Ирина Александрова

Из “Куфар с облаци” (2016)

АЛЕКСАНДЪР СКРЯБИН -
ПОЕМА НА ЕКСТАЗА

Човекът е най-висшето творение на Бога -
пазител на Божествения огън!

От хаоса на Времето излезнал,
той не остана в неговата бездна,
а се научи как да пали огъня.
Измисли колелото - за да си помогне,
и сечивата земеделски, копието, ножа
и дрехи за гърба - от кожа…
Сред мрака в пещерата той създаде думите -
да не общува вече с викове и шумове.
Днес разговаряме на този - роден в тъма -
език…
Човекът е велик!

… Сред слънчево неумолимо пладне
ловът бил неуспешен - той гладувал.
Освен стомаха нещо друго било гладно…
Бизон и копие той с въглен нарисувал
сред вдъхновение, за първи път обзело го…
И стигнал чак до Рафаело!
На танците е завъртял въртопа,
създал е огледалото, а после - перископа.
От трупите дървесни той скалъпил сал
и музика от песните край огъня създал.
Той всичко, всичко е измислил -
сам…
Човекът е голям!

Създал е буквите и книгите написал.
И храмовете построил, изографисал.
Към върхове високи той закрачил…
Решава днес най-трудните задачи.
Лети най-после към Луната, към звездите…
И няма тайни на света, от него скрити!
Друг път ще кажа и за черните му краски,
но днес твърдя:
човекът е прекрасен!

КЛОД ДЕБЮСИ -
СЛЕДОБЕДЪТ НА ЕДИН ФАВН

Тревата го омая с дъх на тайна.
Зовеше го в обятията влажни.
Припичаше. Цикада се обаждаше.
И Времето го нямаше. Безкрайност
се спотаяваше в контура на маслините,
сребро разсипали над долината.
Ухаеше на рози, на жасмини.
Той вдъхваше щастливо аромата им.
(Тогава думите не бяха се родили -
но щастието беше вечно, а Смъртта - безсилна.)

Тревата го прегърна като нимфа.
Осите с длан скучаеща прогони.
(А щастието беше в него - даже в лимфите!)
Акациите сладък дъх отрониха.
Изпърха шушнещо на пъдпъдъци ято.
А облаците плуваха високо над главата -
и поздравът им литна към душата му.
(Но всъщност фавнът има ли душа?
Не мога този казус да реша…
Но мисля - има. Май че не греша.)

„Безвремието е прекрасно нещо!” -
без думи фавнът шепнеше горещо.
А слънчево петно върху загар златист
пробяга като малък лъчезарен рис.
Помогна с поглед той на труженичка скромна -
на мравката, понесла семенце огромно…

И още нямаше секунди и години.
Повтаряше безгласно той - едно прекрасно име? -
но имената не бяха се родили на този свят.
Той ги замести с образ - очи с цвят на ахат.
Тогава на земята не властваха жените.
Еднообразие цареше с бавен ритъм.
А фавнът крачеше към древната обител -
на нимфите безгласен посетител:
„Къде си ти, прекрасна, черноока?”.
Дочу в листака смях - и напосоки
залута се. „Къде си, тънкокръста -
с цветя в косата къдрава и гъста?”.
Смехът заглъхваше прощално през листата.
И още несъздадени, словата
На фавн в безмълвието изведнъж прогледнаха:
„Ела, прекрасна! Идвай, ненагледна!”.
(И нимфите не знаеха нито един език -
общуваха си с птичи чурулик…)

И беше толкова щастливо Времето -
макар че беше още то безвремие!
И нямаше ни грижи, ни обиди…
Завиждам аз на фавна, да му се не види!

ЛУДВИГ ВАН БЕТОВЕН -
КОНЦЕРТ ЗА ПИАНО И ОРКЕСТЪР
В СИ БЕМОЛ МАЖОР
I и II част

Човек се ражда сам и сам умира…
В живота придружават го приятели и врагове,
бащи и майки, дъщери и синове…
„Но всичко свършва бързо!” - човекът протестира.
„Съдбата те захвърля пак - отново сам! -
в житейския неспирен хаос;
безскрупулно, без капка свян и жалост! -
и те оставя просяк пред затворения храм!”

Тя е жестока - но ти дава хляб и красота.
Пред теб разстила пътищата на света,
любов ти дава - па макар за малко!
„Това са само дребни залъгалки!”
Тя ти дарява радостта от детските усмивки!
„А после рита те жестоко, без почивка!”
Тя кани те да скиташ по поляни и дъбрави…
„Разходките смъртта не ще забавят!”

Пак облаци, пак облаци на хоризонта мрачен…
Душата уморена е. Тя лута се и плаче:
„Защо и докога?
Какво? Къде и кой?
Защо не ми оставят само миг покой?”.
С кървящи рани вика и мята се душата -
но няма даже ехо сред мрака необятен.
Съдбата с мръсни бинтове коварно я превързва
и стяга я до болка с хиляда яки възела!

Внезапно Бог разгръща хоризонта, грейва слънце.
В дланта на Бога ти си дребно, но толкова обично зрънце!
Ти вече не си земен безприютен бродник -
душата ти сред светлини лети свободно!
Сред арфите на ангели, сред хармонични славословия
лети - презряла на живота и радостите, и оковите!

ФРЕДЕРИК ШОПЕН -
КОНЦЕРТ ЗА ПИАНО И ОРКЕСТЪР №1
Част I

Върху тапета скача зайче слънчево.
Хартиените рози за миг го приютяват -
но после скача пак, така се забавлява.
Върху рояла - ваза с лупини горделиви.
„Такива в Полша май растат край нивите!”)
И женска сянка до прозореца отворен,
и топло е - а той е тежкоболен.
Лежи в кревата си - разрошен, бледолик…
Не си отивай, Фредерик!

„Ще бъдеш утре по-добре!” - шепти Жорж Санд.
На пръстите с тревожни жилки сини
се спира слънчевото зайче да почине -
на пръсти на гениален музикант.
Те галят нежно слънчевото зайче…
То иска да се скрие май че
на нотите сред непознатия свещен език.
На твойте ноти, Фредерик!

Той спомня си за дъжд внезапен и пороен
и близката горичка с дъх усоен.
За капки върху дългите ресници -
и как след лятна буря небето в синьо светва…
Той кашля - на туберкулозата най-верен рицар! -
а после бавно до рояла стар докретва.
Акордите са неговият наркотик!
На тебе, Фредерик…

Дими кафето в майсенската чаша.
„Не може днес Смъртта да ме изплаши -
ще свиря на рояла дълго,
изплащам към Живота дългове.
До вечерта ще свиря, после до разсъмване…”
И верните клавиши гръмват, ударени като с камшик…
Не бива, Фредерик!

Той свири вдъхновен за своята любов, тъй странна -
и за това, че по Живота скита като странник.
За Полша свири той - за нейните величествени катедрали,
за сенките им, в летен ден върху площадите заспали.
И за това, че вече няма да се върне там…
Акордите се леят - като в храм.
За любовта и за земята родна свири той панегирик…
А може би за нас ти свириш, Фредерик!