НИКОЛАЙ РАЙНОВ
За него напоследък се заговори, неговото дело бе подложено на една широка и задълбочена оценка.
Защото с обема и физиономията Райновото творчество е днес един от най-едрите факти в нашата литература, дело, което се налага еднакво със своята художествена значимост, както и с особното си историческо значение.
Преди да отбележим тук творчеството на Райнова в неговата естетическа цена, ние бихме искали да поставим Райнова във времето, във веригата на нашето литературно развитие, да го осмислим като един от етапите на българската поезия.
Защото така положен в историческа перспектива, художествената стойност на Райнова добива още по-голяма отчетливост - когато знаем, какво в миналото той преодолява или продължава и какво подготвя днес или утре.
Преди всичко, Райнов улови нишките на един художествен историцизъм, който е в духа и заветите на нашето възраждане, с Паисия почва тоя историцизъм, за да стане за възхода на нашия народ една жизнена необходимост.
Историчното като научен и художествен факт се проявява в делото на всички наши големи възрожденци.
Историчното узря и като художествена материя в творенията на най-големите наши майстори на словото, с българската драма има своето начало във фактите на нашата история.
Българската проза също така даде много ценни творения именно на исторична основа. Не говорим за поезията ни, която е плътно наситена с историчност, най-ярко у Вазова, Пенчо Славейкова.
Но съобразно с темпото на времето тоя наш художествен историцизъм до войните има един сравнително по-спокоен, по-външен вид.
Сякаш само у Пенча Славейкова ние долавяме устрема за едно задълбочено проникване в историчния факт, за едно философски осъзнато отношение към историята.
И ето тъкмо тая нишка на нашата литературна традиция пое Николай Райнов току в последните години преди българските войни за освобождение, които дълбоко промениха духа, съдържанието, формите на литературата ни.
Райновите „Богомилски легенди” бяха една изненада, едно указание и надежда. Николай Райнов потърси в нашата история образи и тълкувания, които поразиха навремето културния българин със своята глъбина и оригиналност.
Какво намери Райнов в нашето минало? Той откри там не само блясъка на дадени външни форми в някогашния живот на българина, откри не сама външната живописна страна на нашата политическа и военна история.
Райнов се опита да постигне културния патос на българското минало, да осветли с мълниите на една художническа интуиция духовните търсения на българина.
И тогава не е чудно, че неговото отношение към богомилството рязко се отдели от традиционното отрицание на тая ерес.
Райнов намери у богомилите не само презрени и нищожни рушители, но видя в техните души нови търсения, нова проблематика на живия, вечно неспокоен дух.
С една свобода, свобода на майстор, Райнов потърси да съчетае с външните форми на нашия историчен живот и един - нека го наречем така - историчен психологизъм, който търси дълбоки духовни обяснения, намира неочаквани перспективи.
И тогава по силата тъкмо на това своеобразно виждане и обработка на материята Райнов създаде в нашата литература един исторически разказ, една повест, която по оригиналност на прозрението, по наситеност на багрите, по патоса на един често пъти лиричен стил, обилен с разкоша на едно рядко в нашата литература словно богатство - може да бъде наречена наша историческа поема-проза.
Защото наистина преди да бъде разказвач, преди да бъде спокоен повествовател, Райнов е поет. Ние подчертаваме това, понеже цялото Райново творчество може да добие своето истинско осветление и смисъл, само ако бъде тълкувано като поезия, едно от най-разкошните творения на българския език.
В годините на голямата война, когато живите вдъхновения на нашето минало трябваше да се влеят в съвременния подвиг на българина, Райнов създаде едни от най-хубавите свои исторични творби, които ще запазят класическа своята свежест. Тия творби станаха и отправна точка на оня историцизъм, който се роди у нас след войната.
От Райнова в най-голяма степен води началото си тоя разцвет на следвоенната ни историческа книжнина, която в много отношения подражава на първомайстора, върви по неговите указания, без да достига качеството на Райновото голямо изкуство.
Но характерното за тоя нов историцизъм е, че той потърси да бъде не само една военна или политическа хроника, а така, както Райнов го създаде, се устреми да стане културен историцизъм.
Нашето минало разкрива не само една военно-политическа картина, но говори за много дълбоките, много ценни творчески, духовни устреми на българския народ. И днес в тоя начин на виждане миналите прояви на българина се крие в значителна степен и нашето упование на културен народ.
Днес с гордост, с подчертано внимание ние сочим, какво е дал българинът на другите народи, след като имаме едно много високо самочувствие за политическия смисъл и мощ на една Симеонова или Асенова България.
В галерията на Райнова и неговите следовници се мяркат образите не само на царе, а загадъчните фигури на монаси, светци, магове, които владеят не само силата на меча, но и тайните на словото, на духа.
Но за да отключи така щастливо нашето минало, Райнов тръгна с оръжията на една голяма култура, на много и разностранни знания.
Ето още един от белезите на Райновото творчество: неговият висок културен стил, неговата богата книжовна осведоменост придават особена прелест и аромат на това дело, което неизбежно възкръсва из страниците на историята.
Райнов ни поразява със своите знания и само това му дава възможности да разкрива разноликия смисъл на фактите, историческото художествено творчество е изградено предимно върху книжно знание, върху книжовни богатства, а ние бихме отишли към едно малко по-широко обобщение: независимо от спонтанния дар и спонтанните вдъхновения, истинският художник днес неизбежно трябва да бъде носител на едно дълбоко знание, придобито през дълги години на упорит труд.
Иначе неусвоената традиция си отмъщава жестоко. Тя не подхранва със своите сокове нашето днешно дело, за да го остави хилаво, безпочвено и бледо със своята незначителност.
Ние трябва да си дадем сметка именно и за това, че Райнов се налага, намира почит в съзнанието на интелигентния българин преди всичко и със своята много богата разностранна култура, днес Райнов е не само художник на словото; той е майстор и на багрите, а също така е и един прекрасен учен в своите така интересни, оригинални и добре осведомени студии - той е авторът на първата българска история на изкуството.
Естествено е, че художествените видения и търсения на Райнова са намерили своя органичен израз в един богат оригинален език.
Райновото езикотворчесгво заслужава особено внимание. В него блестят багрите на един своеобразен стил, отразено е едно творчество, което се стреми да обгърне живите богатства на българския език, да възкреси в тяхната трайна хубост историчните ни езикови съкровища. Така Райновият език има не само етнографски смисъл, но и дълбока историческа перспектива.
В своя архаизъм Райнов намира забравени съкровища, които и днес могат да бъдат все така щастливо използувани.
В това отношение приносът на Райнова е много ценен. Там в тия две посоки, в историческото прозрение и в езиковите търсения, положени върху една здрава културна основа, Райнов се изразява най-ярко, най-самобитно и с това той ще остане в литературата ни.
——————————
сп. „Българска мисъл”, бр. 4, 1939 г.
