Иван Есенски

Въведение 1

Редом с останалите ни обществени науки и литературознанието се е съобразявало с актуални нелитературни фактори. Оттам са всичките тия полуистини, лъжи и грешки, достигнали невредими и до наши дни.

Една от надеждите ми в началото на промените беше, че новото време ще се заеме с обективен прочит на миналото.

Също така ще даде път на потулвани и премълчавани истини и ще подреди по достойнство и заслуги лавиците на нашата художествена книжнина.

Всуе! Това, което се случи и се случва през последвалите десетилетия с българската култура, с художественото ни слово, има едно определение - кошмар. То приляга и на ставащото у нас след 1989 година.

Тези, които въртят марионетките в нашия куклен дом, са въвели действащата от столетия колониална практика: придърпват и обучават в своите страни подбрани младежи, после ги връщат, обзаведени със съответните легенди, дипломи и сертификати (и с до голо промити от всякакво родолюбие и национално мислене мозъци, натъпкани с „демократична” фразеология) и ги инсталират на ръководни държавни постове.

Резултат от това съвременно еничарство - днешна България.

Литературата ни е на специален прицел. За разлика от някои местни туземци на Запад не са забравили, че именно българската книжнина е причина за създаването на славянската общност и групата на славянските езици, че българската кирилица е донесла православната светлина на милиони хора. И че върховете на историята ни носят имената на хора на духа и Словото.

Всъщност, истинската, неподкупната, автентичната и достоверна история е не тази в учебниците, а в творбите на нашите писатели.

Познатите ни от детството книги, които възпитават морал, обич и почит към семейството и родния край; учат на доблест, приятелство и вярност, на човещина и добросърдечие.

Затова тия книги са подложени на сеч, „преводи”, „адаптации” и прочие издевателства, завършващи с премахването им от програмите на българските училища.

На тяхно място се курдисват обилно поливаните с държавни и недържавни финанси следмодерни ГМО-текстове.

Собствената ни (дали още е такава?!) държава хвърля колосални средства и усилия, за да разграмоти народа ни. Без да се интересува от неговото мнение, от желанията и нуждите му. Впрочем, както и от самия него.

Логиката, управляваща поведението на администрацията ни в областта на словесната култура се илюстрира с овощарската иновация: присаждат се рози върху лимон и се раждат дренки, от които се прави гръцки зехтин.

Въведение 2

Преди сто години в България е убит поетът Гео Милев. Убит е не за нещо, което е направил или не е направил, а за това, което е написал. Убит е заради поемата му „Септември”, посветена на събитията през септември 1923 г.

Едно от големите достойнства на нашата литература е, че тя е събитийна, литература на реализма, на сегашното време. След Освобождението тя следва и продължава коловоза, завещан от уникалното ни фолклорно наследство.

Народният гений е създал сплавта от фактическа достоверност и висока художественост, която е и основата на съвременната ни литература.

И още: фолклорното поетично наследство е истинно демократично, свободно и некомерсиално, въпреки че е създадено по време на робство (сравнете със средновековните трубадури, акини, минезингери и пр. придворна обслуга); то няма равно не само по количество, брой и обем, но и по сюжетно, идейно, жанрово и тематично разнообразие и съответства на силабическите и тоническите ни нагласи, на особената ни тактова неравноделност.

И не на последно място - създавано е на всичките ни 47 диалекта. Това е феноменален документ на народния живот под вековното чуждо господство и поетичен летопис, пред който бледнеят известните епоси на човешката цивилизация.

Споменавам това с категоричността, че на такова могъщо чудо не могат да подействат отрицателно никакви чужди присадки, а влиянията на европейския модернизъм са само допълнителна окраска на поникналото от дълбоките корени на словесната ни традиция.

Гео Милев е бил наясно срещу какви сили се възправя, изричайки истината за септемврийските събития през 1923-та. И въпреки предупрежденията на близки и приятели, не е замълчал.

А България става първата страна в Европа, където в първата половина на миналия век държавата убива един поет, защото е написал стихотворение.

Това е другата българска традиция - тази на мрака. В списъка на убитите, преследваните и репресираните от властта словесници ще се добавят още и още имена. Непрекъснато. Включително и след 9.ІХ.1944 г.

Днес, въпреки че постига сходни резултати, методиката е рафинирана, тя ползва съвременните информационни възможностите - неудобните просто се премълчават (или така се окастрят, че от тях остават само треските).

По премълчаването ще ги познаете!

Списъкът започва с Ботев, З. Стоянов, Вазов, Г. Милев…, а със сегашна дата са имена като П. Пенев, Г. Джагаров, Н. Фурнаджиев, Ив. Динков, Хр. Фотев… и пр., и пр…

В същото време по инерция при всеки удобен случай се посяга към изветрелите клишета - обикновено когато трябва да се изсипят обвинения срещу онази епоха, онези писатели и мъченици. Едно от най-устойчивите е клишето, характеризиращо т. нар. „септемврийска литература”.

Странно нещо е инерционното мислене - професорът ни по социална психология го обясняваше просто: при него работят само огнищата на възбуждане, а тези на задържане спят.

В случая задържащите огнища (паметта) спят кажи-речи цял век.

Определението „септемврийска литература” е на Георги Бакалов и за негова рождена година се сочи 1928-ма. По това време Бакалов е емигрант във Франция (1925 - 1932), там превежда социалистическа литература и пише статии, които допълват книгите му „Днешната литература” и „Български писатели и книги”.

Възпитаник на университета в Женева, приятел на Плеханов и следовник на ленино-троцкистката идея за световната революция, ерудитът Бакалов разглежда творбите за септемврийските събития в контекста на своя ляв радикализъм.

Прави го убедително, с познаване и на събитията, и на литературата. Еднопосочно. И точно тази професионално и умно поднесена еднопосочност става причина литературата за септември 1923 нататък да се възприема в идеологическата светлина на класово-партийния подход.

Така от една страна е внушението, че след като е моментна рефлексия на поредния сблъсък между труда и капитала, тя е с временно значение, тоест, е вторична по отношение на цялостния литературен процес.

От друга страна, разглеждана предимно като социално-политическо явление, нейната обективност, гневът на съвестта, протеста срещу братоубийствата и насилието придобиват друго значение: че е вдъхновена от коминтерновските заповеди и указания, че е комунистическа.

Подобно тълкуване изглежда повърхностно, но литературната критика след 9.ІХ.1944 г. охотно пое този байрак и го вя цели 45 години.

Така едно съзвездие от високоталантливи творби, отразили по уникален начин - като гражданска храброст, стилистика и изобразителен мащаб - септемврийските събития в България, отново остана извън вниманието на съвременността.

Много спорни въпроси относно литературата от първата половина на миналия век чакат отговор, но безспорно е едно: поезията и прозата, посветени на септемврийските събития през 1923-та са без аналог със своята потресаваща сила, с гражданската смелост на авторите си, с изобразителната мощ на новото българско слово.

Защото в тези творби се утвърждава нашият литературен новоезик - в тях се очертават признаците на естетическото новаторство, което впоследствие ще намери пристан в цялата европейска литература.

Въведение 3

За да избегна двусмислиците, ще се опитам накратко да поясня гореказаното. Изследователите сочат, че в края на 40-те и в началото на 50-те години на миналия век в испаноезичната литература се заражда знаменития магически реализъм - за начало се сочат романите на Мигел Анхел Астуриас („Господин президентът”), Алехо Карпентиер („Изгубените следи”), Хорхе Луис Борхес („История на всемирната подлост”), творби на Карлос Фуентес, Марио Варгас Льоса, Октавио Пас, Жоржи Амаду… до излязлата през 1967 г. класика „Сто години самота” на Маркес.

За да спестим неубедителността на сравнителните характеристики, сложете до тези творби изумителното „Хоро” на Антон Страшимиров и си спомнете, че е публикувано през 1925 година.

И още нещо - всичката тази магичност се изявява само в испаноезичната проза. В поезията такива явления няма. Особено в лироепоса - поемата.

Въведение 4

Гео Милев публикува поемата „Септември” в 7 и 8 брой на сп. „Пламък”. Изданието е конфискувано, той е осъден да заплати 20 000 лева. Убиват го през май 1925 година.

В съвременната българска поезия няма друга творба с такова разтърсващо въздействие. Тя е построена синкопично, но спазва прецизността и композиционните особености на фолклорния епичен сказ, чиито върхове са в Шишмановия епос и героичните ни песни.

Високата поетическа култура на Гео Милев е отляла във великолепни неравноделни форми сложното и тежко месиво на реалиите, съчетани в ярки живи картини.

Поетът е мобилизирал целия арсенал на стилистичните фигури: поемата е словесна лава от елипси, метафори, оксиморони, иносказания, алегории, символи, ирония, епитети… - енергиен спазъм, който превръща неукротимия устрем на разбунтуваното Слово в животворяща материя - като онази, изначалната, с която започва мирозданието.

Съзнанието поема замаяно над вулканичните му бездни по накъсаното въже на начупения ритъм: над черната утроба на мрака, над току-що прогледналите слънчогледи, над ужасените от погрома сърца, над всичкото това междувремие, хвърлено в пещта на изгрева, за да роди новия ден.

Това състояние някъде наричат „нирвана”, Кант го приравнява с чистия разум, Лорка ще го оприличи с дуенде.

Не експресионизмът и символизмът - целият български модернизъм започва и свършва с тази еманация на речта.

„Оварвареното” Слово цивилизова душите и не се колебае да премине чертата на пароксизма - да стори светотатство в името на божествеността.

Нека свършим с това! Гео Милев не е антихрист, не е и атеист, не е и вярващ. Той е самата вяра - истинна, нетварна и саможертвена: вярата на справедливостта, на достойнството, на човешката доблест, на безсмъртието на живота.

Без бог и без господар? Но без кой бог?

Отговорът ни е известен от Ботев: „… не ти, що си в небесата, / а ти, що си в мене, Боже, - мен в сърцето и душата…”.

Нашият Бог - българският.

Ще бъде!