Сергей Воронин

превод: Любомир Духлински

Не, не веднага, но някак си от време на време започна да забелязва паяжини на най-скритите места, сиви купчини прах по пода в ъглите, твърди трохи, полепнали по ръба на измита чаша или чиния. „Само това не ми стигаше! - раздразнено си помисли той. - Наистина ли беше така през целия ми живот, просто не го забелязах, а сега, когато излязох в пенсия, без да правя нищо, виждам всичко…”

Константин Николаевич погледна жена си. Тя седеше с ниско наведена глава над шиенето си. Напоследък у нея се появи странна нужда да кърпи скъсани чорапи и да слага кръпки на изпраните кърпи.

Не, тя вече не беше същият човек, когото познаваше през всичките тридесет и пет години. Изобщо не беше същата. А имаше време, когато беше огън девица! Може би го харесваше, защото беше, както се казва, диаметрално противоположен на нейния характер: тих като агне. Беше се затичала към него и се засмя с всичките си бели зъби, сияейки с блестящите си сини очи.

- Защо си все настрана? - извика тя. - Ела при нас. Ела! - Хвана го за ръката и го издърпа на волейболното игрище. И се закиска, като видя как удря топката. - Не така, режеш го, направи го усукан. Е, направи го!

Той не разбираше защо тя му досажда, защо му трябва волейбол, но беше вътрешно доволен, че се интересува от него. „Красива е - помисли си той. - Не можеш да й отнемеш това…”

И тя всъщност беше добра. Дори ръководителят на експедицията, уважаван инженер, се опита да я ухажва, но той й се струваше старец, въпреки че беше само на тридесет и пет години.

- Настя, Настенка, - каза той с плътен басов глас, - волейбол, добре, но защо крещиш? - И се усмихваше снизходително.

- Не крещя, гласът ми е такъв! - смееше се в лицето на ръководителя на експедицията Настя и дърпаше на площадката Костя, муден младши техник.

Когато Костя се ожени за нея, ръководителят на експедицията каза с тъга: „Младият мъж ме изпревари …”, а когато разбра, че имат дъщеря, направи толкова изненадани очи, сякаш синът - това както и да е, но дъщеря… дъщеря? И той разпери ръце и поздрави младшия техник като за първи път го нарече по име и бащино име.

Да, разбира се, тя беше амбициозна и далеч не беше от тази категория спретнати хора, които обичат реда и чистотата във всичко.

Но той я накара да бъде акуратна. Не му харесваше начина, по който тя се смееше силно; намираше в това невъзпитаност и липса на задръжки. И я прекъсваше рязко. И тя спря да се смее - не просто силно, въобще спря да се смее.

Да, удивително е как той, толкова тих, почти незабележим, успя да подчини такова силно волево момиче. Очевидно, защото беше педантичен, а тя - неорганизирана, „човек на порива”. Имаше и друга странност - беше извънредно добра.

Един ден видяла жена да плаче на улицата.

- Защо плачете? - попитала.

- Няма с какво да изведа дъщеря ми от болницата. Влезе през лятото, а сега е зима. Съблечена…

И Настя свалила палтото си и го дала на напълно чуждата, непозната жена.

Но това беше преди брака. С нея стана и друг случай. Нова година наближаваше и Настя отиваше в Невски за шампанско и видя занаятчия на трамвайната платформа, посинял от студа и му даде всичките пари, предназначени за вино. По повод на тази, най-малкото странна постъпка, Костя проведе сериозен разговор с нея. Нищо подобно никога повече не се случи.

Когато се омъжи за него, приятелките й казаха, че той, Костя, не е подходящ за нея. Защо? Ако говорим за смелост, той не беше страхливец, но тя, напротив, се страхуваше от много неща. Дори да остане сама в апартамента през нощта.

И на него беше все едно да премине през тайгата в тъмното. Беше с широк размах, това добре ли е? Но означаваше ли това, че тя е по-добра от него? По някаква причина го смятаха за по-малко значим в сравнение с нея.

Но в крайна сметка - апартамент, кола и вила, а сега също помага на дъщеря си, чийто съпруг се оказа лекомислено малко човече, а и на сина също трябва да се помогне. Така че, ако говорим за доброта, тогава ето я - не „импулсивна”, а от месец на месец, когато се отказваш от себе си в името на децата.

Константин Николаевич погледна жена си. Тя седеше с все още ниско наведена глава. Сложи още една кръпка. Напоследък правеше много странни неща. За какво й бяха тези кръпки, при това ярки? След това - присви очи, сякаш гледа надолу към човека, с когото говори. Започна да му говори с някакъв изискан тон, като дама от висшето общество.

При това нито той, нито тя някога бяха чували как говорят дами от висшето общество.

- Може би ще пием чай? - каза Константин Николаевич, изпитвайки тъпо раздразнение към жена си.

- Искаш ли?

- А ти?

- Щом ти искаш - и аз.

- Не искам.

- Тогава и аз не искам.

- Ами ако искам?

Тя го погледна, присвивайки очи, и се усмихна нежно:

- Тогава ще сложа чайника.

В гласа й нямаше воля. Той се приближи до нея и докосна шията й - същата шия, която бе прегръщал стотици пъти.

- Настя… - по някаква причина изведнъж му стана жал за нея.

- Да, мили?

Той дори потръпна.

- Откъде този тон у тебе?

- Само от желание да ти бъда приятно. Преди много време каза, че харесваш точно този тон - като на дами от висшето общество. Дори ми даде Вела за пример.

- Каква Вела?

- Ами тази, която замина в Москва с Жорж. Тя така говореше, с този тон. Тогава тя веднъж ми каза, че имала приеми в четвъртък. Салон. И си помислих, че ще се зарадваш, ако говоря като дама от висшето общество.

- Каква безсмислица!

- Е, защо така, приятелю мой! Може би и ние трябва да отворим салон?

- Престани да се превземаш!

- О, колко грубо! Тя, Вела, се превзема, а аз си седя вкъщи. Стара руска жена.

- Слушай!

- Да, скъпи мой.

- О, престани!

- Не ти харесва, а аз наистина исках да ти доставя удоволствие. Вече е голяма рядкост хората да правят нещо хубаво един за друг.

- Ако искаш да направиш нещо хубаво, по-добре се погрижи за къщата. Наоколо има мръсотия. Станала си мърлява. В ъглите има паяжини.

- Къде е паяжината?

И пак това неприятно притваряне на очите.

- Тук, тук, тук! - Константин Николаевич започна да сочи с пръст ъглите.

- Не може да бъде! - Анастасия Петровна примижа и започна да търси паяжини по ъглите. - Там няма нищо, просто се заяждаш - каза тя с обикновен, някак уморен глас.

- Ти да не си ослепяла, що ли? - Константин Николаевич раздразнено поклати глава и влезе в стаята си. Стоеше до прозореца и безмълвно гледаше към улицата. - Дявол знае какво - сърцето му кипеше, - а тя дори иронизира! Не, трябва да се върна да я накарам да свали паяжините, да й ги натикам в носа, а то заяждания… - И той отиде при жена си.

Но това, което видя, го накара да замръзне.

Анастасия Петровна стоеше в ъгъла и напрегнато, както се случва на човек със слабо зрение, оглеждаше стените - явно търсеше паяжини. И в лицето й, и в цялата й фигура имаше нещо жалко, безпомощно.

- Настя! - разтревожено я повика Константин Николаевич.

Тя потръпна, обърна се и той видя обърканите й очи. Бяха широко отворени, после се присвиха, сякаш правейки погледа й високомерен. Но гласът й прозвуча объркано.

- Аз… аз не виждам паяжината - каза тя.

“Как не виждаш?” - искаше му се да извика, защото дори от вратата виждаше тази черна нишка, трепереща при най-малкото движение на въздуха, но мълчеше, внезапно осъзнавайки, че жена му е започнала да вижда зле и че отдавна не е такава умна, весела, млада, а възрастна, ако не и стара жена, и каза виновно:

- Права си, наистина няма паяжини… Съжалявам…