българската война, която утвърди съединението на Северна и Южна България, както и към Балканската война против турската империя.

Последната своя песен дядо Вичо е изпял за Сталин Московеца. Самото заглавие на песента свързва две епохи и две поколения с освободителната историческа мисия на руския народ. „Сталин Московецът” е една стегната, енергична песен, която с голяма икономия на средствата дава огромната борба на Съветската армия за освобождението на човечеството от хитлеристката агресия и в същото време - подлата игра на американо-английските империалисти, с цел да изтощят до краен предел братския съветски народ.

Подли англичани, мръсни американци,
Хитлер надумаха мене да нападне.
Селата ни горят, народа избиват,
земя изсушиха, градове развалят.

Песента завършва с чувство на възторг от победния марш на „славянска та вяра, велика Русия”.

Руските катюши брусат като круши
от руски топове земята се тресе.
Четири години със немци се биха,
с немците се биха и ги победиха,
назад ги върнаха от велика Русия,
преминаха бързо земя Бесарабска,
земя Румъния, стара България.
Хитлер победиха, Берлин разделиха.

Дядо Вичо дава поука и за нас, писателите, как да си служим със словото. Голям дял от неговото творчество е отражение на решаващите събития в историята на народа ни. Линията, по която върви дядо Вичо, в това отношение е най-здравата линия в нашата литература.

Тоя полуграмотен селянин, сега 85-годишен старец, е имал здраво чувство за жизнена правда и вярно е служил на своя народ с песните си. Той се отзовавал на големите народни чувства, вълнения и борби дори тогава, когато не е могъл да намери най-яркия и жив израз на чувствата си.

Затова в някои песни, малко на брой, се чувства известна сухота (песента „Съединението” и още една-две). Останалите песни на дядо Вичо заразяват с художествена простота и яснота на образите. Действителността, която певецът рисува, се запомня. Помнят се събития та, случките, героите.

Най-живо рисува дядо Вичо близката до него действителност. Сам участник като доброволец в Сръбско-българската война, той рисува много живо войнишкия живот, като често го свързва с народната приказност („Радич млад фелдфебел”). Особено силно е нарисувал обсадата на Одрин. В индивидуалната поезия едва ли би могла да се намери такава картина на събитието.

Зимата беше студена,
земята лед - заледена,
храбрата българска армия
около Одрин вредена.
Летнало й бели снегове,
духнало й буйни ветрове,
които бяха в окопи,
окопите им завява,
землянките им затрупва.
Сутринта га са разсъмна,
които бяха в караул,
замръзнали ги сменяха.

Най-ярки художествено и най-правдиви картини рисува дядо Вичо в песните из народния бит. Певецът не копира просто народната песенна традиция в това отношение, а я доразвива и прави още по-реалистична. Характерната за народните песни идеализация на героите и хиперболизация на действителността отстъпва място у дядо Вичо на реалната действителност, на живите човешки образи.

Когато рисува конник, певецът не използва епитети като „хранена коня”, а съвсем просто говори за „черна кобилка”. Неговите положителни герои в борбата между насилници и народ не избиват по седемдесет и седем души с един замах, а съвсем по човешки се бият с противника и го побеждават или падат убити. В това отношение дядо Вичо дава образци на честни и храбри хора от народа.

Стоян на Наню наддели,
в черна го земя удари,
ножа му от ръка извъртя,
погледна, па не кайдиса
със ножа да го прободе,
ножа му хвърли настрана…

Простота на разказа, свързан с жива, увличаща интрига, ясна българска реч, свежи, икономично дадени картини, и най-важното, дълбока жизнена правда и обич към народа и неговите защитници - ето най-ценните качества на дядовите Вичови песни. Същинско щастие е за нашето време, че е преживял един истински певец от школата на старите майстори народни певци.

——————————

сп. „Изкуство”, бр. 9-10, 1950 г.