Аспарух Ангелов

Село Любеново, наричано по старому Мършовица, е разположено в границите на община Никопол, на високо равно място от обширното Никополско плато.

Надморската височина е 242 м. Цялата местност попада в границите на Натура 2000 и защитена от закона заради уникалното биологично разнообразие.

Днес Любеново е малко село, с едва 185 жители. Въпреки че животът тук замира, селото има богата история. Някога то е било многолюдно, със старо българско полендашко население, което е дало началото на много стари родове в околните селища.

За съжаление богатата история на Любеново е скрита в мъглата на времето. Архивни документи почти липсват, а старите хора, които биха могли да кажат нещо, отдавна са покойници. Тук ще покажем само общата картина от миналото на Любеново, което е едно от най - старите селища в общината.

Землището на село Любеново крие в недрата си следи от Античността и ранното Средновековие. Спомен от това е местността Манастира. Според проучванията, става дума за манастир от IV-VI век, с латински надписи.

Преди години от него са личали само развалини с надписи. Преди 1926 г. на манастира са правени разкопки, при които са намерени монети с изображения на унгарските крале. До Освобождението зидовете на манастира са запазени, но след това са употребени при строежа на църквата.

Самото Любеново възниква още отпреди турското владичество под името Мършовица. Според проучванията, именно край него се е разиграла епичната битка при Никопол през 1396 г. Тогава селището е било разположено в м. Гумната, на 3 км югозападно от днешните му къщи.

Там е съществувала така наречената „Стара Мършовица”. На това място селото било заградено от три страни с бозалък, а от южната тече Мършовенската бара с добра вода.

Хубавата природа благоприятствала развитието на животновъдството и земеделието, та селото било значително - няколостотин къщи, като половината гледали волове, а другата - биволи.

Къщите обаче били землянки, наричани от хората мари, полувкопани в земята. Още по онова време станали някои измирания на населението от различни болести. Много хора и добитък били заровени на мястото, където било селището и затова се нарекло Мършовица.

Първото официално споменаване на село Мършовица е в османотурски регистър от средата на XV век като зеамет на Плевен. Селото е страдало много от еничарски нападения, понеже там минавал стар път за Свищов.

Турците ограбвали по-богатите къщи, отвличали жени и момичета. За да се спасят, мъжете се криели нощно време в гъсталака и горите срещу селото, а жените и децата в маарите. Маарите имали вътре в средата едно голямо дърво и 4 ракли дървета отвътре. Зад тях се криели жените и децата.

В народната памет не са останали спомени за хайдути срещу турците. Непрекъснатите нападения принуждават още през XV век много жители на селото да потърсят спасение в по - сигурния град Никопол. Там те образуват цяла махала, както е видно от турски регистър от 1516 г.

Въпреки преселенията, до края на XVIII век Мършовица стои в местността Гумната, до река Осъм. Там връхлетява страшна чума. Умират много хора, които остават непогребани, та трябвало да отсичат носещите греди на землянките.

Никой не влизал по заразените къщи, а разбирали дали някой е починал през нощта като гледали на сутринта дали пуши коминът. Ако не пушел, отсичали носещата греда на маарата и така заравяли телата. Дворът пък заоравали с оралото на няколко бразди, за да не се пренесе заразата.

Накрая хората решават да избягат от чумавото място. Оцеляват 30 семейства, които се заселват на няколко хълма - Копачов дол, Желюв дол, Средния връх и Манастира. Така те образуват Данковата махала, Манастира, Средната махала, Полугаря, Копачова махала и Шумата. Това е най-старото деление на селото.

Отдалеч тези махали приличали на отделни села, като селищата от балкански тип. Постепенно хората забравяли истинското значение на селското име и продължавали да доукрасяват легендите за произхода му.

Според едната легенда, когато дошли на новото място, селяните видели мърша от умряло животно и нарекли селото на нея. Според други, понеже мястото е високо, там орлите носели мърша от плячката си. Оттам също се казва Мършовица.

На новото, отдалечено от главни пътища и богато на извори място, мършовенци остават повече от сто години. В годините преди Кримската война в селото се заселват бежанци от разорените села Локвица (на югоизток, на 1-2 км) и Трикладенци - общо към 150 домакинства.

Така от 30, мършовските къщи стават 170. Заселниците донасят със себе си своята носия и затова до днес мършовенската носия е наследила много от локвишката. Като цяло тя е белодрешковска, с бели тесни гащи и богато везани ризи.

Едва около Освобождението започва леко балканджийско влияние, което не променя цялостния изглед на облеклото. Сред преселниците имало много юначни хора, като рода Бадаръните, които излъчват хайдути. От селото преди кримската война действа също хайдутинът Димо Горунев.

Интересни събития се разиграват по тези места при избухването на Освободителната война през 1877 г. Мършовица става едно от първите освободени села в околията.

На 28 юни 1877 г. авангардът на 9-ти армейски корпус, в състав 20-ти Галицки полк с 2-ра и 5-та батарея от 5-та артилерийска бригада, 9-ти улански Бугски полк, 9-ти Донски казашки полк с 2-ра донска батарея под командването на генерал Лошкаръов пристига в Мършовица.

Оттам руснаците разузнават пътищата към Осъм. После целият щаб на корпуса начело с генерал Криденер се установява в селото. Премества се на 2 юли във Въбел. Щом идват, руснаците правят походни палатки и веднага си приготвят храна. Кухнята им е била в м. Обора при сегашната свинеферма.

На 1 юли идват Козловският, Пензенският и Тамбовският полк. В землището на селото, на река Осъм, руснаците правят мост и оставят един взвод от 123-ти Козловски полк да го пази. По - късно има лазарет на 31-ва пехотна дивизия при селото. На негово място днес се издигат руските паметници.

При пристигането на руснаците чорбаджията Христо Николов, който бил чорбаджия на селото още от 1850-те години, организирал изисканите от руснаците помощи за войската.

От всяка къща били мобилизирани по една кола, заедно с воловете и коларя. Те отиват след руската армия и помагат в снабдяването с храни и превоз на стоки.

Освобождението през 1878 г. заварва Мършовица като селище със 180 къщи. То става самостоятелна община със свой кмет, общински съвет, писар, кехая и стражари. От 1880 г. селото се числи към Никополска околия.

Пръв кмет е чорбаджията Христо Николов. След него са Георги Петров, Игнат Цанков и Киро Маринчев. Развиват се занаятите като дюлгерството.

Най-големи майстори стават Илия Блажев и Димитър Филипов. Даже мършовенските майстори стават известни в околията като строители - градили са къщи в Муселиево. Развиват се обущарство и шивачество. Основното занимание обаче остава земеделието.

В духовната сфера също е направено много в първите следосвобожденски години. През 1879 г. е построена църквата „Света Троица” по стопански начин, без документи. Радетели за строежа са Иванчо Цанков и Ангел Павлов.

Църквата не е освещавана, литургии не са се служили, а само някои треби - кръщение, венчавки, опело, водосвет. Селото образува самостоятелна Мършовенска енория, но в първите години свещениците са били от други населени места.

Първият местен духовник е Игнатий Димитров, който е и първият от селото със средно образование. Малко след църквата, през 1880 г., е основано училище „Кирил и Методий”.

Първоначално то се помещава в църквата, в специално преградена стая. Първият учител е Николай Петров, който същевременно е и писар в общината. Самостоятелна училищна сграда с две класни стаи е построена чак през 1891 г.

За съжаление първоначалният напредък скоро е последван от упадък на селото. Разположението, което е било благоприятно през турско време, сега се превръща в пречка за прогреса. Далеч от всякакви пътища и железопътни линии, в условията на капитализма мършовенци изпитват сериозни затруднения.

Поради липса на пътници повечето време няма ханове, а и държавни чиновници или търговци идвали рядко. Улиците били криви, вървели по места, създадени от природата. Осветление по улиците нямало никакво.

Имало само един фенер пред общинското управление, който палели веднъж на три-четири години. По това разбирали, че има нов кмет. В търсене на препитание цели семейства отиват в Муселиево, Новачене и Асеново.

Обезлюдяването е причина мършовенската община да се закрие и да премине към Въбел. През 1881 г. в Мършовица са преброени едва 81 къщи с 511 жители. От тях православни са 505, а 6 са мохамедани (турци). Чак през 1887 г. селото успява да се отдели от Въбел, използвайки новия закон за селските общини.

За това колко е бедно селото през онези далечни години разказва следната статистика. От 90 къщи 88 са землянки. Всички домове са със сламен покрив.

Селото има 5 воденици, 1 хан, 1 чешма, 295 стопански сгради са със слама, а 5 с керемиди. В селото се отглеждат 55 коня, 2 катъра, 70 магарета, 121 биволи, 139 вола, 61 крави, 62 телета. От превозните съоръжения има 44 волски, 40 биволски коли и само една каруца.

За съжаление обезлюдяването продължава и през следващите години до края на XIX век. Това става причина през 1892 г. мършовенската община да се закрие повторно. Тогава тя минава под муселиевско управление. Хората от селото недоволстват и през 1894 г. общината им е възстановена.

През 1896 г. мършовенската община отново е ликвидирана, като Мършовица влиза в състава на Слатинската община. Село Слатина (Евлогиево) става център на общината. Мършовенци отново протестират и още през 1897 г. настояват пред свищовския окръжен съвет центърът на общината да се премести към Мършовица.

Първо им отказват, но през 1899 г. най - накрая Мършовица става централно село, с подчинено Слатина. Двете села имат кмет мършовенец, а помощник-кмет обикновено е слатенец. Общинският съвет пък е поделен по равно между двете села. Това положение се запазва чак до 1934 г.

Освен изселванията, природни стихии и нещастни случаи допълнително утежняват положението на населението. По време на голямото земетресение от 1895 г. се напукват стените на църквата и те става опасна за богослужение.

При едно посещение владиката Антим се побоял да влезе в черквата, понеже стените били напукани, и извършил водосвета навън на открито.

Тогава, през 1905 г., митрополитът разрешава да се събори църквата. При събарянето черковните книги и утварите били запазени, а иконите били раздадени по къщите, но без опис, та скоро се забравило на кого са ги дали. Антим държал назидателна реч, с която настоявал да се построи нова църква, но това така и не става.

Друго сериозно произшествие е големият пожар на 6 декември 1903 г., който унищожава училищната постройка. Прислужникът Николай Енчев при чистене на печката разлива газ, предизвиква експлозия със страшен пожар, който изгря училището и архивата му.

Загива прислужникът и случайно озовалия се Савко Господинов. Докато се построи нова сграда, занятията се водят в къщата на Димитър Филипов. През 1904 г. върху основите на училището по същия проект се построява нова сграда със същия план като старата.

Бавен напредък в благоустройството започва да се усеща през 1910 г., когато се построяват първите нормални къщи от кирпич, с керемидени стрехи. Те бавно изместват землянките. Населението започва да нараства и достига 874 жители.

За съжаление това кратко оживление е прекъснато от войните за национално обединение от 1912 до 1918 г. Жителите на Мършовица участват активно в тях.

Основно те воюват в състава на 33-ти пехотен Свищовски полк и 58-ми пехотен полк. Общо по време на войните са убити или починали от рани и болести 36 души. Това е голяма цифра за малкото селище.

След Първата световна война настъпва глад и оскъдица. Много семейства мизерстват, завърналите се от фронта не могат да заведат децата си в училище, даже някои деца изкарват зимата полуголи вкъщи. Заради високата смъртност и изселванията населението намалява до 801 жители през 1920 г.

Засилва се и острото политическо противопоставяне. Мършовенци участват във въстанието на 9 юни 1923 г. срещу превратаджиите. Един от най-активните е Златан Тодоров Личов, който е съден след неуспеха на въстанието.

Земеделският кмет Върбан Димитров Цунков пък е арестуван от военните и закаран в никополската казарма. Там го обесват с главата надолу. За щастие новият кмет Иван Занков, назначен след преврата, се застъпва за него и го освобождават. Благодарение на него от Мършовица няма убити в последвалите репресии.

Известно оживление настъпва след 1925 г. Благодарение на високата раждаемост, през 1926 г. населението нараства на 882 души. Около 1934 г. Петър Митранов в съдружие с хора от Лозица купуват автобус. После се купува вършачка. След него кооперация „Напредък” доставя вършачка и трактор от Чехословакия.

През 1934 г. населението достига 952 жители. Сред тях е един от първите със средно образование - Владимир Игнатов.

Известно смущение настъпва след военния преврат от 19 май 1934 г., когато политическите партии са забранени, а общините окрупнени. За пръв път от много години мършовенската община отново е закрита и е присъединена към Въбел през 1935 г.

Изчезват кметът и общинският съвет. Въпреки че това предизвиква недоволството на хората, новата обединена община е по - силна икономически и с по - големи възможности. Скоро повеят на промяната започва да се усеща в изостаналото селце. По инициатива на въбелския общинския кмет през 1937 г. е пуснат първият телефон в селото.

Телефонната линия е свързана с телеграфо-пощенската станция в Муселиево и оттам до околийския център. Започват и разговори за преместване на селото. Отдавна има идея то да напусне труднодостъпните баири и да се разположи на високото равно плато, където е пътят Никопол-Свищов.

През 1939 г. околийският инженер изготвя план за разширяване на селото. Върбан Димитров Цунков е първият дошъл от старото село в границите на новото и същата година си прави къща на мястото на нива. Така започва застрояването на новата Мършовица, на сегашното й място.

Важно начинание е постройката на нова училищна сграда. Строежът започва още през 1941 г., но е прекалено амбициозен за малкото село. Новата сграда е триетажна, с голяма кула. Изграждането й отнема 10 години.

За съжаление, тези хубави начинания са прекъснати от напредващата Втора световна война. В Мършовица се засилва комунистическата съпротива срещу властта. През 1943 г. от селото излиза партизанин Любен Дочев.

Заедно с него помагат на съпротивата няколко ятаци. Гарнизонът в Никопол и полицията извършват няколко блокади, при които загиват ятаците Николай Петров Енев и Лазар Деков Тодоров. Партизанинът Любен Дочев е убит през февруари 1944 г.

Превратът на 9 септември 1944 г. е извършен без жертви. През селото не минават съветски войски, а кметският наместник сдава доброволно властта. Впоследствие четирима мършовенци са изправени пред Народния съд. Един е осъден на доживотен затвор, а друг - Петър Митранов Панков на смърт чрез разстрел.

След преврата на 9 септември 1944 г. селото тръгва по нов път на развитие. През 1945 г. Мършовица се отделя от Въбел в самостоятелна община. Населението продължава своя растеж и достига 966 жители през 1946 г.

Излизат от селото първите висшисти - Върбан Николов Занев (финанси във Варна) и Кирил Божинов (държавни стопански науки в София). Извършена е мащабна благоустройствена работа като цялото село се измества на новото място при главния път. През 1949 г. е създадено ТКЗС „Димитър Благоев”.

С указ 795 от 28.09.1949 г. е сменено името на селото на Любеново, в чест на загиналия партизанин Любен Дочев. Заради нарастването на населението училището става основно през 1949 г., до 7-ми клас. През 1951 г. най-накрая е завършена просторната триетажна сграда, където учат над сто деца. Това са върховите години в развитието на Любеново.

За съжаление по-късно следват процеси на окрупняване и обезлюдяване. През 1958 г. ТКЗС Любеново се обединява в ОТКЗС с Никопол, Драгаш войвода, Въбел и Лозица. Същата година общината отново е закрита и преминава първо под въбелско, а после под никополско управление.

Демократичните промени заварват селището с 394 жители, които през 2011 г. се стопяват до 313 души. Училището затваря врати, а красивата му сграда се руши.

Това е тъжното настояще на село Любеново. За щастие то запазва своята красива и чиста природа, която привлича жители от големите градове и чужденци.

Интересното минало на селото заслужава цялостно и задълбочено изследване.