Йордан Калайков

Кръгът не е познатата геометрична фигура, а интригуващо заглавие на поетичната книга на Александра Ивойлова („Затваряне на кръга”, ИК „Огледало”, 2025 г.).

Авторката е известна поетеса, утвърден майстор на кратката литературна форма хайку, носител на много наши и международни награди, завършен художник и фотограф с поредица запомнящи се експозиции.

Тя е професионален музикант - пианистка и камерна певица. Новата й стихосбирка е емоционален и философски синтез на многостранния ? талант.

Самото заглавие буди размисъл, защото за поетичния кръг предстои процес на затваряне. Нещо повече - предстои докосване на края и началото.

Тематиката е разнопосочна, философски осмислена, в обсега ? са човекът и неговата съдба, краят на земния път и бездната на отвъдното, отчуждението, крехката природа на близостите, убягващата любов, библейски прозрения и дискретното присъствие на Всевишния.

Две кратки стихотворения, едното, неозаглавено, в началото на стихосбирката, другото - „Песента ми”, в нейния край, като в рамка открояват и обединяват останалата поезия.

Първият стих на уводното стихотворение е всъщност въпрос: „Защо поетите / изписват свойте стихове” на необикновени места - „върху цигарени кутии, / върху покривките на масите / и по запотените стъкла /на късни влакове”.

Отговорът е неочакван - навярно да останат „безименни …когато вдишват свойто вдъхновение”. Проличава естеството на магията, наречена лирика, и бохемският привкус на раждането й.

„Песента ми” бих оприличил на словесен автопортрет на поетесата - съжителстват „тъга / със очертания на радост, / сянка / с ореол от светлина”.

И нататък - „Моят глас ликува - / във страдание. / Съществувам - / в музиката на света.”

Съществена тема за Александра Ивойлова е тази за близостите и тяхното значение за човешкия живот. В стихотворението „Ако имах брат” във възходяща градация се визират локациите и значението на трогателна преданост - ако братът е на съседната улица, в съседния град, зад близката граница, накрая на света, от другата страна на луната. Той обживява и осмисля пространствата - тук и отвъд.

За да се стигне до финала апотеоз: „О, тогава - / за мен тогава / нищо смъртта / не ще означава”.

Неумолимият ход на съществуването и предопределения край вълнуват поетесата в „Окото над света” - слънцето и луната, които бдят и „смърт вещаят”, но „и пак живот пораждат” в кръговрата на божественото начало.

И в тази космическа безбрежност, в копнежа си по рая, човекът се вглежда в хоризонта - „и в ябълката цъфнала пред него”. Възниква вечният въпрос, оставащ без отговор - „Какъв е твоят ход през необята?”. За всеки от нас се очертава нерадостният дял да стигне „там, където времето и вятъра угасват”.

И още, и още: „В края на пътя / дърво ще съм - / и тихо в листата ми, / високо над стъпките земни, / ще трепти и просветва / небе.” Тук ще срещнем и живеещия в отчуждение, който „не познава никого / и вече стъпките си е забравил.” Хората, които по отредения им път не забелязват „как сноват лицата им / между смеха и тъгата, / между тук и оттатък, / озаряват се, после помръкват.”

Впечатляващи са философските обобщения:

И как да разбера, о, Господи -
миг ли е, вечност ли е? -
щом вече не помня „преди”,
щом още не зная „след”…

Вечен живот е незнанието.
Вечност - забравата.

Интересен символ в диалектиката на съществуването е контрастът между „В начало беше словото” и оглушителното мълчание - в звука, в тишината, „на живите във въздуха, / дълбоко под земята.” Единствено вярата е способна да проговори.

А любовта? Тя живее в своята многоликост, понякога дори насън: „Лавина от ласки / ръцете ти сринаха / и ехото още пълзи / по моята ледена кожа.”

Авторката притежава тънка наблюдателност и пиетет към природата - „Континенти облачни / сред небесни океани”, „Че между лятото и есента / тъгуват птиците, / а в сънищата на снега / тревата расне”. Чудеса сътворява зимното слънце, когато „разтапя в жълто стъклата”.

Будят респект посвещения на Емили Дикинсън, памет за Константин Балмонт, за Луиз Глик и твърдението й: „Поглеждаме света веднъж, в детството. / Останалото е спомен.”

Чрез новата си творческа изява Александра Ивойлова за пореден път доказва силата на своя талант и отношението си към общочовешките проблеми, радости и тъги, които съпътстват хората откакто свят светува.