предговор към книгата

Лалка Павлова

През последните няколко десетилетия се наблюдава едно масирано навлизане на творческия заряд на жената в пространството на културата, което в миналото се възприемаше като мъжка територия, и ако някоя дама евентуално дръзне да наруши това табу, неминуемо е посрещана с негативизъм, с високомерно-пренебрежително отношение или е поставяна в сянката на нечий мъжки авторитет. Достатъчно е да припомня имената на Дора Габе, Яна Язова, Мара Белчева…

Към акцентуването на този факт ме подтикна заглавието на новата стихосбирка на Нели Коларова - „Жена с чело над ветровете” (изд. „СОФТТРЕЙД”, 2025 г.).

Темата за съперничеството между мъжа и жената и правото им за участие в обществения живот носи своите корени още в библейския текст и спора, свързан с акта на сътворението: „Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъж и жена ги създаде.” („Битие”, 1: 27); „И Господ Бог създаде човека от пръст из земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дихание; и човекът стана жива душа. И Господ бог каза: не е добре човек да бъде сам. И Господ Бог създаде жената от реброто, което взе от човека и я приведе при човека.” („Битие”, 2: 7, 18, 22).

В хода на целия цивилизационен път на човечеството жената води борба за правото си на равнопоставеност с мъжете както в общественото, политическото и културното пространство, така и в тесните рамки на дома и семейството.

Заглавието на новата стихосбирка на Нели Коларова извисява личността на жената в сферата на духовното - челото е символ на силата на духа, на щедростта на интелекта и равновесието на емоциите, а вятърът е медиатор между земята и небето, инструмент на Божествената мощ, която дава живот, наказва и поучава.

А поезията - тя е състояние на духа, висша еманация, концентрирана вселена от чувства, въплътена в слово. Тя е загадка, дар свише, тя избира поета, а не той нея. Чрез него тя създава онзи своеобразен мост между видимото и невидимото, по който пътува духът. Уникалното при нея е, че въздейства по такъв начин на читателя, че неусетно го превръща в спътник, в следовник на самия поет.

Мисля, че Нели Коларова е докосната от тази „вълшебна пръчица” на Създателя, който не само е благословил словото й, но й е дал съзнание за неговата сила.

Може би именно поради това в новата си поетична книга тя поставя темата за магията на словото и възможностите му да моделира човешката душевност още в първия цикъл от стихотворения в книгата си - „Платна, рисувани по памет”.

Сякаш, по подобие на древния Енох, и поетесата е била в някакво друго измерение на вселената и след завръщането си при нас се опитва да представи „по памет” онова, което е видяла, усетила и съпреживяла там:

МОЯТА СИНЯ ПЕХОТА

Гледам нисички думи, а колко високо летят
и до Бога трошат тишината на дребни парчета.
А в дълбокия светъл двуглас на сърцето
стихът приютява глада на безшумните зимни врабчета.

Помъдрелият облак, преглътнал без глас яростта,
е побрал дъждове във гръдта си - света да удави.
И стихът е внезапен, а мислите в него трещят,
но светът е разсеян, себичен, безчувствен… По навик.

Ненадейно обаче животът се спъва по път
и започва прецизно остатъка свой да отмерва.
Неумел да е, нека, но…мисия има стихът,
там където светът, изтънял, се оголва до нерва…
(…)

Светът е артист, който изпълнява различни роли на сцената на Живота. Режисьорът на „пиесите” му обаче е непознаваем, както е непознаваем и „авторът” на словото, което „като мълния идва” върху белия лист на поета, за да блесне или угасне в огъня на неговите думи. „Пътешествието” на думите между небето и земята, между Бог и поета, не зависи от сезоните зимни, то е като онзи вълшебен Дядо Коледа, дошъл със „сто елена и шейна” и оставил подаръка-слово на брега между земните ни светове - онзи, с магията на щедростта и любовта, и този, в който „охолството” спи в бетонните си палати, докато останалите „без слънце, без хляб, без небе” премръзнали птици избират по „своя воля” последния полет през прозореца или балкона на студения и бездушен „град от бетон” („Новини от последния час”).

Между слънцето и мрака, между радостта и болката се редят сезоните на човешкото съществуване - от безоблачните детски рисунки на пролетта, през белите акорди на морето и юнските нощи със звездите, нощуващи в градините, огласяни от „цигулките” на щурците, до младата есен, в която „отвъд синевата на думите почва стихът”.

Умът знае, че „вечността е илюзия”, но сърцето свети през „белите облаци” на времената с „великденски козунак със стафиди” и измива „до бяло” тъмната сянка на всяка „космична тъга”.

А словото, поезията - тя е „гълъбица бяла на перваза” (границата между световете), която идва и си отива, за да „изпреде” истинския образ на лирическата героиня-поет като своего рода мисионер и пророк: „Гълъбице мила на перваза, в зимните утра! / Синевата под крилете ти всъщност ни събра.” („Снежен етюд”, „Новина от последния час”, „Детска рисунка”, „Бяло стихотворение”, „Предесенни щурци”, „Отвъд синевата на думите”).

Лирическата героиня на Нели Коларова притежава горд и независим, борбен дух, който не приема теорията за слаб и силен пол, аргументиран с твърдението, че мъжът произхожда от корена на Създателя, а жената води началото си от неговото творение (реброто на Адам), защото, както вече изясних в уводната част - и самата Библия, праобраз на Словото Божие, си противоречи по този въпрос.

А една апокрифна легенда разказва, че Бог е създал човека като андрогин (съчетание от мъжествени и женствени черти и характеристики едновременно), но когато го прогонва от Рая, в гнева си разсича неговото тяло на две половини и ги проклина цял живот да се търсят, но никога да не могат да възстановят своята цялост.

Вторият и третият цикъл със стихотворения от книгата на Нели Коларова извежда на преден план именно този аспект на връзката между мъжа и жената - неистовото, но и невъзможното им сливане в едно тяло с обща душа в пространството на времената.

В цикъла „Жена - с чело над ветровете” текстовете са заредени с вулканично изригналото чувствено слово на любовта. Влюбената и очакваща любимия жена грее „в тихата нощ като огън”, тя е „хала”, чиято страстна енергия преминава като „високоволтова дъга” през цялото й тяло, а тихата „като в кино” стая изведнъж се превръща в арена, на която се срещат „две блестящи голи саби / в битка на живот и смърт” („Хала”, „Излъжи ме”, „Първа целувка”, „Нощ за умиране”, „Това е любов, за която не мога да пиша”). Екстазът на чувството се слива с вика на болката от раздялата и взривява небето, изравнява със земята дори и „най-дръзките сини скали”, вик неистов, след който сякаш вселената губи своя разсъдък:

ТИШИНА

Тишината след тебе е лумнал в сърцето ми вик!
Вик, след който небето, което донесе ми в шепи,
от една мимолетна искра се взривява за миг
и до сетната синя прашинка превръща се в пепел.

Вик нечуван - на птица висока, ранена до смърт -
най-случайно пресякла дъха на пламтящото дуло.
И се свива в очите ? бистри небесната твърд -
тъмнина - главоломно в зениците ясни нахлула.

Вик, сравнил със земята най-дръзките сини скали.
Вик неистов, след който вселената губи своя разсъдък.
Вик, след който изстива кръвта, а дори не боли…
И след него не мога ни дъжд, ни слънце да бъда.
(…)

Въведеният за втори път образ на тишината в книгата на Нели Коларова тук започва да придобива нови измерения.

Той е „натежал” от звуци, в него душата на „една птица, ранена до смърт” ражда „вкаменена от болка сълза” и жената „с чело над ветровете” си обещава никога повече да не плаче, защото добре е опознала лицемерието на днешния ни свят с „ласкатели изкусни”, със „завистливо стиснати устни” заради нейния „небесен корен”.

Този своеобразен бунт срещу живота и неговото порочно коравосърдечие зазвучава със същата страстна сила, характерна за интимните стихове, във финалното стихотворение, посветено на нейната майка - „Кажете ми защо съм арестувана”.

Градът-затвор отнася надалеко като вечно пътуващи влакове пролетите и летата на нейното битие, „помъдрели от несбъдване и есенната меланхолия”. Той контрастира на вътрешното състояние на духа й, който крещи неистово: „За бога, аз съм жива, жива, жива съм!”

В третия цикъл - „Ветрове” - всеки детайл от природата е метафора, която носи в себе си заряда на един вече помъдрял огън на любовта, осмислен от гледната точка на новото начало, на новия период в живота на лирическата героиня, интерпретирана като своеобразен „учител” по любов.

Заявката за него е вложена в спецификата на поръката към любимия още в самото му мото:

Да си тръгнеш, когато заудря студеният дъжд!
Забрави ми лицето! Помни само как се обича!
Догодина, когато се върнеш по цъфнала ръж,
залюби най-красивото ласкаво лятно момиче!

Жената, „с чело над ветровете”, сега навлиза в подранилата есен на живота си, ветровете вече не могат да уплашат нейното сърце, в душата й ръмят спомени и под „струнната мелодия” на ноемврийския дъжд тя е готова да поеме в ръцете си ласката на „циганското лято”.

Сега онзи някогашен буреносен триумф на чувството, разлюляващ света с неистовия си вик „Разпилей ме! Безмилостно!” изгаря устните й само насън. Сега тя „не се колебае за пътя, както преди”, тя празнува живота „във всяка спечелена роля” и „всяка минута е залп”, защото вече има очите да види и сърцето да почувства дори ноемврийския дъжд като „ много, много влюбен мъж”, който с нежност намята раменете й. Образът на вятъра е основополагащ за целия цикъл.

В световното културно пространство той е синоним на Духа, на космическото дихание и Словото, крепител на света и регулатор на моралните равновесия.

В поетичния свят на Нели Коларова интерпретацията му напомня „Ода за западния вятър” на Пърси Биш Шели:

Като листа над нивите наесен
разхвърляй мислите ми по земята -
искри от незагаснали огньове!
Бъди в стиха ми на пророк тръбата!
О, ветре! Зима следва твоя полет!
Но знай - след нея пак ще дойде пролет!
(Превод: Цв. Стоянов)

И при Нели Коларова опустошаващата и възобновяваща сила на вятъра е обвързана със земята - връхлетелият я южняк я съблича с горещия си дъх и „разтуптяна, разискрена, дръзка…уханна и млада / той в люби така, както никога никоя друга”.

От тази възпламеняваща духа и тялото нощ лирическата героиня събира онзи „огън в сърцето”, който ще я топли през „всичките идващи зими” („Молитва на Есента”, „Ноемврийски дъжд”, „Ако вятър от юг…”, „Южнякът”, „Тридесет и първа нощ”, „Легенда за есента”).

Словото на поетесата в циклите „Жена с чело над ветровете” и „Ветрове” е дръзко, гордо, взривяващо познатите ни табута и канони за благоприличие и може би именно поради това „се стоварва” с такава сила върху читателя.

Всяко поредно стихотворение добавя нов щрих, който въздейства върху него и събужда неподозирани дотогава чувства в душата му, разтърсва я с невероятна сила, трещи, руши, и сътворява от отломките чудото на любовта.

Темата за това велико човешко чувство намира своето своеобразно продължение и в последния цикъл на книгата („Китка чудесия”, съставен от осем творби), но вече с поетическата стилистика на българската народна песен.

С особена сила на внушенията си сред тези произведения се откроява поемата „Иглика”, която е изградена върху мотива за любовта между змей и девойка, интерпретиран както в множество митически народни песни, така и в българското лично творчество.

Текстът на Нели Коларова напомня, но и се оттласква от „Змей” на Гео Милев и „Змейново любе” на Пенчо Славейков. Между начина на интерпретация на двамата поети има съществена разлика.

Текстът на П. Славейков стои съвсем близо и до поетическата форма на народните песни, и до психологическото състояние на „змейновото любе” в тях , а при Гео Милев митичната ситуация е илюзорна, нереална.

Докато при Славейков героинята се бои от евентуална връзка със змея, то Гео Милев навлиза в пространството на съня, което (според Фройд) е състояние на потиснато желание. Като експресионист и представител на модерното изкуство той прокламира връщане към изначалното, към първичния човек, което представя като общочовешко и универсално.

Затова с ярка експресионистично оцветена стилистика изгражда представите за сблъсъка на модерната душа с патриархалната традиция, поставяйки акцент върху грехопадението и насладата от него.

Поемата на Нели Коларова „Иглика” се дистанцира и от двамата поети по начина на реализация на вложения в нея сюжет. Водещата форма е диалогът, разгърнат в два плана - между майка и дъщеря и между Змея и девойката.

В образа на своята героиня поетесата влага същото онова пламенно и дръзко слово, познато ни вече от предходните два цикъла на книгата:

(…)
- Мигар, моме, теб не те е страх?
Мигар бащин дом не ти се свиди?
- Всичко да гори! Да стане прах!
Аз съм, де го Змея, да го видя!

Аз била съм в огъня веднъж.
С огън мен не можеш ме уплаши.
Любила съм, момко, любих мъж!…
С друга пиха сватбените чаши.

Мен да грабне Змеят искам аз!
Вдън гори сълзи си да изроня!
- Я да видя колко си курназ! -
грабнал я и метнал я на коня.
(…)

Героинята на Нели Коларова напомня и образа на Стоянка от народната песен „Мене ме, мамо, змей люби” („Митически народни песни”, съставител - Цветан Минков, изд. „Български писател”, 1956 г.), но поетесата представя случката в обърнатия модел на сюжета й.

Ако в народната песен героинята има своите колебания и се налага Змеят да я съблазнява и увещава, то жадуващата за обичта му Иглика сама го търси и въпреки благородния жест на Змея да я изчака тя да го избере между много кандидат-женихи („Тя една е! Нека тя избира!”), сама му престава:

Тичала до извора без дъх -
бялото лице да си умие.
И ръце й, меки като мъх,
сплели се на змейовата шия.

Мисля, че текстът на поемата „Иглика” от Нели Коларова заслужава едно отделно изследване в контекста на българската поезия с фолклорни мотиви.

Стихосбирката „Жена с чело над ветровете” предлага една нова, различна интимна лирика, която вероятно ще предизвика някои нравствени спорове.

Тези читатели, които поне веднъж са попадали в жаравата на това изпепеляващо чувство, ще се радват на възможността да го съпреживеят отново с лирическата героиня на поетесата.

По-„студенокръвните”, моралистично устроени читатели, вероятно ще я „осъдят” заради нейното дръзко, възпламеняващо слово.

Сигурна съм обаче, че и едните, и другите, ще поискат да прочетат книгата й.

И нека това да бъде вечер под воала на звездите или в някоя мрачна нощ, в която неочакваното слово на авторката ще срине стените между тях и любовта, за да ги накара да разберат защо никой (учен, теолог или психолог) до този момент не може да даде изчерпателно и достоверно определение за това велико човешко чувство.