Антон Чехов

Погребваха генерал-лейтенанта Запупурин. Към дома на покойника, дето бучеше погребалната музика и се раздаваше команда, от всички страни прииждаха тълпи, които желаеха да погледат на изнасянето на мъртвеца.

В една от групите, които бързаха към износа, се намираха чиновниците Поробкин и Свистков. И двамата бяха с жените си.

- Не може! - ги спря помощник-приставът, с добро, симпатично лице, когато те дойдоха до една тълпа. - Не мо-же! Моля, малко назад! Господа, че това от нас не зависи. Моля, назад! Впрочем, дамите могат да минат… моля, mesdames, но… вие, господа, за Бога…

Жените на Поробкин и Свистков се зачервиха от неочакваната любезност на помощник-пристава и се втурнаха през тълпата, а мъжете им останаха от същата страна на живата стена и се заеха със съзерцаване на гърбовете на пешите и конни пазители.

- Преминаха! - каза Поробкин със завист и почти ненавист като гледаше на отдалечилите се дами. - Бога ми, голяма чест е за тези шинйони! За мъжкия пол никога такива привилегии няма, както за техния, дамския. Е, че какво нещо особено има у тях?

Жените, може да се каже, са най-простите, с предразсъдъци, а тях пропуснаха; а нас двама, да бъдем макар и статски съветници, за нищо не пускат.

- Странно разсъждавате, господа! - каза помощник-приставът като гледаше укоризнено Поробкин. - Пуснат ли ви, то вие веднага се заблъскате и започвате да вършите неприлични неща; а дамата, по своята деликатност, никога няма да си позволи подобно нещо!

- Оставете, моля ви! - разсърди се Поробкин. - Дамата в тълпата всякога първа се тласка. Мъжът стои и гледа в една точка, а дамата разперва ръце и тласка, за да не повредят облеклото й. Няма що да се каже!

На женския пол всякога във всичко фортуната помага. Жените и за солдати не взимат, и на танцовите вечеринки безплатно отиват, и от телесни наказания освобождават…

А, пита се, за какви заслуги? Изтърве момата кърпа - ти й я подаваш, тя влазя - ти ставай и й подавай стол, излазя - ти я съпровождай… А вземете чиновете!

За да достигнем, аз или ти, да речем до статски съветник, трябва целия живот да прекараме, а момата в някакъв си половин час се венчава със статски съветник - ето че и тя е вече персона.

За да стана княз или граф, трябва целия свят да покоря, Шипка да превзема, при министри да ходя, а някаква си проста госпожица, Верка или Катинка, млякото от устните й неизсъхнало, позавърти пред графа шлейфа на роклята, позамижи с очичките - ето че е ваше сиятелство…

Ти тоя час си губернски секретар… Твоя чин, може се каже, с кръв и пот си добил; а твоята Мария Томишна? За какво е тя губернска секретарша? От попска дъщеря и право чиновница? Добри чиновници! Дай й ти нашата работа, та че да ти впише тя входящи и изходящи.

- Затова пък тя с болки ражда деца - забележи Свистков.

- Голяма работа! Да постои тя пред началството, когато е студ, мраз навън, та тия деца удоволствие ще й се покажат. Във всичко и във всичко за тях привилегии! Която и да било мома или дама из нашия кръг може на генерала такива неща да изтърси, каквито ти и при екзекутора не смееш да кажеш. Да…

Твоята Мария Томишна може смело със статския съветник под ръка да ходи, а я вземи ти статския съветник под ръка! Я вземи, опитай! В нашата къща, братко, право под нас живее някакъв професор с жена си.

Генерал, разбираш, „Анна” първа степен има, а да се чудиш как неговата жена му отвръща: „Глупак! Глупак! Глупак! “А пък жената е проста, из мещанките. Впрочем, тя му е законна жена, това може и да става… открай време е така, законните да се ругаят, но ти вземи незаконните! Какво си не позволяват!

Во веки веков няма да забравя един случай. Едва ли не загинах, и то благодарение молитвите на родителите си оцелях. Миналата година, помниш, нашият генерал, когато замина на село в отпуска, взе ме със себе си, да му водя кореспонденцията… Дребна работа, за един час. Свършиш ли работата, скитай се по леса или в лакейската стая слушай романси.

Нашият генерал е стар ерген. Домът му е като пълна чаша: прислуга, като кучета, а жени няма, да управлява - трябва някой.

Хора разпуснати, непослушни… и над всички командва една баба, икономката Вера Никитишна. Тя и чай налива, и обед заръчва и на лакеите се кара… Баба, братко мой, лоша, зла, на дявол изглежда.

Тлъста, червена, креслива. Като започне върху някого да вика, като вдигне писък, та иди се оправяй. Не толкова с цокането, не оставя намира, колкото с тоя крясък. О, Господи! Никой няма спокойствие от нея. Не само прислугата, но и мене, бестията закачаше…

Е, мисля си, почакай: ще улуча минутата и всичко за тебе на генерала ще разкажа. Той е зает, мисля, със службата и не вижда как го крадеш и на хората се караш, почакай, ще му отворя очите.

И отворих очите, братко, и тъй ги отворих, че едва ли не завинаги се затвориха, че даже сега, като си припомням, ми става страшно.

Вървя аз веднъж по коридора и изведнъж чувам крясък. Отначало мислех, че колят свиня, сетне се прислушвам и чувам, че Вера Никитишна се кара с някого. „Твар! Калпазанин ти такъв! Чорт!”

Кому е това? - мисля. И тутакси, братко, ти мой, гледам: отваря се вратата и из нея изскача нашият генерал, цял зачервен, очи изпъкнали, коса настръхнала, като че дявол го е надул. А тя след него: „Калпазанин! Дявол!”

- Лъжеш!

- Честна дума. Мене, знаеш, огън ме обхвана. Нашият си влезна, а аз стоя в коридора и като глупак нищо не разбирам. Проста, необразована баба, готвачка, нищожница - и да си позволява такива думи и постъпки! Това, мисля си, значи, че генералът си уравнява сметките, а тя възползувана от туй, че няма свидетели, го напада по всякакъв начин.

Все едно, нали си отива. Кипнах… Отидох в стаята и започнах: „Как смееш, негоднице, да говориш такива думи на високопоставено лице? Ти мислиш, че той като е слаб старец, няма кой да се застъпи за него? - Взех, знаеш, че я цапнах два пъти по тлъстите бузи.

Като издаде, ти мой братко, оня писък, като зарева, че по-добре беше да не направях това? Затиснах уши и избягах в леса. След два часа тича насреща ми едно момче. - „Моля, елате при господаря”.

Отивам. Влазям. Седи намусен, като пуяк, и не гледа. - „Вие, казва, какво нареждате у моя дом?” - Т. е. как? - казвам. Ако ли, казвам, говорите за Никитишна, ваше сиятелство, то аз се застъпих за вас. - „Не е ваша работа, казва, да се вмесвате в чужди семейни работи”. - Разбираш? Семейни. И как ми даде сметка, как ме печеше, как ме оскърбяваше - едва ли не примрях.

Говори-говори, мърмори-мърмори, и току изведнъж като се закикоти ни за туй, ни за онуй. - „И как, казва, вие можахте?! …. Как имахте смелост? Чудно! Но надявам се, приятелю, че всичко това ще си остане между нас… Вашата разпаленост ми е понятна, но съгласете се, че по-нататъшното ви стоене в моя дом е невъзможно….” - Ето, братко! Нему е даже чудно как можах аз да набия такава пуйка. Заслепила го бабата! Таен съветник, „Бял орел” има, началство не признава върху си, а на баба се поддава…

Големи са привилегиите, братко, у женския пол! Но…. снемай шапка! Носят генерала…. Я, колко ордени светят! Е, за Бога, защо са пуснали дамите напред, нима те разбират нещо от ордени?

Засвири музиката.

11. II. 1903.

——————————

сп. „Българска сбирка”, бр. 1, 1.01.1904 г. превод: Ал. Л-в