ВИК
ВИК
Хвани ми, друже, ти ръката,
след себе мълком ме води,
да търсим двама светлината -
макар през буря и беди.
Че съм в живота многошумен
бродник осъден и злочест,
затуй пред моя вик безумен
бъди ми ти за благовест!
И виж как лумнали пожари
разгарят вихрено кръвта.
Как много рано ми попари
несрета белите цветя.
Със жаден взор света обръщах
да търся радост и покой,
но все безрадостен се връщах
наново тук по пътя свой.
Какво ли още мене чака,
какъв ще бъде моят път
и някога дали през мрака
лъчите слънчеви ще спрат?…
Духът ми буен, непокорен
го ужаса сковал, гнети,
без туй не смогнал в друм просторен
на воля там да полети.
Останах пак в света коварен
покрусен, тъжен и несмел -
на път в безпътица заварен,
от свойта люта скръб надзел…
Към теб очите си обръщам:
водач, ти, друже ми бъди -
назад е зло, недей се връща,
а все напред, напред води!
——————————
в. „Светлоструй”, г. 7, бр. 5-6, февруари 1935 г.
ПИСМО ДО МЪРТВИТЕ
Покойници скъпи, макар и далече,
на вас ще изплача аз свойта душа.
че живите тука отдавна са вече
и глухи, и слепи към злото в света.
А то си простира зловещо крилата,
навред всепобедно бушува, гърми,
залутани ние без помощ в мъглата
от завист и злоба ядем се сами.
Светът е обхванат от лудост незнайна -
навсякъде бури, навсякъде смут,
танцуваме тука играта безкрайна
връз купища бомби, снаряди, барут.
Под напора страшен на кръвна разплата
народи се люшкат и чезнат, и мрат,
и днеска, когато избиват се братя,
безумства нечути едва ли ще спрат.
Испания цяла е гробница днеска,
потоци от кърви заливат Китай
и всички народи във шеметна треска
се готвят за огън, за битки до край.
Смъртта се разхожда със стъпките бързи,
размахала косер, се киска сама;
обляна е цяла във кърви и сълзи
великата майка и грешна земя.
Тъй тежък е вече животът греховен,
препълнен от мъка, несметни тегла,
че бавно пред взора безумно тъжовен,
сме всички навели унило глава.
Сал вие еднички
земята остали във скърби обляна,
напуснали рано родния праг,
блажени сте тамо във вашта Нирвана,
преминали мълком на другия бряг.
——————————
в. „Светлоструй”, г. 9, бр. 2, октомври 1936 г.
РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО
Ще звъннат, ще звъннат високо камбани
във мъртвата, глуха, среднощна тъма,
и звуците плахи ще литнат люляни
над морната, тъжна и грешна земя.
Ще спомнят ни смътни в среднощното бдение
през булото тъмно на дните преди,
как нявга далече за нащо спасение
във каменна ясла Христос се роди.
Показа ни пътя без злоба и стърви,
излъчил от себе свещеният зов,
човеци да бъдем - носители първи
на истина, правда, на братство, любов.
Нахалост обаче. Че слепи и глухи
народите алчни от век и на век,
останаха само те изрази сухи
кат стон погребален отекващ далек.
Че нейде гърмежи топовни огласят
покритата в бяло, заснежена шир,
бушуват убийства и смърт се разнася
във присмеха злъчен на „братство и мир”.
Народи се люшкат, люляни от треска
за евтина слава, богатство и шум
и всичко забравил човекът и днеска
е хищник безстиден по кървавий друм.
Завета на Онзи да бъдеме братя
тълкува го всеки за буря и смут.
Във танца предсмъртен лудува земята,
потънала в кърви и дим на барут.
Ще звъннат камбани и зов ще разливат -
дано се опомнят народите веч,
годината тая ще бъде щастлива,
„Честити ви празник” да екне далеч!
——————————
в. „Обществена трибуна”, г. 13, бр. 596, 5.01.1938 г.
