ЗАКРИЛНИКЪТ
Като мечка стръвница се беше загнездил Атмаджата в непроходимите дебри на Рилския манастир.
Пропищяха селата покрай Струма и Джерман, изпокриха се в миши дупки колибарите от Рила, Орлица и Пастра, запустяха пътеките, които възходжаха нагоре към стените на големия манастир.
Затвориха се братята, залостиха манастирските порти, подпряха ги с дебели дънери, поставиха Гутя в най-горния кат на кулата да наблюдава двата пътя: Струмския и Самоковския.
Поръчаха му щом зърне Атмаджата и глутницата му - да бяга долу и да удари клепалото. Дядо игумен му каза: - Ти ще бъдеш манастирския страж.
На Кръстовден първият есенен дъжд поръси зачервената гора. Пчелите вече спяха в кошерите. Бели мъгли се понесоха над острите върхове. От манастирската кошара под Рупите слезе манастирският пастир дядо Вълчан със своя катър.
Той смъкна два меха със сирене и докара три агнета, отвориха му предпазливо и пак заключиха.
- Не си ли срещал някъде мечката стръвница? - попита игуменът дяда Вълчана. Много се наплашихме от разбойниците. Додея ни самотията.
- Няма я по нашите места. Гората е чиста, отключете портата! Не бойте се! Аз отговарям. Ако беше Атмаджата тъдява, най-напред при мене щеше да дойде и да ми издуши стадото. Че тъй, ами как…
Братята се престрашиха и отвориха самоковската порта. Грабнаха секирите, изскочиха навън, запретнаха се да насекат дърва за магерницата и мангалите, тръгнаха покрай реката да берат късни лешници.
Същата вечер Атмаджата нахълта в манастирския двор с дружината си. Гутьо се строполи по тъмната стълба на Хрельовата кула, грабна една дряновица и превари разбойниците. Размаха напреде им тоягата.
- Назад! Никой да не мърда, защото ей сегинка ще ви натъркалям като снопи!
- Кой си ти, сине майчин? - попита го Атмаджата.
- Аз съм манастирският страж. Моята тояга е благословена от светаго Ивана. Зад гърба ми стоят един милион войници. Който има очи - да гледа. Ако им сторя знак - ще ви направят на пух и прах! Махвайте се! - грозно изрева Гутьо, като видя, че дядо игумен полека слиза по стълбището зад ябълката.
Един от разбойниците вдигна пушката си и я насочи срещу Гутя. Атмаджата го погледна изкриво.
- Снемай пушката! Кьорав ли си та не виждаш, че този човек е луд!
Старият игумен пристъпи и зачука с патерицата си по мокрите плочи, наближи, изгледа кротко разбойниците и проговори:
- Добре сте ми дошли, момчета! Защо стоите на двора? Влезте да се подсушите.
Настанете се в онези стаи, които най-много ви се харесат.
И като се обърна към магера, който стоеше пред магерницата, поръча:
- Заколи двете агнета, дето ги донесе дядо Вълчан. Гости ни дойдоха. Трябва да им се отсрамим.
Дядо игумен поведе нагоре по стълбището: разбойническата дружина и почна редом да отваря стаи, където гостуваха по-рано поклонници от всичките краища на Балкана.
Атмаджата си избра стаята на копривщенските първенци, с топлите миндерлъци. Настани хората си в околните стаи,разпаса ятагана си, окачи пушката си на стената и се разположи до пламтящите въглени. Плесна с ръце три пъти. Влезе първият му помощник.
- Ще им кажеш да не закачат никого. И вино да не плюскат. На вечерята ушите ми да не чуват нечисти приказки. В зори, когато черноризците влязат в църква - ще ги изловим като птици и ще им вържем ръцете. Наточете си ножовете! Искам горещи железа! Къс по къс ще нарежем стария, но ще го накараме да каже къде е имането. Аз от кои години съм хвърлил око на този манастир… Седем товара злато лежат на туй място под земята. Всичкото съкровище на техния последен цар е донесено тука. Паници и чаши от старо злато, гердани и гривни със скъпоценни камъни, които светят нощем като звезди, пръстени, златици - с лопата да ги ринеш. Дойде време и ние да станем хора. Тъй ще кажещ на другите. Позлатени ще излезем от този манастир.
Беше настанала дълбока нощ, когато магерът донесе печените агнета в стаята на Атмаджата..
На вечерята разбойниците бяха по-тихи от водата, по-ниски от тревата. Едвам си намокриха устата в пръстените паници с бобошевско вино. Изядоха агнетата, изгребаха с пръсти боровия мед от саханите, изсърбаха бавно кафето си и се вдигнаха.
Монасите озадачени влязоха в килиите си.
Атмаджата седна върху мекото халище на миндера и протегна десния си крак. Неговият човек, който стоеше на стража пред вратата, се затече и му издърпа ботушите.
Напълни му чибука с рязан кочериновски тютюн и му поднесе въглен от мангала.
Атмаджата смукна с наслаждение благоуханния дим и се загледа през прозореца на мрака. Нощният дъжд шумеше в буковия листак. По стъклата тичаха бързи капки.
- Ако някой събере сълзите, които съм пролял досега, ще протече порой като манастирската река! - поклати глава замислено закоравелият разбойник и се изтегна върху мекото халище.
Опря главата си на възглавницата, умората го надви и той заспа изведнъж. Ръката му изтърва чибука. Запаленият тютюн дълго светулка в лулата.
Пепел покри - въглените на мангала. Вощеницата в свещника догоря, почна да пращи и угасна.
След полунощ вратата на затихналата стая скръцна. Атмаджата трепна, отвори очи и се надигна. Той спеше леко като заек.
През отворената врата на гостоприемницата един старец в бяла одежда, със сребърна брада до пояса, с патерица и пламтящи очи, пристъпи към главатаря на разбойниците.
Възправи се пред него величествен.
- Защо си дошъл в моя дом? - проговори старецът и впи очи към Атмаджата. Тия очи пронизаха сърцето на разбойника и той започна да трепери. Зъбите му затракаха. - Аз зная защо си дошъл, - продължи старецът. - Полунощ превали и монасите слязоха в църквата. Дигай дружината си и очиствай моя дом! Дъждът престана и тънкият рог на месечината слезе към Бричебор. Додето месечината се потули зад върха, ти трябва да бъдеш вън от манастирските стени. Ако не изпълниш наредбата ми, ще те гоня с един милион войници и няма да намериш по цялата земя място, където да се потулиш! На орел да се превърнеш и да се скриеш в скалите на най-високата планина - пак ще те намеря.
И като пусна патерицата на земята, старецът замахна и удари страшна плесница на втрещения разбойник.
Ушите на Атмаджата писнаха, тогава нечистият гостенин видя чудо: старецът, който имаше само една ръка, се наведе, взе патерицата си и тръгна към стената, където нямаше никаква врата, мина през стената и се загуби между дънерите на вековните дървета.
И страхът му порасна още повече. Щом дойде на себе си, Атмаджата плесна с ръце.
Дотърча първият му помощник.
- Дай свещ! - викна разбойникът и, когато стаята светна, бързо нахлузи ботушите си, препаса ятагана си, грабна пушката си с трескави ръце.
Затрополя по стълбището, тревогата му се удвои, като видя, че нощта е вече ясна и месечината се кани да залезе зад Бричебор.
Затече се към отворената църковна врата. Разбойниците се втурнаха подире му и нададоха вик.
Атмаджата прескочи прага, извади ятагана си и го размаха застрашително към монасите, които в туй време пееха: „Спаси ни, сине Божий!”
Те се обърнаха назад, видяха оръжието, което святкаше в църковния полумрак, и се вкамениха.
Старият игумен се упъти бавно към нахълталия разбойник. С десницата си стискаше запалена вощеница. Лицето му беше спокойно и жълто.
- Какво искаш от нас? - попита с тих глас игуменът.
- Един от твоите хора се вмъкна тази нощ в стаята ми и ми удари плесница. Искам да му снема главата от раменете! Да излезе пред очите ми!
- Всичките манастирски братя до един са тука. Разгледай ги и познай оня, който те е ударил, - рече игуменът и покани монасите да минат пред разбойника.
- Този ли е? - попита игуменът, когато пред Атмаджата се изправи първият монах.
Игуменът доближи свещта до лицето на монаха, който стоеше треперещ, изгубил ума и дума.
- Не е този! Оня беше с една ръка!
Извървяха се всичките калугери. Атмаджата отпусна безпомощно ятагана си. Озърна се наоколо и очите му зашариха по изографисаните църковни стени.
Изведнъж погледът му се закова върху образа на свети Ивана, изписан на малкия десен олтар.
- Ето го! Оня калугер ми удари плесница! Къде е той? Искам да ми го предадеш!
- Не мога да ти го предам, - усмихна се игуменът.
- Защо?
- Защото той е починал преди хиляда години. Оня човек, дето е изписан на стената, е основател на манастира. Той е живял в корубата на един дъб и се е хранил с малини, киселици, гъби и корени, преди да въздигне стените на манастира. Неговите мощи са положени в ковчег пред олтара. Искаш ли да ги видиш? Ела след мен.
Атмаджата отстъпи.
- Не искам! - отвърна мрачно той с наведени очи към земята. - А защо е еднорък?
- Защото, преди столетия, когато манастирски братя са тръгнали да просят милостиня за манастира, отнесли едната му ръка и я загубили някъде в безкрайната руска земя.
Атмаджата се обърна назад и викна към разбойниците, които се тълпяха до вратите и чакаха знак:
- Бягайте да бягаме от тука!
Разбойниците затрополяха по манастирския калдъръм, измъкнаха се през самоковската порта и потънаха в шумака край реката.
——————————
сп. „Християнче”, бр. 6, 10.1946 г.
