Христо Огнянов

Това е оня чуден кът, където
със вик съм срещнал първата зора,
де лудо бих се радвал да умра,
де майка ми сега живей в несрета.

Там мойта младост шумно се разлисти
като напролет буково дърво,
и запрепуска волен, млад живот -
жребец крилат кръз ручеи сребристи.

Там толкова роднини и приятели
видели биха в мене близък, свой,
там би ми дала нежност и покой
прегръдката на майка ми пресвята.

Затуй, когато вечер лумне запад
и запламти небесният пожар,
за тоя кът си мисля и тъжа,
за него тежките ми сълзи капят.

За него, че невям не ще ги видя -
ни църквицата бяла, ни леса,
и горестта си в гроб ща отнеса
като жестока, незаслужена обида.

——————————

в. „Обзор”, г. 2, бр. 63, 23.05.1936 г.