ЗРЯЛОСТ
Из “И Одета, и Одилия” (2025)
ЗРЯЛОСТ
Не ме мисли, не съм дете,
приемам вече всичко.
И радост до възбог, и скръб,
море до колене, умора и привички.
Замлъкна всеки зов и глас
на бедната ми тленна плът.
Ключа ръждясва в този час,
Душата криволичи в път.
Кипи на отливи кръвта
и лудост е обрат възможен.
И цялата любов в света
превръща в неотложост.
ПОКАНА В ПОЛУНОЩ
Под ноктите ми няма кръв, ни кал -
не съм изравяла гробове.
Безкрила и наяве, и насън
летя на воля в радост и несгоди.
В котлето кипвам билки сто,
почерпка за високи гости.
Прибавям мед и колендро
и чакам отговори прости.
Без възраст и без потекло
злодеи и мечтатели злощастни
пристъпват в страстното танго.
Страхувам се и се прехласвам
щом влязат в ординерния си ден
и неусетно плъзне суша,
в неръкотворния си храм
дали ще могат да се сгушат?
***
Пусни ме да си ида в моята империя -
там няма живи хора, лъжа и лицемерие.
Там не прониква слънце, което грее тука,
аз стискам в шепа зрънце, зачената поука.
Ще го затопля с устни, дано да оцелее
от грешките огромни и лудостите мои.
Пусни ме и не питай. Остана кратко време
за навиците стари, дълбоко вкоренени
Ще ги изхвърли Лета като монети стари,
парче ръждива котва, удавена в провали.
Водата знае пътя, но няма да подскаже
подмолите придънни, лилавите корали.
Посоката ще мерна с очите отмалели -
за миг ще ме прегърне и ще ме забрави.
