Еудженио Монтале

превод: Евгения Динкова

Както е известно Франция е единствената страна, където писателите могат да се похвалят с т. нар. статус.

На този факт се дължи и притегателното въздействие, каквото тази страна упражнява върху хиляди писатели и артисти от чужд произход културни метиси дошли да живеят тук с надеждата, че в тяхното отечество някой завистник ще каже:

«Х… е в Париж, където се радва на голям успех. Успял е да пробие в средата. Да, Париж е съвсем друго…»

Ако се види отблизо обаче, положението на тези безбройни Х… съвсем не е завидно. Имената им често са непознати не само на случайния минувач, но и на техните собствени събратя.

За някои от тях, да речем художник ще кажат «А да, май съм му чувал името, той си има критик и маршанд, но нито единият нито другият не си вършат работата както трябва».

За някой друг, ако е писател: «Май има преведена книга, но повече не мога да кажа, струва ми се че веднъж съм го виждал у … »

Като се има предвид, че книга на добър френски автор е стигнала тавана, с други думи върха на успеха, ако от нея са продадени петнайсет хиляди екземпляра, като се има предвид, че списанията не плащат почти нищо, че във вестниците няма всекидневна културна страница и че поставянето на една театрална пиеса е скъпо струващо начинание и мъчно постижимо дори за нашумелите френски автори, можем да си представим какво може да бъде положението на един привнесен, така да се каже, автор.

В никакъв случай не е по-обнадеждаваща участта на писателите и интелектуалците родени тук, дори ако за тях проблемът за преодоляване на препятствията свързани с езика и недоверието на обкръжението не съществува.

Ако сложим встрани двадесет-тридесетината автори, чийто литературен багаж (ще се върна на този израз) все пак им осигурява скромен, но редовен доход, да се разбере от какво живеят останалите е загадка.

Малко от тях изглежда имат друга професия. Съществуват естествено литератори директори или уредници на музеи, служители в радиото и немалко учители, но голямото мнозинство явно живеят от ден за ден, без редовни нито осигурени приходи.

Мнозина пътуват и успяват да обиколят света, изнасяйки сказки, други повече на брой, живеят тук, за да не забрави светът за тях, надявайки се да им се удаде удобен случай или да им излезе късметът, което никога не се случва.

По времето, когато изгряваше звездата на генерал Де Гол, същият обичаше да пита представените му млади писатели «Заинтересувани ли сте от някой малък музей?» събуждайки по този начин надежди, които никога не биваха задоволени.

При това положение да се живее в т. нар. среда, литературният статус означава единствено да се задържаш на повърхността в очакване на шанс, което изглежда по-лесно от другаде в един град, където интелектуалната търговия е мощна машина, съвкупност от интереси, които не са за пренебрегване.

Тези, които имат «статус» често с едно обаждане или покана завършваща с думите «молим да потвърдите, че сте получили поканата» са повиквани в салона на някой господин или дама, която дава коктейл в чест на гост минаващ в Париж.

Покана от този род почти винаги е представление и не случайно Т. С. Елиът е избрал за фон на една от своите трагедии точно един такъв коктейл.

Първият въпрос, какъвто поканеният си задава, ако самият той не е почетният гост, е да отиде или не? Само видна личност може да си позволи никога и по никакъв случай да не стъпва на такива места.

Останалите, тези по-незначителните, знаят че отсъстващите не са прави и че не могат дълго да се държат настрани, без да се показват.

Тогава те си записват датата и часа в бележника и идват на срещата с приетото за случая закъснение. Един човек на перото винаги държи в джоба си бележник, в който си записва ангажиментите, нещо като тефтерче за бал за стари господа, които вече не танцуват.

В Италия се случва човек да бъде поканен на вечеря от някоя дама, която после чисто и просто забравя за поканата (това ми се е случвало два-три пъти). Това са недостатъците на по-лесното общуване.

В Париж, където всичко става мъчно, където разстоянията са значителни и човек може да изгуби цял ден, за да отиде, подобно нещо е немислимо.

Ако някой с гробовен глас ви каже по телефона:

«Днес на улица Пайен номер осем, недалеч от площад Сен-Пол, шофьорът надали ще се справи, отидете на площад Вож и питайте за пътя, ви чакам в пет и половина», всякакво съмнение които ви връхлита няма смисъл. Ще отидете, ще намерите без много труд посочената улица, една врата ще се отвори и безподобната господарка на дома ще ви въведе в малък салон пълен с хора, където в определен момент ще се появи масичка на колелца отрупана със сандвичи с аншоа и вермути. Казвали са ми, че в един от тези гостоприемни домове съпругът чакал навън, разхождайки се по моста Мирабо гостите на жена му да си тръгнат, и когато виждал познато лице, питал неспокойно: «Свърши ли? Мога ли да се прибера?»

Другаде може да ви се случи да откриете на картончето с поканата «среща с М…» и да прочете на това място леко сбъркано вашето име. С други думи приемът се дава във ваша чест, нито повече, нито по-малко!»

Там ще намерите, неизбежно, хора с възможно най-широки възгледи, хора които познават Италия и които дори бегло са чували за вас.

Обикновено да имате общ познат, да сте били известно време член на една и съща писателска група, на едно и също течение, да сте се засичали някога на събрание, конгрес или среща (в Понтини, Женева, Ружмон), всичко това мигновено събужда интерес и симпатия. Говоря сериозно.

Добродушният и белокос Франсис Понж, семейната двойка Жан Вал, винаги присъстващи на местата, където има размяна на мисли, бузестият Жак Мадол - биограф на Клодел и кмет на някакво градче в околностите на Париж, очилатият поет Франц Еленс, мършав и леко призрачен, действително си записват името ви в бележника си за срещи и в уречения ден са хванали метрото без да хленчат и половин час по-късно, леко уморени, съжаляващи, че не могат да останат по-дълго, те действително са ви представени, за да размените няколко идеи.

Не е изключено обаче по време на срещата гостът и домакините да открият, че нямат нито желание, нито възможност да си кажат каквото и да било интересно. Обикновено всичко привършва със здрависване и с тревожно оглеждане на събраните в надеждата да видят някой познат.

- Как е скъпият на всички ни Гулиелмо Алберти?

- Струва ми се че е напуснал къщата в Биела, наблизо до Торино.

- Гледай ти, странно!

И дотук спира, защото трябва да се кажат две думи на идващите.

- А Джовани Верга, пише ли още? Добре ли е?

- Не, господине, не пише, мълчи… от известно време. (Ако му бях казал, че е отдавна е починал, щях да изглеждам невъзпитано).

Общо казано при всяка среща лесно ще се намери някой, който да познава италианските автори.

Най-добрите (с изключение, разбира се, на поетите) са били превеждани и са изживели своя четвърт час известност: казвали са ми, че в Париж цари истинска мода на всичко италианско и че се е случвало в парижките театри да играят до пет италиански пиеси в един и същи сезон.

Лесно ще забележите, че изкуството да се води разговор е запазило тук първоначалния си престиж.

Това е изкуство, върху което трябва да се върнем, за да обясним някои неразрешими въпроси на италианския, но великолепно решени от френския театър.

Ако се придържаме към обикновените примери (и без да изключваме, че в настоящия момент в някоя френска провинция някоя нова Дю Дефан или нова Севине тъкмо са повели разговор посредством прекрасните си писма), бихме могли да мислим, че това изкуство е изгубило силата си на сцепление, каквато сигурно е притежавало по времето на Енциклопедията.

По каквато и да било точка да не сте съгласни, всички ще ви кажат че сте напълно прав и ще побързат да се присъединят към твърдения, които минути преди това са оборвали.

По всичко изглежда, че идеите вече никого не интересуват, че са придобили чисто декоративен характер.

Общата основа на всички разговори е, че Париж си остава град единствен по рода си, единственият, където може да се живее въпреки недостатъците му и който е ценно ковчеже, което трябва по всевъзможни начини да бъде опазено. (Как? От кого? С какви средства?)

Поетът Франц Хеленс, слава на белгийската литература, роден в област, където фламандският език е забранен, от четири години живее тук: нямал желание да живее в прекалено малко френска страна.

Белгийци и романдски швейцарци се стичат в Париж като в някаква Мека, без обаче да бъдат видимо радушно приети. Чувал съм някой да се смее, чувайки името на Едуард Род, женевеца превел на френски романите на Верга, човека на който Женева (където вече никой не чете) би трябвало да се кръсти улица или да издигне паметник.

С по-различен вид смях е придружено отпечатването на стихосбирката на белгиеца Емил Вернхарн в поредицата Поезия, изд. Сегерс. Известният поет, навремето високо ценен от Стефан Цвайг и други германски автори, които вероятно самият той е мразел, изцяло обърнати към Франция, която обожавал, изглежда е осъден на бъдеща забрава.

Какво му липсва? Какво общо взето липсва на приютените французи или на периферните страни?

Вероятно това чувство, което дава приемственост на продукциите на френския ъндърграунд, от битпазар до сюрреализма; това партикуларистко чувство, благодарение на което всяка революция във Франция веднага придобива банален, академичен аспект.

Казват, че сюрреализмът е бил необходим във Франция и това може да е вярно.

Той обаче убива идеите, без да докосва предметите, които представляват стара Франция в очите на света: тези стари предмети, тези стари обичаи, които Франция би искала да защити без Америка, срещу комунистите; дори докато запазва „диалога” с комунистите; гостоприемна и затворена в себе си, ксенофобска и същевременно осъдена на надпреварата за „модерност”; фундаментално съпротивляваща се на всеки прием, на всяко посрещане, което би я накарало да се откаже от част от себе си.