Симеон Янев

В първите месеци на настоящата година по повод своята 85 годишнина, Трендафил Василев издаде две книги: „Памет и песен” - подборка от лиричните му текстове, сполучливо определени като лиричен животопис и „Слово, сцена и екран”, представяща драматургичните му творби.

Ако драматургията е невъзможно да се оценява само през словесния си изказ, поезията - особено в ролята на юбилейна подборка, предлага уникална възможност за синтез на личностните доминанти на всяко поетическо дело.

Определяйки своята юбилейна подборка, Василев е избрал за нейно обобщение в ролята на заглавие две особено интригуващи думи - „Памет и песен”, които в синтезното си съжителство, волно или неволно, добиват и смисъла на кодов етикет.

Тая асоциация, която ме посрещна още на корицата не изчезна в съзнанието ми докато изчитах стиховете и предизвика настоящите редове, в които искам да споделя с читателя наблюдения, които не биха били възможни, ако текстовете в стихосбирката не бяха подборни.

Това е допълнително подчертано и в определянето им като “лиричен животопис”.

Наистина какво повече и кога, ако не при една юбилейна подборка би могло да се разчете същностното за една поезия, създавана в протежението на повече от половин столетие, както подсказва кратката биографична справка още на корицата на подборката, където се вижда , че дебютната книга се е появила през 1970 година под заглавие „Разсъмване след залп”.

От нея, та чак до книгите с „избрани стихотворения” не е трудно да се разчете пътят на един военен човек от редови командир, през журналист във военния печат, редактор и директор на престижни издателства, до създаденото от него и наложилото се сред съществуващите и до днес след прехода „Българска книжница”.

Дотолкова, доколкото биографията на човека е съвсем естествено да оставя своя белег върху творческите му превъплъщения бихме могли да очакваме, че военната проблематика ще бъде основополагаща в поезията на Трендафил Василев, а читателят на последните му книги и специално на юбилейните му издания ще бъде изненадан от умереното присъствие на професионалната му тематика в тях.

Поне такова е впечатлението от сборниците с избрано „Стрък от живота” от 2010 г. и последният за който вече стана дума „Памет и песен” от 2025.

Въпреки това, докато четях и препрочитах посочените заглавия в пъстротата на теми и поетически образи от спомени от детството и родното място, осъществени в аурата на легендарността на един отдавна отминал свят, или на изящна лирика за любовта и семейството не можех да се освободя от усещането, че в тия несъвместими видимости има нещо дълбоко общо, което свързва несъвместимостите.

Несъвместимости виждам между стихосбирки, които ни отнасят в далечното време на селския живот, звучащ ни днес легендарно, сякаш отдалечен с векове, каквато е днес най-популярната и най-много преиздавана „Момино” за която в рецензия от преди четвърт век Генчо Стоев, сам пресъздал във великолепна проза добродетелите както и злочестината на тая епоха, пише:

“Убеден съм, че (в тая поезия) сме се срещнали с архетипите на нашето родово битие, уж като лични поетични видения, а носещи тежестта на легенди, завещани ни от скъпи нам хора, спящи във вечен покой под зелената трева.”

Същото потвърждава в своя рецензия и Иван Динков: „Стихотворенията на Трендафил Василев са живи извлечения от българските коренища, внимателно браносани от българските ритми и рими, за да не изпръхнат под слънцето и вятъра около древните тракийски светилища.”

Всичко това е така. Поезията на Трендафил Василев, погледната през последния негов юбилеен сборник е огледало на едно възходящо развитие в развоя на ценности, заложени още в първите стихосбирки сред които преобладават спомените за едно далечно несъществуващо вече време.

Той не е автор, който заключва пътя си в цикли или тематични етюди. Всеки негов текст е преди всичко израз на специфично душевно изживяване.

Преобладават интимните състояния и в този смисъл напълно е оправдан жанровият етикет като лиричен животопис.

Но в непосредността на животописа у читателя прозира усещането за някаква особена градация на ценности - човешки ценности, способни да обхванат чрез личното общото не толкова като взаимност, колкото като посветеност изведена сякаш като свръхценност изразена в клетвена отдаденост.

Съвършено и възхитително е изразена тази градация в един кратък монолог на Кант, който вместо да преразказвам ще си позволя да цитирал тук изцяло:

„Ти, възвишено понятие, ти, което не съдържаш нищо приятно и нищо ласкателно,
Ти, което ми внушаваш покорство, въпреки че не ме заплашваш с нищо и не ми навяваш страх, и не настройваш волята ми да ти противодейства.
Ти ми даваш закона, който е в самите нас, а той ни кара да немеем, колкото и да му се противим и в себе си оспорваме.
Откъде идваш ти, къде е твоят корен, кое е благородното ти лоно, което така неотстъпно устоява на низкото у нас?
Кой е твоят корен, който те прави така възвишен и който сам човекът може да си даде?
- Дълг, дълг, дълг!”

От такова извънмерно съзнание за дълг е дълбоко проникната поезията на Трендафил Василев.

Ето една кратка илюстрация:

МИГ - НАДЕЖДА

Моето разделно време ще ме направи ли войник!
Своя дял аз как ще взема - разполагам само с миг.
Миг, да видя на небето от безумие следа.
Миг, да чуя със сърцето диханието на града.
Миг, с ръцете на куража обичта си да прегърна.
Миг, на изгрева да кажа, че ще чакам да се върне.
Миг, на истината свята, в който трябва да реша.
Миг - надежда на земята - нямам право да греша.
Миг, светкавицата смъртна с яростни ръце да хвана.
Миг да изгоря аз първи, но животът да остане.