Димитър Хаджитодоров

НЕУМОРНА БОРБА

Мравунякът се издигаше под клоните на бора, в двора на малка вила. Масивният му конус, обсипан със сухи иглички, изпъкваше над тревите.

Парцелът бе доста обширен и стопаните му преценяваха как по-успешно да го обработват. Когато строежът на дома приключи окончателно, те окосиха ниско растителността и наеха валяк, за да подравни терена.

Половин ден между няколкото дървета се чуваше приглушено бучене, сякаш допотопен звяр бродеше тромаво из околностите.

Водачът на машината обработваше прецизно площта. Там, където преминеше масивният вал, оставаше широка следа, напомняща черните пътища между малки селища.

Механикът не се поколеба да поведе страхотната машина срещу мравуняка и да го стъпче, може би, с известно удовлетворение.

Когато поръчката бе изпълнена, дворът бе подравнен като паркинг. Няколкото минувачи от близките домове с известно учудване надничаха от улицата и напразно търсеха с очи изчезналия конус.

На опашката в близкия магазин някой подметна за странното събитие, сполетяло беззащитните същества, но имаше и специалисти, които предполагаха, че неуморните малки твари биха могли да проникнат във вилата и да създадат допълнителни грижи на собствениците.

Неочакваната ковид-пандемия, която сполетя страната ни, промени хиляди планове. Стопаните на малката вила изчезнаха, без да оставят поне телефон за връзка на някого от съседите.

Никой не знаеше каква е съдбата им.

Следващата пролет тревата проби размекнатата от влагата земя и започна бавно да се завръща там, откъдето се опитваха да я унищожат.

През лятото зеленият килим се възстанови и стръковете, натежали от семенца приведоха глави под ясното небе. Дърветата в двора родиха няколко ябълки и сливи, но никой не протегна ръка към тях и те паднаха тежко през есента в жълтеещата трева.

Сезоните следваха своя път и никакво движение не смущаваше растенията в изоставения двор. Тревата, забравила бедствието от недалечното минало, избуя още по-гъста и жилава.

На есен, когато хилядите пожълтели стръкове полегнаха неокосени, внезапно под бора, както някога, отново се появи невисок конус, по който вече се търкаляха сухи иглички.

Оцелелите труженици, преживели неподозирано и неочаквано премеждие, работеха неуморно и бавно, но уверено, възстановяваха някогашния си градеж.

——————————

ОПТИМИЗМЪТ НА БЕЗЗАЩИТНИТЕ

Някога малки ята врабчета живееха на всяка улица и прелитаха стремително над дворовете, оглеждайки какво могат да намерят.

Непретенциозните им гнезда се криеха под керемидите на стрехите на по-старите къщи и груповият им хор звучеше от ранни зори.

В определени дни множество пернати обитатели се събираха по клоните на някое дърво или голям храст в крайпътните алеи и оживения им дебат заглушаваше шума на транспорта.

Може би подобни прояви бяха подсказали на писателя Йордан Радичков идеята за неговата весела книжка със заглавие „Ние, врабчетата”.

Те изчезнаха неусетно, но в началото никой не обърна внимание на незабележимото събитие. Уличните гълъби продължаваха своите разходки по детските площадки и в парковете и присъствието им като че задоволяваше вниманието на минувачите.

Хората бяха свикнали и с черно-белите свраки, които се придържаха предимно към градините. Рядкото прелитане на украсените в няколко цвята сойки или почукването на някой кълвач също се възприемаха като нещо обикновено.

По-внимателно, може би, бе прието нахлуването на сивите врани, които, освен по високите тополи, се навъртаха и край сметищата по улиците.

След тях неочаквано се появиха и черни гарвани, но изглежда градската среда много не им допадаше и те се задържаха в крайните квартали.

По-дълго се застояха чавките, птици, известни от фолклора и от малките селища.

Появата им като че поучуди жителите на големите градове.

Някои хора споменаваха новодошлите птици като разбойници, прогонили врабчетата. Природозащитниците бяха сигурни, че причината се крие в мръсния въздух от препълнените с коли паркинги.

Толкова по-учудваща бе появата на ято охранени врабци край един от големите магазини. Бойкото им поведение и бодрото им чуруликане напомняха за времената, когато те живееха на всяка улица. Закръгления им вид говореше, че те не страдат от недояждане.

Най-често те обсъждаха високо нещо под навеса, където на клиентите се предлагаха колички за пазаруване. Мястото бе и най-слънчево и тази причина не можеше да се отрече.

Освен това, тук вероятно падаха най-много трошици, докато купувачите прехвърляха покупките в торбите си.

Когато сянката се преместеше, ятото отлиташе към една от стените на фасадата, където лъчите бяха най-щедри, и продължаваха своите непрекъснати обсъждания. Ако от някъде изпаднеше случайно залък хляб, това вече даваше възможност за весело пиршество.

Едва ли някой би могъл да каже къде отглеждаха малките си тези самоуверени крилати обитатели, но шумното им ято бе пример за оцеляване и за непоколебимо отстояване на своята територия.