СЛЪНЦЕТО НА РУСКАТА ПОЕЗИЯ И НАШЕТО ВСИЧКО. КОНТЕКСТИ
превод: Татяна Любенова
В руския език има минимум две устойчиви словосъчетания, родени още през деветнадесети век и ярко свидетелстващи за това място, което народът определи за Пушкин чрез устата на най-добрите си хора.
Едно от тези словосъчетания - Слънце на руската поезия - се появява при трагични обстоятелства, на следващия ден след смъртта на Поета, в „Литературни приложения към „Руски инвалид” („Руски инвалид”, издаван по това време в Санкт-Петербург, официален вестник на Военното министерство).
Контекстът, в който възниква този израз, е в известен смисъл съобщение за смъртта на поета. Ето как е изглеждало това известие:
„Слънцето на руската поезия залезе! Пушкин умря, умря в разцвета на силите си, в средата на своето велико поприще!… Повече да говорим за това, нямаме сили, а и ненужно е: всяко руско сърце знае цялата цена на тази невъзвратима загуба, и всяко руско сърце ще бъде разтерзано. Пушкин! Нашият поет! Нашата радост, нашата народна слава!… Наистина ли е вярно, че вече нямаме Пушкин! С тази мисъл не можем и не трябва да свикнем! 29 януари, 2 ч. 45 м. следобед”.
Известието не било подписано, за негов автор традиционно се счита самият редактор на „Литературни допълнения” Андрей Александрович Краевски. Известието е предизвикало гнева на министъра на народното просвещение С. С. Уваров.
Краевски бил извикан при председателя на Петербургския цензурен комитет, който му съобщил за недоволството на министъра: „Какъв е смисълът на тази публикация за Пушкин?… И що за изрази! „Слънце на поезията”! И моля ви, що за чест!…”
Времето всичко е поставило на местата им, и ние сега помним Уваров не толкова като автор на теорията за официалната националност - държавната идеология на Руската империя в периода на царуването на Николай I, колкото за това, че е предизвикал недоволство с израза „слънце на поезията” и е попаднал под острия език на много руски пушкиноведи и в съответните летописи.
Второто словосъчетание - Пушкин - наше всичко - се появява малко по-късно, около 20 години по-късно от първото, в 1859 г., в знаменитата за своето време работа „Поглед към руската литература след смъртта на Пушкин. Статия първа. Пушкин”, с автор Аполон Александрович Григориев, изтъкнат руски поет, литературен и театрален критик, преводач, мемоарист, идеолог на почвознанието, автор на редица популярни песни и романси.
Ето малък фрагмент от статията на Аполон Григориев:
„….Въпросът за Пушкин малко е повдиган за разрешаване във времената на „Литературни мечти” („Литературни мечти” е известна статия на Висарион Григориевич Белински), а без разрешаването на този въпрос ние не можем да разберем днешното положение на нашата литература. Едни искат да виждат Пушкин като самостоятелен художник, вярвайки в някаква отделност, несвързана с живота и не от живота родено изкуство; други биха заставили жреца да „вземе метлата” и да обслужва техните условни теории… Хубавото, което е било казано за Пушкин в последно време, е казано в статиите на Дружинин, но и Дружинин гледа на Пушкин само като на наш естетически възпитател.
(Александър Василиевич Дружинин е руски писател, литературен критик, преводач на Байрон и Шекспир, инициатор за създаването на Дружество за подпомагане на нуждаещи се писатели и учени, съвременник на Аполон Григориевич - бел. авт.).
И тук започва главното.
„А Пушкин - е нашето всичко: Пушкин - представител на всичко наше духовно, особено, такова, което остава наше духовно и особено и след всички стълкновения с чужди и други светове. Пушкин - сега е единственият пълен очерк за нашата народна самоличност, самородно зърно, погълнало в себе си всевъзможни стълкновения с други особености и организми - всичко това, което трябва да приеме и да отхвърли всичко, което трябва да бъде отхвърлено, завършен и цялостен образ, но още не в цветове, а само с контури нахвърлян образ на нашата народна същност - образ, който ние още дълго време ще продължим да изпълваме с цветове.” (Край на цитата)
Такива са историческите контексти, в които са се родили великите словосъчетания и в които и до днес живее народностната представа за нашия национален гений.
