Серафим Григоров

Под бавний дъжд на есента
записах свойто бедно име…
Ив. Мирчев

Книга, която иде да ни подчертае името Иван Мирчев като име на голям поет, - но поет напълно отделен, чужд на усиления пулс на действителността.

Той живее и се движи в кръга на своя живот, който е само мнима действителност. - Отпуск е безкрайната тишина, която лъха от стиховете на Мирчева, - онова мъдро спокойствие, в което се редуват и натежават, като потопени в злато образи - чисти и нови:

А ти стоиш, великолепен
в скръбта си невъзмутим -
и ти не чакаш нито черната,
ни златната река да минат,
стоиш и чакаш да застинат
горящи планини вечерни.

Мирчев е способен да преживее миг след миг чудни и странни картини, все с такава, свойствена нему бавност и отмереност…

Тази нощ, когато бавно
в болницата бие звън,
цялото поле е равно
и оглежда своя сън.

И когато болничарите
слагат в своите коли
бледния синчец небесен -
дъжд започва да вали…. и т.н.

И като гледа в захлас движещите се образи - той им вярва, вярва им с упоритата неотстъпчивост на техен творец. Нали те ще минат-заминат, а в душата му ще остане мъката по тях?

И най-искрено поетът страда от тази мъка:

да виждаш как минава, плах и скрит,
живота на човеците и птиците…

Виденията на Ив. Мирчев са топли сълзи, изплакани в някаква далечна скръб, той ги носи „в своето сърце, докоснато от милостта на Бога”, но той не помни „ни една тревога, ни една бръчка върху своето лице” и страда, за да бъде пречистен. Малцина ще разберат мъката му, защото тя иде някъде отвъд, където „в далечините пада слънцето.”

Поетът често, много често „ще стои вдървен вечерта, която бавно гасне” с едничката надежда:

че гроздето, по хълмове що зрее,
пронизвано от слънцето макар,
трепти и чака своя господар
във златните си бъчви да го влее.

Верен на своя поетичен еволютет, Мирчев, с новата си книга „Видения”, отбелязва несъмнени постижения - чистота и простота на стила.

Това го поставя в редицата на нашите първи поети.

——————————

в. „Светлоструй”, г. 1, бр. 7, декември 1928 г.