УЛИЦАТА

Пантелей Матеев

УЛИЦАТА

Обичам прави улици - далеч насочени в безкрая,
през чийто прорези ни мами широтата на света, -
затуй обикнах улица „Оборище”, - защото тя е
със твърд замах обтегната - като черта.

По нея времето е лекокрило и далеч отниса
тревожния отглас на всеки трудов ден, -
че другаде животът буйствува, а тук е хрисим
и пред вратите къщни спира усмирен.

Но тука също идват вечери, когато, неспокоен,
напразно ще се мъчиш към безкрая да прозреш, -
все същата е улицата и градът е същият, но той е
сега без устрем към простора снежен.

Тогаз автомобилите не профучават с писък,
а съскат в мрачината на бетонения път -
те сякаш крадешком смеха и радостта отнисат,
отнети през деня от някоя бедняшка гръд.

Веднъж насреща спря едно купе и в миг портала
проблясна и пред него слязоха жена и мъж -
с цветя в ръце, тя никога така не е сияла,
макар че грейна след мъгла и дъжд.

Но мигом в блясъка на фаровете се изпречи
дете одърпано и с болно сгърчен силует.
Протегна зъзнещо ръка, но никого не зърна вече:
със смях отвърнаха се те от изгледа му клет.

Тогава видях скрития ти образ, улица богата, -
напразно ще ни мамиш вече в ширния простор:
из твоето бетонено легло е мъката разлята
и с ропот плиска тя към всеки стихнал двор.

Затуй, не ще се взирам вече в прореза ти светъл,
с красиви символи не ще се повече теша -
защото ненавиждам хрисимата мъдрост на поета
и мразя без боязън, че пред някого греша.

——————————

в. „Литературен преглед”, г. 1, бр. 32, 17.04.1935 г.


РОЖЕН

Из „Шлепове” (1939)

Когато превалих на Рожен
и планината се разкри отвред,
въздъхнах: ето слънчевото ложе,
почивай в губери от гороцвет!

Там вече неколцина бедни хора, -
планинци - за града поели път,
седят под сенчестите борове,
предъвкват черен залък и мълчат.

Те мислят, може би, за дните идни,
що чакат ги в тютюневия склад,
а може би - за челядите свидни,
за неотменимия помашки глад.

Седни при тях, разпитай ги и в строфи
тълкувай после разговора прост:
в човешкия живот торба картофи -
нима е тъй мъчителен въпрос!

И докато, подгонени в полето
от немотията и от глада,
помаците угрижени ще кретат
със гладната надежда към града. -

ти, възхитен от залеза над Рожен,
ще вдишваш чистия планински лъх,
възторжено-щастлив, че можеш
да видиш кървав блясък над Карлък.

——————————

в. „Родопска мисъл”, г. 8, бр. 4, 7 декември 1939 г.