ПОСЛЕДНАТА КВАРТИРА
Някой тук вече цяла година
мойто “аз” на частици краде;
който трябваше - с теб не замина,
който длъжен бе - с мен не дойде.
Меч Дамоклев е скритата мъка,
скрит в квартирата дебне ме риск:
във закана часовникът цъка
и люлее махалото диск;
или чувам зловещ механизъм,
току-що нечий срок отброил,
сякаш в друг свят отново навлизам -
камикадзе, опасан с тротил…
Под унилия блясък на месинг
сменят свойте места ден след ден
всички вещи - дали е намесен
дух домашен, от мен наследен?
Но какво да очакваш от призрак
и самотник, на всичко готов? -
а това е последният признак,
че пристига часът с изход нов -
пак надеждата - кой я събужда?
в този миг ще ми хвърли ключе
от кутията с пощата чужда
и на помощ ще се притече…
И чета в стаята, задимена
от тютюневите повесма,
до живелия тук преди мене
закъснели съдбовно писма…
(Те са моят спасителен остров,
аз отдавна ги знам наизуст;
и се носи от тях мирис остър
на парфюм във следобеда пуст;
с него чака ме пак вестибюла,
за да видя - разтърсва ме ток -
силуета на дама, събула
свойте чехли с висок остър ток…)
Ще напусна дома - дом за двама -
предстои ми най-трудният ход -
и ще вляза във цялата драма
предстояща на моя живот;
само чакам дъжда - миг пощада
в здрача син, за да съм убеден,
че когато пресичам площада
никой няма да викне след мен.
