ТЛЪСТ И ТЪНЪК
На Николаевската железопътна станция се срещнаха двама приятели: единият тлъст, другият тънък.
Тлъстият току-що бе обядвал на станцията и устните му, омазани от масло, лъщяха като узрели вишни; миришеше на херес и флйор-дюранж.
А тънкият, току-що излязъл из вагона, беше се нагърбил с куфар, вързоп и мукавяна кутия; миришеше на сушено свинско месо и кафе.
Иззад гърба му поглеждаше една мършавичка жена с въздълга гуша - неговата жена и висок гимназист с мижави очи - син му.
- Порфире! - извика тлъстият като видя тънкият. - Ти ли си? Гълъбче мое! Колко зими, колко лета!
- Приятелю мой! - зачуди се тънкият. - Миша! Другар от детинство! Откъде се взе?
Приятелите трикратно се прегърнаха и устремиха един към други очи, пълни със сълзи.
И двамата бяха приятно учудени.
- Драги мой! - започна тънкият след прегръдките. - Това не очаква! Такъв сюрприз! Е, я да те попогледна по-хубавичко! Все такъв хубавец, какъвто си беше! Такава душица, такова конте! Ах, ти Господи! Е, как си? Богат? Женен? Аз съм вече женен, както виждаш… Тази е жена ми, Луиза, родена Ванценбах… лютеранка… А това е син ми, Натанаил, ученик в III клас. Виж, Натанаилчо, този е мой другар от детинство! В гимназията заедно се учехме.
Натанаил се позамисли малко и сне шапка.
- В гимназията заедно се учихме - продължаваше тънкият. - Помниш ли как те дразнеха? Тебе те наричаха Херострат, за това, че ученишката си книжка поогори с цигара, а мене - Ефиалт за това, че обичах да върша сплетни. Хо-хо… Бяхме деца! Не бой се, Натанаилчо! Ела по-близо до него… А тази е жена ми, родена Ванценбах… лютеранка.
Натанаил се позамисли малко и се скри зад гърба на баща си.
- Е, как живееш, другарю? - обърна се тлъстият мъжествено, гледайки другия. - Къде служиш? Дослужи ли?
- Служа, драги ми! Колежки асесор съм вече втора година и „Станислав” имам. Заплата малка… Бог да им плати! Жена ми дава уроци по музика, аз пък частно правя портцигари от дърво. Отлични портцигари! Пo рубла едно парче продавам. Ако ли пък някой купи десет парчета и повече, разбира се, на него правя отстъпка. Живея си как и да е. Служих, знаеш, в департамента, а сега съм приведен за началник на отделение по същото ведомство… Тука ще трябва да служа. Но ти как? Както се вижда, вече си статски? А?
- Не, драги ми, покачи още - рече тлъстият. - Аз вече дослужих до таен съветник… Две звезди имам.
Тънкият изведнъж побледня, окаменя, но скоро лицето му се изкриви и изблещи от усмивка; лицето и очите му като че се посипаха с искри. А той се сви, сгърби, сгърчи… Куфарът, връзката и кутията му се свиха и намръщиха… Дългата гуша на жена му стана по-дълга; Натанаил стана във фронт и затегна всичките копчета на мундира си…
- Аз, ваше превъзходителство… Твърде ми е приятно! Другар, може се каже, от детинство и изведнъж сте достигнали до такъв голям чин! Хи-хи-хи…
- Е, стига! - намръщи се тлъстият. - За кого тоя тон? Ние с тебе сме другари от детинство - и защо тук такова чинопочитание!
- Моля…, че вий… - закикоти се тънкият, още повече като се свиваше. - Благосклонното внимание на ваше превъзходителство… като някаква живителна влага… Този, ваше превъзходителство, е син ми Натанаил… жена ми Луиза, лютеранка, някак…
Тлъстият като че искаше да възрази нещо, но по лицето на тънкия се рисуваше толкова благоговение, приятност и почтителна киселина, щото тайният съветник се стесняваше.
Той се извърна от тънкия и му подаде ръка за прощаване.
Тънкият си подаде три пръста, поклони се с целия труп и се закикоти като китаец: „хи-хи-хи”. Жената се усмихна. Натанаил потътрузи крак и свали шапката си.
И тримата бяха приятно учудени.
——————————
сп. „Българска сбирка”, бр. 5, 1.05.1903 г., превод : Ал. Л-в.
