СЛАВЯНСКО ГОСТОПРИЕМСТВО
Творението на Петра, както казва Пушкин, Ленинград е един от най-красивите в света по своето местоположение. Разположен на бреговете на Нева, той е величествен, царствен в своята хубост.
Многобройни са паметниците и ценностите му. Ала нещо би липсвало на тоя град без Пушкина. На негово име бившето Царско село е преименувано в град Пушкин.
Тука, на две крачки от двореца на Екатерина Велика, е лицеят, дето се е учил Пушкин. В тоя град, дето са живели първенците на двора, сега живеят първенците на мисълта, в къщата на Ал. Н. Толстоя,
В нея е уреден за ленинградските писатели „Дома отдиха”. Тука всеки писател получава стая, храна и тишина, далеч от шума на големия град.
В тоя дом любезната Ада Василевна от ВОКС ме доведе, за да усетя отблизо живота на руския писател, да почувствам неговото славянско гостоприемство.
След като разгледахме разкоша и позлатата на Екатеринския дворец, домът на Толстоя - една двуетажна дървена къща - изглеждаше още по-скромна, със стъклената си веранда и сенчеста градина. Но това е дом за отдих, спокойна беседа, дом гостоприемен.
Пръв ни посреща професор Азадовски, познавач на Пушкина, дал ценни приноси за руския и славянския фолклор.
Българският фолклор му бе добре известен. Той знаеше и за Братя Миладинови, и за всичко ценно у нас по въпроса за народното ни творчество.
Бързаше да поздрави с усмивка гостенката, дошла от славянската страна, в която се пеят тъй хубави и толкова тъжни песни.
Ада Василевна ме представя едно след друго на романиста Шишков, на лириците Соловьов и Решетов, преводачи, критици, млади и стари. По всички лица трепти широка, топла усмивка. Те всички на превара разговарят, разпитват.
България е тъй далече от Ленинград и все пак те знаеха за нея, интересуваха се. Питаха, кои са нашите романисти, кои лириците ни. Какво пишат сега, защо не им пращаме книгите си.
- И ние разбираме български, - казва Азадовски, - но не умеем тъй добре да говорим, както вие - руски.
- Ах, - намесва се един млад, сивоок писател, - ето на, от старите не можем се вреди да кажем нещо галантно на гостенката!
- Имате време, после, - смее се Азадовски. - Сега ще я водя на двора при нашите жени. Много искат да я видят.
В градината е по-приятно на прохлада.
Слизаме в градина със стари клонести дървета. На дърветата бе вързана мрежа-люлка. Имаше столове за лежане и пейки.
Жените на писателите работеха ръкоделие, четяха, почиваха.
- Как дойдохте, защо дойдохте? - чувам от всички страни.
- Долетях със самолет, за да ви видя!
- Ето ти на, „молодец”! Хубаво ли се лети с нашия самолет?
В това време двама писатели правят снимки от всички страни на групата ни.
Една възрастна дама се наклонява по-близо до мене и пита тихо и доверително, като ме погалва по сребърните коси:
- Но вие, разбира се, сте идвали и друг път в Русия?
- Не, никога! - отговарям.
- А отде знаете тогава езика?
Всички чакат нетърпеливо отговор.
- От училище. В българските училища всички изучават задължително руски.
- Ах, ето една страна, която ни обича! - възкликва някой.
- Хайде на трапезата! - вика още от далече известната още преди войната преводачка на Ибсена. - Дайте и нам гостенката.
Поканва ме и ми подава и двете си ръце. Засияла ми казва:
- Поздравявам ви като славянска сестра, дошла ни на гости! - И ме целува. Отвръщам й с целувка. В това време дочувам младите писатели уж да шепнат, но така, че да се чуе:
- Само за нея, като че ли ние не сме също братя!
*
Трапеза, разкошно наредена. Рисувани блюда в руски стил, сребърни прибори. Азадовски ме взема до себе си, а до мене, от другата страна - жена му. Срещу мене - поетите, весели млади хора.
Пи се наздравица за българските и съветските писатели. И се заредиха черни хайвери, сьомга, риби, пилета, месо, десерт. Вина южни, кристални, подмладяващи.
Всички разговарят оживено, духовито. Канят ме настойчиво да изпия поне една чаша. И понеже отказвам, един участващ на финландския фронт поет, Решетов, казва:
- Пия чашата вместо вас! Ако бяхте ходили на финския фронт, сигурно щяхте да пропиете!
- A защо?
- При четиридесет градуса под нулата даже за нас, северняците, беше страшно студено. И ако не пиеш силна ракия, можеш да си замръзнеш, както си стоиш!
- И все пак победихте! Но как така, нима у вас и писателите се бият? Не ги ли щадят?
Решетов се смее.
- Дългът към родината си е дълг. А освен това, кой ще види войната по-добре от едно око на писател? На бойната линия не ни пращат, но на фронта трябват именно писатели. Във време на отдих ние обясняваме на войниците великото значение на борбата, която те изнасяха, или им четяхме.
Помолих го, и той ни каза няколко стиха от сбирката, която сега печаташе - финландска епопея.
Някой се досеща и моли да кажа сега пък аз български стихове. Не помагаха извиненията ми, че пиша само проза. Искаха да чуят как звучи нашият език.
Ами сега! Какво да кажа, като не помнех наизуст нищо цяло. Мозъкът ми беше пълен с руски думи Настояваха, и с големи усилия си припомних „Хаджи Димитър”.
Словата може би не разбраха, но музиката на стиховете тъй ги възхити, че ме молиха да им изпратя Ботевите стихове, за да се учат на български.
В това време пълната, добродушна готвачка все принася яденета. Навежда се през рамото ми и шепне:
- Нищо не ядете! Хапнете, си, това е пиленце! Не искам да останете с лошо мнение за моето „изкуство”!
- Истинско изкуство, - казвам смеешком, като си вземам пиленце със задушен грах, - но струва ми се, ако така храните вашите храненици-писатели, тъй ще затлъстеят, че съвсем ще престанат да пишат. Вашето „изкуство” ще победи тяхното.
Смеем се. След десерта тръгнахме да се разходим из парка на Пушкиновия град - Александровския парк. Минахме край статуята на Пушкина.
Погледахме и се препирахме, дали тоя или оня е прозорецът на Пушкина в зданието на Царско-селския лицей.
Наближихме вратата на парка. По едно време домакините започнаха нещо да си шепнат, да се оглеждат тревожно и да търсят из джобовете си. Оказа се, че тъкмо пред парка се досещат, че у никого няма пари, за да платят входа. Най-после в джобовете на едного се намериха пари.
Платиха по няколко стотинки за вход и влязохме.
- Защо се плаща в парка? - питах, докато диреха пари.
- Вътре е пълно с удоволствия - гребане, забави, спорт, люлки. От всичко можеш да се възползваш безплатно, щом си платил входа.
Не ми се вярваше, че пристъпвам по тия места, дето Пушкин се е уединявал и разхождал, заобиколена от толкова приветливи негови заместници и почитатели.
Минахме край Екатерининския дворец. Подновяваха царско-синята боя на фасадата и позлатяваха корнизите. Прозорците на двореца са засенчени от вековни буки. Терасата на двореца се спуща наклонено към парка.
По нея са возили с количка вече старата и немощна Екатерина. В парка се е разхождала и като млада с кученцето си и е срещнала „капитанската дъщеря” на Пушкина.
Статуи из парка, павилиони за забави, езерце, лодки.
Особено е хубаво при Пушкиновата чешма. Камен блок под клонести вековни буки. Бронзова девойка седи, рони сълзи, хванала само дръжката на разбита стомна. И Пушкин казва:
Урну с водой уронив, об утес ее дева разбила.
Дева печально сидит, праздный держа черепок.
И сълзите й бяха кристалната струя на една чешма.
Наведох се, пих вода. „За да дойда пак в Ленинград!” - казах гласно, както правят италианците при фонтана на ди Треви в Рим.
- Какви развлечения бихте пожелали? - питат ме домакините. - В парка има всичко.
- Нищо вече след Пушкина.
- Ами ние не сме ли поети? - смее се Решетов.
- Впрочем, - добавя някой, - време е, преди да си заминете, да пиете чай. Готвачката е направила чудесни пирожки, специално за чая. Сигурно, вече се тревожи, че ще изстинат.
Руските пирожки са вкусни, докато са топли.
Тъй хубаво живееха писателите. А кой заплащаше за тяхната издръжка, държавата ли, - ето кое ме интересуваше живо. И попитах.
Всеки писател тука припечелва според труда, който дава. Печатаните трудове тука се заплащат твърде скъпо. Хонорар за една статия плащат по 1,000 рубли, около петнадесет хиляди лева наши пари. А пък издадените книги се разграбват веднага.
Ада Василевна дочу тоя разговор и се намеси:
- Щастливци са нашите писатели. Техните книги се печатат в много хиляди екземпляри и нито един не остава след няколко седмици. Някои книги дори излизат с предварителна подписка.
- И нещастници, - обади се някой, - защото от разграбването не можеш разбра, хубава ли ти е книгата, или не е.
- Ето какво ми се случи веднъж, - продължаваше Ада Василевна, - исках да имам много една книга, която бе обявена, че наскоро ще излезе. Не бях се записала на предварителна покупка обаче. Надявах се, че все ще останат екземпляри и за мене. Ходех всеки ден да питам в книжарницата не се ли е получила, и бях уверена, че щом пристигне книгата, ще имам екземпляр. Узнах, че на другия ден в 4 часа ще пристигне книгата и в Ленинград. След работа към 5 часа минавам в книжарницата - нямаше вече нито един екземпляр! Продавачът, макар да знаеше желанието ми, не смеел да ми задържи книга, защото купувачите били много и би било недобросъвестно да ги лишава заради мене от екземпляр.
Наистина, щастливци са писателите. Такава жажда и глад за книга и четене едва ли има някъде другаде.
*
Прощаваме се. Поднасят ми книга, за да напиша нещо за спомен. Мъча се да намисля нещо хубаво. Не мога. Тъй бях сита и преситена от любезностите на пишещи и готвещи артисти.
Азадовски ми подарява книгата си за фолклора. Разменяваме си адреси.
Обещавам им Ботев.
И когато автомобилът тръгна и за последен път погледнах стълбата, по която бяха наредени писателите, - обзе ме тъга, че напускам това място.
Минало и настояще се сплитаха в един образ, чрез духа на Пушкина, за да живеят в душите и сърцата на света.
- Елате у нас! - казвах на прощаване.
- Вие знаете да летите, - чувам в отговор, - по-лесно ще ви 6ъде пак да долетите при нас.
*
- Чакат ви във ВОКС! По-скоро, ей сега звъниха, - казва ми дежурната в хотел „Савоя” в Москва. - Обадете се веднага.
Звъня. Отговарят от ВОКС:
- Вера Инбер ви чака! Тръгнете веднага.
- Ей сега!
За две минути се обличам по-хубавичко, да не съм с роклята, с която обикалям из града, и тичам на трамвая.
Портиерът във ВОКС се покланя любезно и с усмивка казва:
- Чакат ви отдавна в кабинета на директора.
Влизам във вестибюла. Помощник-директорът Шеншев ме посреща:
- Заповядайте, чакаме ви.
Въвеждат ме в кабинета. Дъбова мебел, скъпи украшения, меки удобни канапета. На едно седи Вера Инбер с ясносиня рокля и синя, лятна шапка.
Става усмихната, става и директорът Кеменов, подава ми ръка и ме представя на писателката.
- Ето я, с нея ще се разберете, - казва ми. - И тя е ходила много зад граница, обича да пътува.
Сядаме. Влиза Шеншев. В. Инбер се чуди на моя руски език. А Кеменов, весел както винаги, засмян, духовито добавя:
- Руски език по-лесно се учи, отколкото руските обичаи. Тях вие не искате да изучите!
- Защо, напротив! - казвам удивена.
- Защото руските обичаи без маса, без напитки, не са руски. А вас не можахме да накараме да изпиете поне една чашка кримско вино за наше здраве!
Смеем се, а той става и казва:
- И сега пак ще ви поканим да изучите обичаите ни. Заповядайте оттатък, дето е сложена вече маса. Там е по-уютно и по-лесно идват мисли за приятен разговор.
Минаваме в съседния златен салон. В ъгъла, сред зеленина и позлатена мебел, бе сложена маса, разкошно наредена.
- Е, да започнем! - казва Кеменов и пълни чашата ми.
Вдигаме чашите - В. Инбер и тримата от ВОКС Кеменов, Шеншев и Канишевски, - за българската и руската литератури.
На масата сложено, уж като закуска в пет часа, с чай, а всъщност и хайвери и пушени риби, шунки, салати, чай, вино, грозде. Върви му разбери. Че поне да не бях обядвала в три часа.
- Много се радвам, че у вас е преведено мое стихотворение в Антологията на Радевски, - казва Инбер. - Четохме я в нашето писателско общество извън Москва. Само не зная, защо ми приписват влияние, каквото в моите работи не е имало.
- Поради оскъдните сведения, навярно, у нас, - казвам.
- Толкова е мъчно да се съберат сведения за вашата огромна литература и да се подреди една антология. Авторът е имал с много трудности да се справя.
- Ах, тия писатели, - казва весело Кеменов, - превеждат ги, правят ги известни по целия свят, а още и намират нещо да са недоволни. Я моите произведения да преведат - докладите!
Кеменов си отива, понеже важна работа го зовеше. Тъкмо сега ставаше присъединяването на Литва, Латвия и Естония.
Москва беше в движение и вълнение.
Оставаме по-малко, но разговорът не спира.
- Кажете ни нещо за вашата страна, - моли Инбер. - Нас вие разглеждате и изучавате непрекъснато. Да видим сега и вас.
- За себе си - оставих книгите си във ВОКС, значи, излишно е да говоря.
Но за страната - с удоволствие.
- Истина ли е, че Розовата долина е тъй красива?
- Рай, - отвръщам, - но ако не умееш да виждаш, ще си кажеш, както много чужденци, посетители: „Обиколихме Розовата Долина, за да не видим нито една роза.
- Защо? - възкликват всички.
- Защото минават из нея денем, с автомобил и по слънце. А трябва да се влезе в розовите полета преди слънце и без автомобил. Тогава е чудото на розовите градини.
- Бих желала да ги видя. Вие тъй говорихте за тяхната хубост.
- По време на розобера над пътищата по селата сплитат венци от рози, а навред въздухът е парфюмиран. Заповядайте ни на гости и ще се уверите. Не е мъчно да ви се устрои четене.
- Без преводач ли? Аз ходих в Швеция и Дания на литературни четения, но беше много мъчно с превеждането. Губеше се ароматът на стиха.
- У нас ще си четете стиховете направо. Всички разбират руски.
- Как така? В училище всеки българин учи езика ви.
- Нима? И всеки може да ни чете и да ни разбира?
- Всеки.
- Предайте моя сърдечен поздрав на вашата страна, която ни познава.
- И обича. Благодаря от името на нашите писатели и на нашите жени.
Целуваме се сърдечно в името на току-що започнатата дружба. И Инбер си отива, като обещава да ни дойде на гости, когато ВОКС нареди това.
Останалите от ВОКС казват смеешком:
- Е, освен че искате да ни опознаете, искате, види се, да ни отвлечете всичките в България, като ни съблазните с нейните хубости!
*
Киев. Пристигам нощем. Посрещат ме от Интурист.
На сутринта ме завеждат да разгледам Киево-печорската лавра. Когато се връщаме, на вратата на интуристската стая ме посреща дама с букет рози и цъфнала усмивка:
- Добре дошли в Киев! Аз съм от ВОКС. За да не ви е мъчно за родината, поднасям ви тия рози, да ви напомнят за Розовата долина.
Как благодарих, не помня. Помня само, че нещо запари в гърлото ми.
Трогнах се от такова внимание.
- Сърдих се на Интурист, че не са ме повикали веднага. Скъпа гостенка сте ни, а сте искали да минете, без да ни се обадите. Миналата година посрещахме голяма група български народни представители. А тая година сте ни едничка гостенка! - обяснява г-жа Левенберг.
Разговаряме. Предлага да ме заведе в музея на Т. Шевченко. Без него Украйна би била сякаш не тя. Техният герой, борец, певец и художник, който е рисувал картини, за да се откупи от крепостничество. И е изгнивал в Сибир, в разцвета на силите си, защото е възпявал свободата.
- На обед ще ви запозная с един от нашите писатели, - казва ми госпожата на връщане. - Той също пише исторически романи като вас.
Откъде знаеше, какво пиша, наистина?
В ресторанта, дето бе приготвена маса за нас, влязохме тържествено - писателят Рибак, г-жа Левенберг, преподавателят по американска литература в университета Либман и аз, с букет рози.
Гледат ме всички обядващи. Вървях най-напред и само дето не се блъснах в една стена-огледало от смущение. Без малко щях да изпочупя чиниите на една чужда маса, докато се чудех къде да се дяна с тоя букет рози в ръце. За мене ли са такива почести!
Но Радио Москва е съобщило вече: „Пристигнала е популярната българска писателка”. И аз трябваше да понеса товара на своята „популярност”.
На масата пак разкошно ядене, вина, котлети, десерти.
Говорим с Рибак. Той казва:
- Познавам вече много българи. Бях в Бесарабия при окупацията.
- Нима?
- Бях един от първите, които влязоха. Най-напред, преди войската, пратиха писатели. Посрещаха ни навсякъде и българи. Обсипваха ни с цветя. Не мога да забравя една сцена със старец българин, отдавна ослепял. Той дойде при нашия автомобил, спря ни и започна да опипва униформата.
- Руски офицери ли сте, синко? - питаше, а в слепите му очи имаше сълзи. - Ех, видях вече, видях освободителите, сега вече спокойно мога да умра!
Мълчахме дълго след тия тъжни и радостни слова, в които живееше образът на един нов „дядо Йоцо” в Бесарабия.
*
Одеса - последният ми град. Пристигам и вече си мисля за парахода. Дали има българи пътници. Как ще пътувам.
Влакът спира. Очаквам да се яви човек със значката на Интурист да ме прибере.
Чувам, че мене търсят: - Къде е иностранката?
Влиза „интурист”, и след него на входа се появява още един господин с мека шапка в ръце и букет от гладиолуси и рози.
- Украйна ви поздравява с „добре дошли!” у нас! - казва той и ми подава букета.
Ръкувам се без слово. Нещо се беше събрало на гърлото ми. В това време представителят на ВОКС ми казваше любезно, приветливо:
- Бих искал да зная желанията ви, за да ги изпълня. Готов съм да ви служа, за да се почувствате добре у нас в Одеса. Градът, от брега на който Пушкин е пял своите дивни песни…
——————————
сп. „Изкуство и критика”, бр. 7, септември 1940 г.
