Сергей Воронин

превод: Любомир Духлински

Той беше на около седемдесет, когато почина. Гледал телевизия, паднал от стола и това беше. Такава бърза смърт изненада малко хора, защото той самият я извика - пиеше и пушеше толкова много, че дори млад човек не можеше да се справи, но все пак беше неочаквано.

Пиеше често и в големи количества. Когато се напиеше, ставаше буен, ругаеше с нецензурни думи и всячески наричаше жена си и децата си. И други си го получаваха, включително и аз, въпреки че не бях виновен пред него. Случвало се е да го вържат, веднъж дори го затвориха в милицията.

Но това не го успокои. Ужасно отегчаваше всички. Но сега, когато го нямаше, внезапно настъпи недоумение и тихо се прокрадна съжаление.

Кльощав, прегърбен, остролик, с крив и дълъг като сабя нос, когато ме срещнеше, винаги се усмихваше, стискаше ми ръката (сякаш не ме беше обидил вчера) и започваше разговор за какво ли не, но непременно, като винаги се показваше в най-благоприятна светлина.

Впускаше се в спомени, хвалейки се с познанството си с маршали и генерали, как е седял с тях на една маса за пиене. Глупости, разбира се, но интересното е, че той повтаряше тези глупости дума по дума и все пак, както знаете, ако една лъжа не се забравя, което рядко се случва на лъжец, тогава тя варира по някакъв начин.

Тук винаги беше едно и също. Как самият маршал му налял първото, как му налял второто, а за третото попитал: „Няма ли да е много?” На което той му отговорил: „Глупости. Поръчка!”

И тогава маршалът му налял трета чаша. Не стана ясно защо маршалът трябваше да го напие и не би ли било по-подходящо Коршунов, майор-инженер от авиацията, да се грижи за маршала? Но така го разказваше.

Хем му вярваха, хем не му вярваха. Ако не му вярваха, той снизходително свиваше рамене и палеше цигара, без да продължи историята. Пушеше много. Толкова много, че дори косата му миришеше на тютюн.

Напоследък му беше трудно да ходи. Влачеше краката си.

- Трябва да спреш да пушиш - казвах му.

- Трябва - съгласяваше се той и веднага запалваше цигара.

Различните силни вина, които той поглъщаше с бутилки, напълно унищожиха черния му дроб. Толкова много, че не му струваше нищо да отиде в болница по всяко време. Което и направи, щом пристигна от село в града.

При това го правеше с желание, защото лечението беше безплатно и пенсията му се натрупваше и за два, и за три месеца. Която изпиваше, щом излезеше от болницата.

През пролетта и есента, гледайки летящите гъски, той вдигаше ръце, сякаш насочваше пистолет и цъкаше с език, преструвайки се, че стреля. Някога беше добър ловец, лесно можеше да улучи дори лисица. А дори не мога да преброя колко зайци беше убил.

А беше пълно с патици, особено през есента, по време на миграция. Но той изпи пистолета и не можа да вземе нов.

- Не можеш ли поне да си купиш едноцевка? - казвах му.

- Ще се наложи. Тази зима ще лежа два месеца в болница и ще си купя двуцевка. Всички там ме познават. Професор Михаил Петрович колко пъти каза: „Не бързайте да ви изписваме, Коршунов. Лежи, до пълно излекуване.” А аз все някак си… Е, сега ще трябва да го послушам.

И не можеше да се разбере дали казва истината или лъже.

И с лодката също. Всеки мечтаеше да има своя собствена. Иначе на моята или по-често на Степановата му беше по-удобно. Но за това той трябваше да носи гребла, а съседът му живееше на километър от брега.

- Трябваше да ги оставиш при мен - ще му кажа. Живеех до езерото.

- Аз не съм собственик. Но ако се сдобия със своя, тогава ще го направя по моя начин. Колко е да я купя - две пенсии и ето ти лодка. Е, за греблата петарка, а може и сам да си ги направя.

Не се хвалеше, щеше да ги направи - ръцете му бяха работнически. Но ако няма лодка, защо да се занимава с гребла?

Беше отличен гъбар. Други още нямат представа, че гъбите са тръгнали, а той вече влачи кошница с гъби на червени и черни точки.

- Откъде ги набра? - питам.

- Ей там - маха с ръка някъде встрани. Никога не посочваше местата си.

Един ден се изгубих. Лутах се, прекосявайки блата, пробивайки гъсталаци от елша, носейки върху себе си цялата паяжина на есенната гора и изведнъж излязох в рядка горичка. Брезова гора с трепетлики и слънчеви петна по земята и по зеленината.

И в това, просто някакво приказно сияние, стоеше Коршунов и ме гледаше иронично. На ръката му висеше пълна кошница с гъби.

- Значи тук са твоите места - казах аз.

- Не, моите са по-далече… там - отговори той и неопределено махна с ръка.

Не е нужно да си много опитен гъбар, за да се досетиш, че и тук е гъбарско място. И всъщност намерих няколко отрязани червени, значи, все пак той е бил тук.

След няколко дни дойдох пак и набрах пълна кошница манатарки и червенушки. И разбира се, на тръгване срещнах Коршунов. Но той дори не показа, че е разстроен, само ме погледна с усмивка и продължи нататък. На следващия ден научих, че е донесъл вкъщи кошница с бели гъби.

Учудващо беше, че е скрил местата си с гъби дори от внука си. Какво е това, алчност или желание да впечатлиш другите, така че, казваш, отивате и не носите нищо, а аз нося цяла кошница? Случвало се е да нападне внука си и да го напсува грубо и сърдито само защото къса граховите шушулки.

Въпреки че сладкият грах беше специално засаден за внука му. Той винаги беше в добро настроение, но особено много се вбесяваше, щом видеше да късат лук от градината му или да вадят моркови.

- Но нали за това сме ги засадили - казваше жена му, - или щеше да продадеш и тях за пиене?

- Вие ще ги продадете!

- Това пък какво е?

- Все същото! - И той я погледна с такава омраза, че тя се изплю.

- Да се задавите с вашите моркови! - по-младата снаха метна веднъж три моркова в краката му, когато той се нахвърли върху нея. И в същото време можеше да вземе връзка моркови или малко грах и щедро да ги изсипе на масата. И не очакваше благодарност.

- Ето, яжте!

При риболов седеше по дванадесет часа в лодката, дори и да не кълвеше. Случвало се е да донесе кофа с костур и бабушки. Отбираше за чорба най-малките. Едрите ги осоляваше за сушене и от сушените не даваше на никого. Нападаше като звяр, ако някой посмееше да откъсне риба от връзката.

Никога не беше купувал куки, нито жилка. Вземаше ги от сина си, по-често от мен. И не дай си Боже, да кажа, че това е моята макара или моите куки.

- Твоите? Ами че аз още миналата зима ги купих в Москва, когато отидох при брат ми - и започваше да разказва за брат си, че е пенсионер, живее сам, че има ферма, гледа крава и се опитва да го убедя да живее с него. - А аз, видиш ли, го разгадах, той искаше съм му работник. Само че не е попаднал на когото трябва!

И още много други такива, а разговорът за куките се отдалечаваше все по-далеч и дори се оказваше, че те могат да бъдат само негови и ничии други.

Но аз знаех, че куките са мои - бели, тънки. Подари ми ги приятел, който беше ходил в Швеция. Но Коршунов не искаше и да чуе за това, само извиваше още повече кривия си саблеподобен нос и изпускаше фраза след фраза от напълно беззъбата си уста.

С изкуствените му зъби беше цяла история. Направиха му ги безплатно в клиниката на предишната му работа. Доста се пътуваше - с метро и два автобуса.

Така че само за двупосочно пътуване струваше тридесет копейки. Още и за цигари. Събираше се петдесетачка. След като получи такива пари, Коршунов тръгна сутринта и се върна късно вечерта, пиян от вино.

Как беше успял да се напие за толкова малко пари, остана загадка за семейството му. И веднага започна да хули всички: и жена си, и сина си, и снаха си, и внука си. И това продължи до дълбока нощ. Измъчи всички, изтощи ги и ги обезсили.

На следващия ден, когато изтрезнял, му направили забележка. Запазил мълчание. И два дни по-късно, след като подобри отношенията със съпругата си, отново започна да говори, че все пак трябва да отиде и да си завърши зъбите.

Дадоха му петдесет копейки. А вечерта се върна пиян. И отново нападна всички, само че този път добави и стоматолога-протезист, като го обвини, че искал подкуп. Но откъде да му го вземе, като пенсията е само шестдесет и две рубли? И колкото и да е странно, убеди жена си и тя му повярва.

Наближаваше денят на получаване на пенсията му. Още предния ден Коршунов започна да търси кусури на жена си, постепенно увеличи нажежаването и до вечерта вече бушуваше с все сила.

На сутринта заяви, че ще живее отделно от семейството си, отделя се, стига! И пи пет-шест дни, та едва се прибра.

След като изпи всичко до последната копейка, обяви гладна стачка. Не го храниха ден-два, без да знаят, че през тези дни не му беше до ядене.

Но сърцето не е камък: насипаха ме пълна купа със супа, преместиха към него хляба, след което започна да говори как все пак трябва да отиде на зъболекар и да реши въпроса. Дадоха му петдесет копейки. И всичко започна отначало…

Любопитното е, че при цялото си това желание за пиянство той никога не се хвърляше на храна и мезета и ако аз, като виждах махмурлука му, му ги предлагах, той вяло казваше: „Всъщност трябва да го захвърля”.

В такъв момент в него ясно се появяваха двама души. Единият беше снизходителен, добре, ако ме поканиш, ще вляза, а другият - омаловажаващ.

И щом жена ми му казваше: „Трябва да пушиш, Коршунов, на улицата”, веднага скачаше и изтичваше на верандата. И за да не ме бави повече, лакомо дръпваше няколко пъти и кашляйки, бързо се връщаше при чашката си.

Поднасяше я бавно към леко отворената си уста и я изпиваше на малки глътки, примигвайки болезнено. В същото време острата му адамова ябълка подскачаше конвулсивно при всяка глътка. След като пийнеше, той седеше известно време неподвижен, сякаш за да осъзнае какво се случва с него.

Постепенно се оборавяше, оживяваше се и тогава започваха спомените, историите за генералите и маршала, които са го гощавали.

Назоваваше месеца, дори датата, всички имена и ме изненадваше с такава силна памет, че не можех да не си помисля колко неразумно е постъпила природата, възнаграждавайки го с такава удивителна памет - велик, безценен дар.

Той говореше за някакъв полковник, който не знаеше какво е „компресия” и наредил да бъде докарана за нея авиационната техника, за което му се подигравали на летището.

И Коршунов, като си спомни как се е случило всичко, се засмя и поклати глава, показвайки с целия си вид превъзходството си над този нещастен полковник. А дали е било така или не, кой знае.

Никога не мечтаеше, никога не правеше планове за бъдещето. Той живееше сякаш в миналото, без да смята настоящето за живот. И ако имаше, то беше само за времето, когато пиеше.

Изглежда, че фактът, че той постоянно пиеше, трябва да го освести, но не, не се чувстваше виновен. Освен това все още беше капризен на обедната маса.

Почти с отвращение хапваше котлета с вилица, отбутваше към края на чинията макароните, които не харесваше и мрачно забелязваше, че Ксения, съпругата му, не знае да готви. Ето неговата майка, това да! А това тук…

И децата, като го гледаха, също станаха придирчиви, сбърчваха носове… И бедната Ксения не знаеше как да им угоди. И нито веднъж не се възмути, не се оправда и не показа, че мъжът й греши. Не. В същото време не може да се каже, че беше примирена, покорна и слаба. Отстрани изобщо не беше такава, но у дома, пред съпруга си, беше безхарактерна.

Оградата ми падна. Трябваше да се сменят стълбовете. Помолих го да помогне. Не даром, разбира се. Той се съгласи. И тогава се появи възможността да си купи лодка. И то евтино.

- Е, нямам пари…

- Ще ти дам.

- Е, щом е така… Сега ще сложим оградата.

Ксения мина покрай нас и аз й дадох пари за лодка. По-надеждна беше, отколкото той.

- Е, - казах, когато тя си тръгна. - Мисля, че вече ми изплати петнадесет рубли. - Имах предвид надницата за оградата. - Останалото ще ми го платите по малко.

Изглеждаше, че всичко е ясно и правилно. Но това беше само от моя гледна точка; тази на Коршунов беше различна.

- Ще се прибера вкъщи - каза той веднага след думите ми.

- За какво?

- За да хапна.

- Ами че ти току-що пристигна.

- Не ядох сутринта.

Той живееше на километър от мен, в друго село.

- Защо ще си губиш времето? Ще хапнеш с нас и да се захващаме за работа.

- Не, у дома. Просяк ли съм… или нещо такова!

И си отиде. И не дойде нито на този ден, нито на следващия, нито на третия. Дойде при мен едва за риболова. Имах спор със съседа за нещо.

- Защо не дойде?

- Имах си моя работа. Срещнах Иван с лодката. Ксения ще донесе парите. Оправете си сметките с нея. Иначе тя ще удържи петнадесетте за оградата, а аз няма да работя за нищо.

Ето и обяснението защо не дойде тези дни. Страхувал се, че няма да получи своите петнадесет рубли. Сега е друго - лодката не е купена, парите ще бъдат върнати, тук може и да се постараем. И, забравил за риболова, се захвана за работа.

Най-доброто време за него беше есента. Има гъби, отлично кълве рибата, и боровинки. Малко преди разсъмване той излизаше от къщи и изминаваше около седем километра до блатото, където имаше безброй червени боровинки.

Набираше пълна кошница от тях и прегърбен, едвам я замъкваше до автогарата, за да може, без да се скъпи, бързо да ги продаде в районния център и да стигне навреме за магазина. И едва след като изпиваше чаша водка, си поемаше дъх. Беше успял…

Имаше и печеливш артикул - риба. Сушеше я умело. И в града, сложил дузина бабушки в джоба си, се насочваше към щанда за бира и мълчаливо показваше сушената риба на любителите на бирата.

Действаше безпогрешно, знаейки, че винаги ще се намери такъв любител на бирата и сушената риба.

- Какво, татко, искаш за нея? - попитаха го.

- Халба бира, какво друго - отговори Коршунов.

И като получеше халбата, напускаше сергията и без да бърза, удряше месото, увито в чорап, в един ствол, откъсваше люспите от него и дъвчейки осоленото месо с голи венци, го преглъщаше с малки глътки бира. След като изпиваше чашата, разменяше още една бабушка.

После още една, и още една, и се прибираше у дома пиян. И ако на сергията, където той, разбира се, не пропускаше да говори за генералите и маршала, имаше благодушно настроение, то щом прекрачеше прага, благодушното настроение го отнасяше вятърът и той започваше да крещи, да ругае, да вика по всички и всичко.

Помагаха му и гъбите. Тях също продаваше и изпиваше.

Той въобще ядеше малко. А напоследък почти не докосваше храна. Веднъж го видях по гащета колко беше кльощав и кокалест. Скелет, покрит със суха тъмна кожа.

Оцеляла е снимка от онези години - Коршунов, лейтенант от авиацията, усмихнат с всичките си бели зъби.

Гледа снизходително и високомерно. Чувства се здрав и доволен от всичко. Какво се беше случило в живота му, че стана такъв на стари години? Но нещо се беше случило.

И оттам пиянството и някакъв изкривен гняв към всички, сякаш те са виновни, че животът му не е бил успешен. Защо пък да не е успешен?

Никога не се оплакваше от съдбата си. Живееше както искаше. Беше намерил смисъл в такъв живот.

Умря и никой не осиротя. Стана по-тихо. Спокойно. Но нещо липсваше…

Имаше някаква празнина. Все едно са ви извадили зъб. За него не беше жалко, той беше смотан досадник и мъчител. И все пак нещо не беше добре. Навик ли, какво ли? А ето сега го няма, няма, и това е…