Златимир Коларов

Тази случка ми разказа д-р Пенев от МСД-България, аз само я преразказвам с максимално придържане към първоначалния вариант и с единични украшения от мен:

Миналата година през лятото бяхме в Париж с жена ми и сина ми. По цял ден обикаляхме и се наслаждавахме на чудесата на града - Сакре кьор, около който врабчетата ядат направо от чиниите на посетителите на различните заведения, бистра и ресторанти, Сена, по която се разминават туристически корабчета и шлепове, мостовете над реката, клошарите под тях, Триумфалната арка, Айфеловата кула, Нотр Дам дьо Пари, Шан-з-Елизе, Пер ла Шез, Латинския квартал и всичко друго, което е Париж…

Заради децата родителите чакат с часове пред входа на парка на парижкия Дисниленд, нервничат и се потят. За разлика от тях децата не гъкват и чакат търпеливо, наредени в колона да влязат и да се возят на влакчето на ужасите, на скоростни пътеки, да надникнат в пещерата с праисторически животни, да видят всичко… Чакахме и ние. И се возехме, и се наслаждавахме. И се уморихме, за разлика от сина ни, чийто интерес се повишаваше с всяко ново предизвикателство в парка - батут, ластици, въжета, пътека на Тарзан…

Късно следобед тръгнахме към Монмартър. По-скоро ще отидеш в Рим и няма да видиш папата, отколкото да отидеш в Париж и да не се качиш до Монмартър. В първия случай си зависим от и се съобразяваш с църковния календар и волята на Папата да благослови тълпата на площада пред Свети Петър, вторият зависи изцяло от теб, от волята ти да посетиш едно емблематично място за Париж, лелеяно от всеки един артист в света, и да видиш нещо уникално: десетки художници и тук-там скулптори от всякакви народности, насядали на ниски столчета пред стелажи, отрупани с картини всякакви размери, пушат цигари, пият бира и показват платната си, гипсови и метални пластики, други - захапали цигара и примижали от дима и светлината, рисуват с водни и маслени бои, с молив, с креда…, пейзажи, градски изгледи, портрети, всичко…, трети изрязват профили от хартия и картон…. Сгъват сръчно листа, с две-три резки и едно-две плавни извивания на ножицата изрежат няколко хартиени ленти и парчета, разгърнат листа, отупат го от хартиените стърготини и профилът - готов, като от фотографска снимка… И туристи около тях - от цял свят. Оглеждат картините, японците снимат с камери и фотоапарати, европейците и американците цъкат с език, понякога купуват, а по-често пият вино или бира, ядат кренвирши с горчица в близките две-три бистра и се наслаждават на следобедното слънце, огряло хълма и града ниско долу.

Един от изрезвачите застана пред нас с лист хартия и ножица в ръка и ни предложи на френски да изреже профилите ни. Без да се замислям отговорих на български: „Не, благодаря” и отминах. Той ни настигна и на чист български ни каза, че ще изреже профилите ни без пари. Беше развълнуван. Разбирах го - винаги е приятно да срещнеш в чужбина сънародник. Изведнъж ти става топло, мило, самотата намалява. Ще ти се да разбереш нещо за хората и за страната, какво се е променило, какво ново се очаква, ще станат ли нещата по-добри, да си спомниш старите приятели, отдавна отминали неща…

Като хвърляше бързи, кратки погледи върху лицата ни и хартията в ръцете си, сгъна сръчно листа, с няколко резки и две-три плавни извивки изразя профила първо на сина ни, после на жена ми, на мен - на края. Приликата беше удивителна. Благодарихме му. Предложих да му платя, отказа.

Докато изрязваше профилите ни и ги сравняваше с оригинала, няколко пъти повтори, че бай Стоян ще дойде до няколко минути. Всеки ден идвал по едно и също време. Разговарял половин-един час с художниците българи и си тръгвал - посочи няколко мъже в страни.

- Изчакайте го, ще се зарадва! - погледна ме в очите изрезвачът на профили.

След няколко минути бай Стоян дойде - седемдесетинагодишен, среден на ръст, добре облечен. Вървеше умислен, попрегърбен. Като ни наближи се поизправи, лицето му се разведри. Изрезвачът на профили ни запозна.

- От къде си бе, момче? - обърна се бай Стоян към мен.

- От Варна - отговорих аз.

Той се сепна:

- От Варна, ех, да му се не види! - и потри ръце. - И аз съм от Варна - гласът му потрепери.

И много образно и живо ни описва различни улички около центъра и в периферията на града отпреди 50 години, с имена на магазинчета и хора, които са живели или работили в тях и много други на глед дребни и незначителни, но явно много съществени за бай Стоян подробности - къде е има бозаджийница и каква хубава боза са продавали тогава, млекарница, където са продавали мляко в тави и гюмове, часовникарски и ключарски ателиета, книжарничка за тетрадки, мастило, перодръжки, писци, моливи, амбалажна хартия, картон и книги, магазин за дрехи и обувки…, много от думите му звучаха наивно, архаично, навяваха тъга за отминало, бедно, но романтично време… Повечето от нещата, за които ни разказваше, не знаех, тогава не съм бил роден, за някои от тях бях чувал от баба ми и дядо ми… Попитах го:

- Откога не сте се връщал в България?

- Откакто напуснах страната през 1961 г. - отговори той.

- Защо? - удивих се аз.

Той се поогледа, приведе се към мен и тихо каза:

- Имам смъртна присъда в България - и се отдръпна.

- Защо? - отново попитах аз.

- Бях войник, луда глава, на двайсет години. Не исках да съм беден, исках да забогатея, да пътувам по света. По това време, преди петдесет години, най-много да отидеш до Каспичан с влака. И до София един-два пъти в живота. Открит лист до границата, виза за чужбина… Живот ли е това, ще бягам - реших. И го направих. Една нощ разбих катинара на шкафа с оръжието на ротата, взех един автомат и избягах от казармата. Служех в малко поделение на юг от Бургас. Промъкнах се до Рибарското пристанище, качих се на една рибарска яхта, рибарите спяха в каютата, насочих автомата към тях, махнах предпазителя, те онемяха. Накарах ги да запалят двигателя и да отплават. Беше тъмно, морето бурно. Как сме се промъкнали през граничната охрана - не знам. Сутринта осъмнахме в Истанбул. Предадох се на властите. Рибарите изпратиха обратно в България, аз получих първо временни, после постоянни права на политически емигрант в Турция. После заминах за Франция, ожених се, жена ми беше адвокат, живеехме добре, после се разведохме. Деца нямам, сега съм сам. Имам приятели, повечето българи… - посочи няколкото художниците, насядали на ниските си столчета пред стелажите с картини.

- И за бягството са Ви издали смъртна присъда? - недоумявах аз.

- Не само за бягство от България, което по онова време си бе достатъчно за доживотна присъда, но и бягство от казармата, открадване на оръжие, злепоставяне на социализма и системата, предателство в чужбина…, неща, които онази власт не прощаваше… Не съм получил амнистия и не смея да се върна в България. Веднъж летях над България със самолет. Заради повреда самолетът трябваше да кацне преждевременно, преди Париж. Изпотих се десет пъти, да не кацне на летище София, да ме открият в състава на пътниците и да ме арестуват. Слава Богу, самолетът кацна в Белград. Сега смъртното наказание е забранено в България? - погледна ме той в очите.

- Доколкото знам е замразено, но не е отменено. Не знам, не съм сигурен, не съм юрист… - отговорих аз.

- Е, дано, дано… - поклати той глава.

Времето напредваше, малкият беше уморен. Сбогувахме се с изрезвача на портрети и с другите българи художници и тръгнахме. Бай Стоян тръгна с нас. Разказа ни:

- Веднъж, след промените в България, след 40 и повече години, се обадих от Париж на мой стар приятел. Казвах, само че искам да говоря с Иван Горанов и той веднага попита: „Стояне, ти ли си?” Какви неща стават, а? Ех, да му се не види… - чудеше се той.

Качи се с нас и на метрото, после ни изпрати с автобуса до хотела. Жена ми започна да се притеснява - макар и българин, но все пак непознат човек, със смъртна присъда, какво искаше повече от нас… Искаше да си поприказва още мъничко за Варна. Бай Стоян кимна към хората край нас и каза:

- Петдесет години живея с тях и не мога да им свикна на живота, на адета… И светът не е такъв, какъвто си го представяме и животът не е такъв, какъвто изглежда отстрани. И добро има, и лошо… Най-много има самота. Всеки си гледа къщата и не се интересува от другия, живее за себе си - да се нахрани, да се облече, да забогатее. И да умре накрая. Хора в черупки…

Пред хотела си подадохме ръка. Той задържа по-дълго моята.

- От Варна, казваш? Ех, да му се не види… - пусна дланта ми и си тръгна.

Вървеше бавно. Раменете му отведнъж се смъкнаха. Изгърби се, сви се, затвори се в емигрантската си черупка и се скри в тълпата. До следващата среща с българи в Париж… - помислих си и влязох във фоайето на хотела, където ме чакаха жена ми и синът ми.