Светлозар Дамянов

Много е писано за епичните боеве между руската и турската армия, приключили с поражението и капитулацията на Осман паша край Плевен.

През последните няколко десетилетия, в обикновените и юбилейните годишнини на това събитие - ключово за Освобождението на Плевен и България от турско робство, се подчертава мултиетническият принос на руснаци, украинци, литовци, финландци , туркмени и дори на един японец, в състава на Руската императорска армия, извоювали с оръжието и кръвта си българската свобода.

Крайно време е, този набор от герои да бъде попълнен с едно внушително българско участие, неоснователно премълчавано и засенчвано през столетията.

За армията на Осман паша, формирана в мултиетническата отоманска империя е съвсем логично да включва в себе си не само етнически турци, но също албанци, сирийци, черкези, башибозук, както и правоверни западняци, приели исляма, като разковниче за военната си кариера в услуга на Високата порта.

Но от другата страна на бойната линия, не по-малко обединени от православието и структурата на руската военна машина, са се намирали също съставни бойни формирования, с различен етнически произход, в това число и български.

Години наред, в тази руско - турска война, като такива се визираха единствено доброволците от Българското опълчение, но българското военно участие в нея е много по-широко и многобройно.

По време Плевенската обсада, то присъства в немалка част от руските полкове, а във финалната битка край река Вит има и решителен принос за осуетяване на турския пробив и капитулацията на Осман паша.

Става дума за 5-ти Киевски, 6-ти Таврически, 9-ти Сибирски, 10-ти Малорусийски, 11-ти Фанагорийски, 12-ти Астрахански, 17-ти Архангелогородски и още няколко други полкове, пречупили устрема на турските щурмови табори и донесли крайната победа.

Във всеки един от тях е имало немалко етнически българи от сублимираната през 1552 г. Велика България, при управлението на московския цар Иван IV Грозни.

Доказателствата за този български военен принос имат богата предистория именно при царуването на този предпоследен представител на династията Рюрикови.

Самият той, въпреки препсихотичните си проблеми, в седем от брачните си съюзи избира за своя съпруга българка. Такава е и отровената с живак майка на престолонаследника му Фьодор - заменен на трона от шурея си Борис Годунов - българин по произход, както по майчина, така и по бащина линия.

Ала този реванш на българската аристокрация заради поруганата й държавност се оказва само началото на възхода на сравнително младото, но огромно Московско царство, прераснало в империя с внушителен авторитет и незаобиколимост в световната история.

Доказват го дългогодишните упорити, добросъвестни, старателно игнорирани, но неопровержими научни трудове на редица учени от Руската федерация, между които се открояват с най-голяма сила публикациите на двамата етнически българи - проф. д-р Алфред Халиков от Казан и академик Ахмет Рахимов от Башкортостанската академия на науките.

Те публикуваха, след обстоен анализ, не само българската генеалогия на над 2 083 аристократични фамилии, превърнали руската наука, култура, дипломация и армия в световни величини, но доказаха и това, че цялата царско-императорска династия Романови, от Борис Годунов до Николай II е с български произход.

И ако Борис Годунов, още приживе, си спечелва прозвището „Велик съзидател на руската държава” заради построените от него градове Самара, Саратов, Астрахан, Курск и Воронеж, то последвалият го Петър I, последен цар и първи император от Романови, наречен Велики, син на българите Алексей Романов и Наталия Наришкина, реформира и въздига със своята гениалност Русия такава, каквато тя никога преди това не е била.

Още през 1709 г. той възлага на „Светлейшия” княз Меншиков създаването на ландмилицките полкове по южните и югозападните граници на Русия-военен рекрут от местно боеспособно население (включително и българско), в значителна степен постоянно обитаващо територията на бившата Велика България.

Създадени са военно-пограничните ландмилицки корпуси: Киевски, Закамски, Смоленски и Сибирски, с над 20 полка. В свой Указ от 02.02.1713 г. той назначава предислокацията на първите пет полка, като посочва имената и на техните командири - Жданов, Булатов, Григориев, Воронцов и Постелников. Първите двама са етнически българи.

През 1722 г., с оглед на предстояща война с Турция, е възложено на княз Михаил Михайлович Голицин (етнически българин, съратник на Петър Велики, заслужено издигнал се от барабанчик до фелдмаршал и наследил низвергнатия Светлейши княз Меншиков) да формира в екстрен порядък ландмилицки полкове от Киевска и Азовска губернии.

В края на 1724 г., по определената гранична линия са разположени пет полка, с обща численост 6282 човека, а на следващата още шест, обозначени с имената на техните полкови командири Карамзин, Бунин, Лвов, Кигич, Иваненков и Дунин. Първите двама са етнически българи.

На 06.11.1727 г., с Указ на наследника на Петър Велики, Петър II, тези полкове са преименувани съответно на Севски, Рилски, Орловски, Курски, Брянски, Путивльски, което съвсем ясно посочва селищата и произхода на населението от което са попълвани, както и историята на участието им в големите сражения за Освобождението на България, включително и в Плевенската епопея, през 1877 г.

Още в периода 1708-1710 г. Петър Велики започва дългосрочна административна реформа, свързана и с военното преструктуриране на Русия.

В първоначално обособените осем губернии (Петербургска, Архангелогородска, Смоленска , Московска, Казанска, Киевска, Азовска и Сибирска) той назначава за губернатори особено кадърни и лично предани на него хора.

През 1713-1714 обособява още три: Нижегородска, Астраханска и Рижска. Губернаторите осъществявали не само икономическата, но и поместната военна политика, свързана с военния набор и окомплектоване на полковете.

Шест от изброените 11 губернии „застъпват” територията на Велика България отпреди 1552 г. - Казанска, Азовска и Нижегородска изцяло, Киевска - в значителна степен, Астраханска-мозаечно, а Сибирска-само с Вятската си и Соликамската си провинции.

Четирима от губернаторите на тези 6 губернии са от български аристократични родове, съответно: П. М. Апраксин - на Казанската, Ф. М. Апраксин - на Азовската, А. П. Измайлов - на Нижегородската, Д. М. Голицин - на Киевската, а след стабилизиране на обстановката в Астраханска губерния, за неин губернатор е назначен И. П. Измайлов-също етнически българин.

Естествено, само много малките войскови единици (батарея, взвод, сотня, рота) понякога са били съставени от единородци. От батальон и нагоре, офицерският и редовият състав е бил разнообразен в етносно отношение.

Спазвал се е обаче принципът - командирът и по-голямата част от бойният състав да са с идентичен етнически произход.

Това сплотявало и оптимизирало силата на целия състав, мобилизиран от решителността на основното ядро, в хода на боя.

Като един типичен случай може да се посочи 13-ти армейски стрелкови батальон от ударния Преден отряд на руската армия. Учреден като фински, в Хелсингфорс, през 1843 г., при тежките сражения с настъпващия през юли 1877 г. към Стара Загора и Шипка Реуф паша, е имал в състава си не само финландци, но и българи.

Доказва го паметният знак за загиналият подпоручик Кантемир. Като младши офицер в този батальон се сражава и племенникът на съпругата на Всерусийския император Александър II - Александър Батенберг.

Вероятно именно високият брой български воини в този батальон дава основание, на 01.05.1979 г., той да бъде обявен за лейбгвардейски на „Его Светлости Князя Болгарского батальон” по случай заповедта за обявяване на княз Александър I Батемберг за негов шеф.

Една година по-рано, на 17.04.1878 г., батальонът е награден с Георгиевско знаме, с гравиран на пиката надпис „За Джуранли 12 iюля и двукратный переход через Балканы в 1877 году”. (село Джуранли - днес Калитиново, Старозагорско, е мястото на кървавата, но и победоносна битка на Предния отряд и опълченските дружини срещу настъпващите турски сили.

В нея Реуф паша губи над 1200 редифи, а Ген. Гурко - 420 офицери и войници.

Но след победите при Нова Загора и Джуранли, шесткратното превъзходство на услужливо превозената с английски параходи армия на Сюлейман паша надделява над 4 500 защитници от българското Опълчение и руските стрелкови батальони на Стара Загора, която е унищожена, а българите в нея и околните села - зверски избити).

Обстойният военен анализ показва, че решението на Петър Велики е изключително издържано в дългосрочен, стратегически план.

Така формираните полкове, свързани с родните си места, само по Киевската отбранителна линия, по времето на Екатерина II надхвърлят обща численост от 27 000 души.

Новосъздадената държавна военна мобилизация на местно население значително повишава мощта на Русия, която за по-малко от 20 години се превръща от второстепенна в доминираща евразийска сила.

С няколко реформи, след смъртта на Петър Велики, ландмилицките полкове са изравнени по права, оклад и вещево доволствие с полковете от редовната армия и макар титулувани по смисъла на създаването им, като бойни единици на резервна армия, се превръщат от военно-погранични в равностойни на полкове от полева армия.

Високият боен дух и победите, които регистрират във всички последващи войни, включително и в Освобождението на България, през 1877/1878 година, го доказват безспорно с езика на фактите.