ПРАЗНИКЪТ НА ФОЙЕРВЕРКИТЕ
превод: Евгения Динкова
Светият патрон на нашето село
обича фойерверките
както и веселбата
по улиците и домовете.
За него даваме живота си
и живи ще изгорим, ако трябва.
Храброст и чест има там,
където в небето гърмят залпове.
Взриви се и хвръкна в небето нашата работилница,
един от нас плати с живота си.
В пепел се превърна нашия другар,
а ние събирахме пепелта.
Траурно гръмнаха експлозивите
и небесата потънаха в мрак.
Празници после пак имаше,
но на тях Масу не беше със живите.
Открай време живеехме с убеждението, че никъде другаде по-хубав празник от нашия няма. Годината започваше и бавно се точеше, докато дойдеше ред на петте празнични дни, които ни изтръгваха от сивотата.
Нашето село отдавна е запустяло. Жителите са малко, магазини няма и повечето млади са изоставили земеделието и нивите на бащите си и са отишли да живеят по-близо до градовете или са се изселили в Австралия и Канада. Сега най-много да дойдат да навестят роднините си. Селото се е превърнало в музей на достопочтени старци, мъчителният край се е разтегнал във времето. Заприличали сме на място, където хората идват да умрат.
«Къде изчезнаха другарите ни от детските години», подхвърляше някой. «Селото съвсем се обезлюди».
«Само празникът на фойерверките - само той може да върне живота в селото», повтаряхме един през друг насядали в малката работилница.
Нищо и никаква колиба, четири стени и покрив от камъни, които никога нямаше да се срутят, поне така мислехме, защото сами ги бяхме редили.
Бяхме я построили на полето, на един изоставен парцел в л-Хакар, чийто собственик така и не се появи. Фойерверки, само фойерверки ни бяха в главата и нищо друго. Денят започваше и завършваше с мечти за оглушителни взривове изстрелвани в мрака и цветни криволици из нощното небе.
«С тях и ние политахме в облаците, в царството на жеравите, с тях небето ставаше донякъде и наше.»
Друго не ни блазнеше, само това желание ни се въртеше из главата. Струваше ни се, че сме достатъчно възмъжали, за да се заемем с фойерверките.
Почти всички се бяхме задомили, а дори и ако някой беше останал ерген, това не пречеше да се гордее и той, когато изработените от нас експлозиви биваха изстрелвани в небето. Младите момичета винаги ги обхваща възбуда, когато видят залпове, озаряващи нощното небе.
В кръжока по музика също се говореше за фойерверките. Защото Денят на Сан Галдину засяга цялото село, а празникът на патрона на селото без фойерверки е нещо невъобразимо.
Средства не липсваха. Жителите охотно вадеха по някоя пара от джоба си, и така вратник след вратник, а който можеше, вадеше повече.
Парите се трупаха и дори идваха в повече, но нали беше в името на фойерверките. Ако се откажехме от фойерверките, селото щеше да загуби видното си име, а ние - вътрешния импулс, с който бяхме расли, и по нищо нямаше да се отличава от другите села.
«За Сан Галдину сме готови на всичко, на абсолютно всичко», вирехме гордо глави, приготвяйки експлозивите за празника.
«За Сан Галдину сме готови да жертваме живота си. Ако трябва ще умрем за Сан Галдину». Малко ли пъти бях слушал подобни приказки. За светеца не знаехме нищо, освен че се подвизава някъде из просторите на рая.
Фойерверките ни караха да го тачим, сякаш беше родоначалник на селото. Спомням си, че и аз така се заричах, но истината е, че не исках да забележат как в тясната работилница понякога ми премаляваше от страх.
Имаше от какво да ме е страх: колиба натъпкана с експлозиви, при това в разгара на лятото. Но ако се бях осмелил да проговоря, щях да изгубя уважението на селото. А това беше изключено. В душата си бях готов да заплатя всяка цена, която се искаше от мене.
Откак загина Масу, никой така не говори, а аз не крия смъртния ужас, който ми навява споменът за случилото се.
В навечерието на празника, съботният ден вече гаснеше, шестимата се събрахме в работилницата, за да довършим последните приготовления.
Всички бяхме доволни. Тази година бяхме подготвили повече от обикновено, по-големи и по-хубави фойерверки. Така говореха хората и ето, че настъпи големият ден. Хората бяха прави. Гордеехме се, че се говори за нас. Бяхме героите на селото, будехме го от задрямалостта му и му вдъхвахме самочувствие.
«Силата на Господа е в желатина, в желатина е силата на Господа», спомням си как Матю повтаряше тези думи, любувайки се на озареното небе.
Господ и по-близкият ни Сан Галдину, бяха със сигурност буйни и необуздани като нашите фойерверки, от които можеше да се разрази пожар. Такива желаехме те да бъдат - буйни и необуздани и затова така се гордеехме с тях.
«Ех, сине! С Господа шега няма, той е мощен като огъня и стихиен като него», поучаваше ме баща ми и повтаряше многократно, че с Господа шега няма. Не забелязваше, че се повтаря, а аз макар че му вярвах от сърце, бях все така запален по фойерверките.
Скришом се усмихвах и се чудех защо повтаря хорските приказки. В проповедите си свещеникът също говореше за огъня. Има друг огън, казваше, който не угасва, той е дълготраен от нашия и всички грешници ще бъдат хвърлени в него.
Давах си сметка, че фойерверките са опасни, но ако действително Божият огън е по-мощен, значи имаше от какво да ни е страх. «Молете за прошка и не се блазнете от суетата, иначе Божият огън завинаги ще ви изпепели. Пазете се от стихията на Божия огън. Колкото по-нечестив живот водите, толкова по-жестоко ще ви пърлят пламъците, а дяволите ще бързат да ви натикат по-дълбоко в тях. Затова пазете се от Божия огън!»
Като всички ни Масу неведнъж беше слушал проповедите на свещеника. Свещеникът друго не знаеше. Господ, Сан Галдину и огънят. Тази троица постоянно му беше на езика както и в нашата глава, дори когато бивахме заети насред нивите в л-Хакар.
Масу като нас си даваше сметка, че свещеникът е прав, когато говори за пламъците на Божия гняв. Но по отношение на фойерверките изстрелвани по празника, Масу не изпитваше нито боязън, нито колебание. Сръчно забъркваше взривната смес и боравеше с експлозивите, както се борави с предмети, задвижвани от тайнствени сили.
«Прав е свещеникът да говори за Божия огън, щом е по-мощен от нашия, а положително е така, но наше право е да говорим за нашите фойерверки. Цялото селото е като урочасано от страх, но ние знаем къде е страшното и каква е тайната».
Масу не лъжеше. Когато дойде ред да се уверим с очите си, че Божият огън е част от нашия свят, че е съвсем близо до нас и по-точно в малката работилница в л-Хакар, беше вече много късно, много късно за Масу.
Чухме експлозията в ранните утринни часове на неделята. Оглушителен гръм раздра околността. Целият Гозо сигурно чу взрива.
«Сан Галдину, на помощ, спаси ни от бедата!» крещяха уплашени хората. Повечето изскочиха от креватите си и по нощни ризи се струпаха по прозорците и балконите.
Имаше и един, дето помислил, че фойерверките започнали в ранни зори: «Значи имаме достатъчно експлозиви», си казал гордо човекът и останал в постелята си.
Над покривите се заиздигаха чудовищни талази мръсен черен пушек. Виждаха се отчетливо на фона на чистото нощно небе. Облак след облак дванадесетината тесни улички и задните дворове на селото се напълниха с друго едно небе, различно от небето на Господа. Можехме кажи-речи да го докоснем с ръце.
«Сигурно се е взривила работилницата в л-Хакар. Това не е гръмотевица, а взрив». Който изрекъл тези думи, не бил далеч от истината. Него лято не бе имало бури в селото. А ако оставим настрани Господа и Сан Галдину, кой друг би могъл да причини такъв трясък?
Четирите стени на работилницата и покривът се разпаднали. Камъните хвръкнали и се изсипали в края на нивата. Камък върху камък не останал и малки огънчета пръснати на земята наоколо бавно тлееха дълго след това.
Бяха немощни, някак не на мястото си в зиналото гробище. На съседната нива една могилка бе пламнала. Хората се задавяха от пушека и закриваха лицата си с ръце. Въздухът се изпълни с прахоляк и черни частици. От небето заваля дъжд от оловносиви отломки.
Начаса цялото село се стече на мястото на произшествието. Ние, петимата, стояхме и не вярвахме на очите си, но нямаше какво да се вярва. Не ни побираше умът, че сме замесени в една излишна злополука, че бяхме превърнали деня на празник в ден на гибел.
«Ще отслужим траурна литургия» - каза свещеникът.
«Ще го изпратим с духовия ансамбъл» - каза председателят на кръжока.
«Ще носим ковчега от църквата до гробището» - добави отговорникът на празника.
Останките на Масу бяха пренесени още същия ден от лечебницата в църквата. Улиците бяха пълни, мъжете държаха такетата си в ръка, лицата на жените бяха пребрадени. Идеше ми да пратя по дяволите цялата украса. Да преобърна наредените със сладкиши маси и да закрещя към присъстващите: вие убихте Масу, вие го убихте!
Кой уби Масу? Тормозеха ме черни мисли.
Зад ковчега вървеше духовият ансамбъл, последван от съвета на селото, десетина старци с увиснали кореми, помнещи селото от самото му начало.
Знамената бяха пристегнати с черен креп. Шествие от черно облечени хора, със спуснати глави. Пълна тишина, чуваха се само стъпките на тълпата, отмервани в такт на музиката.
Камбаните заудряха на умряло, а аз, поглеждайки камбанариите, забелязах че на всяка камбана е завързана голяма цветна лента. В църквата нямаше празно кътче. На влизане почувствах че ме засърбяват ръцете, идеше ми да разкъсам червената украса, да изпотроша полилеите и всичко останало. Тълпата не мислеше като мене. Усещах това, без да мога да кажа защо.
Свещеникът побърза да изрази чувствата на тълпата:
«Да молим Господа да приеме в лоното си нашия близък. Масу винаги е бил предан на църквата и винаги е участвал в приготовленията за празника на Сан Галдину. Сан Галдину го повика при себе си в деня на любимия ни празник. Това не е случайно. Небето го дари с благословията си. Прие го в лоното си с отворени обятия».
«Господи Боже, как е възможно да приемеш в лоното си купчина черни дрипи?» - се питах.
«Беше му отредено да загине точно когато приготвяше експлозивите за нашия светец. Сан Галдину и селото ни винаги ще го помнят като безстрашен, въодушевен, възторжен герой…»
Погледът на проповедника се рееше някъде из висините, където дори не смеех да погледна. Не ми беше ясно какво вижда там.
Фразите, които свещеникът продължаваше да реди бяха все от този род, но другите не помня. Просълзена, тълпата попиваше думите му, докато в душата ми продължаваха да звучат гордите обещания, повтаряни в работилницата: «За Сан Галдину сме готови да платим с живота си. Готови сме да умрем, щом трябва.».
Останалите от нас петима се зарекохме никога вече да не посегнем към експлозиви. От мъка взимахме вината изцяло върху себе си и решихме тайно да пренесем каквото беше останало на друго място - само Господ, Сан Галдину и ние знаехме къде - и да го изхвърлим в морето.
Струваше стотици малтийски лири, но сега или никога бе моментът да го направим.
Поехме към Та’Ченч и сложихме пакета с експлозивите на ръба на една висока скала. Морето долу щеше да ги погълне и отнесе в небитието.
Времето беше още хубаво като предишната вечер, когато с радост и вълнение тъкмяхме фойерверките.
С един ритник запратихме в морето злополучния пакет. Видяхме как се отлепи от ръба на скалата и се разби някъде по-долу.
«Край!» - си казах. Бях сигурен, че същото си казаха и моите другари, така че нямаше смисъл да го произнасям на глас.
Тези мисли се въртяха из главата ми, когато дочухме мощен взрив: пакетът се беше възпламенил.
Скупчихме се и неволно се преброихме.
Както и преди, Денят на Сан Галдину продължи да се чества. Жителите на селото все така обожаваха фойерверките и празникът носеше все повече слава на селото.
Дойдоха след нас други младежи и друга работилница замести нашата, онази в л-Хакар.
