Андреа Камилери

превод: Евгения Динкова

Преди около десетина години внукът на един мой приятел се върнал от училище с домашно за следващия ден „Опишете вашата котка”. Лесно е да се каже! Защото хлапето колкото и да молело, не било успяло да убеди родителите си да му купят домашен любимец (досущ като другарчетата му, защото домашни любимци никъде не се виждали).

Надлежно въоръжено с молив и хартия, надзиравано от майка си от балкона, слязло на улицата и нарисувало доколкото могло една улична котка. Така че домашното му представлявало крастава котка с три лапи, едно ухо и отрязана до половината опашка. Това видяло, това нарисувало.

Дълго време тази случка предизвикваше всеобщо веселие в семейството. Щастлива епоха, си казвам. Защото ако се замислим, детето нарисувало котката все още по жив образец, както казваха едно време, все още придържайки се към природните дадености.

Но от ден на ден все по-ясно се вижда, че между природата и нашето всекидневие зейва пропаст и че това не е драма, а трагедия.

Ето един скорошен пример, от който ми настръхва косата. Някакъв статистически институт направил проучване сред римските деца, знаят ли как изглежда пиле.

Мнозинството от децата, на възраст от три до осем години отговорили, че пиле в естествено състояние вече не съществува, че е произвеждано промишлено, което значи изкуствено.

Толкова изкуствено, че производителят предлага на пазара два вида пилета: сурово (за гастрономите, които искат да го сготвят по ловджийски) и готово опечено.

Децата изключително се затруднявали, когато ги питали какъв е броят на пилешките бутчета: за някои те били шест, други упорито твърдели, че са осем. Едно единствено дете знаело, че пилето има две бутчета, но си навлякло подигравките на останалите.

А колкото до броя на крилцата задачата била направо непосилна: децата не знаели колко точно, но били единодушни, че крилцата на едно пиле са значително по-малко, отколкото бутчетата, защото за ядене винаги се сервират повече бутчета, отколкото крилца.

Драмата (позволете ми да се изразя така без помен от ирония) витае във въздуха от години насам, откак градските деца бяха включили в една анкета за риби „квадратната риб”.

Уверявам ви, че ме облива студена пот, пишейки тези редове, защото това свободно падане край няма.

Да се хванем на бас, ако искате. Мога отсега да предскажа как ще отговорят децата, ако в близко бъдеще, дори и само след десет години, ги питат какво е риба: „Рибата е виртуално животно, плаващо във виртуалните води на интернет. Можете да се запознаете с него онлайн изписвайки wwwzribawzyx”.

Побиват ме ледени тръпки при мисълта че едно живо същество може да произхожда от машина. За мене това представлява най-нетърпимото, най-позорното осакатяване на детския мозък.

Защото така бавно, но сигурно учим децата да забравят естественото. По какъв начин ли?

След двайсет години някой друг дядо (не аз, защото за мое щастие ще съм извън играта) питайки внука си, как се казват другарчетата му от класа ще чуе: „Антонио, Антонио, Антонио, Антонио…” „Че как така, еднакви имена ли имат всички момчета в класа?”, ще попита учудено, а детето невинно ще му отговори: „Ами това са клонинги, дядо!”