Любомир Духлински

В България количеството отдавна е прераснало в качество и това е безспорно. Неделимостта на криминалния, „нарушаващ закона” конгломерат, клептокрацията на обществото вече не са тенденция, а реалност.

Ако в други национални ситуации, включително Централна Европа или Китай, феноменът ККК се явява като важен, но не и основен процес на обществено развитие, то в България самата историческа ситуация се развива в рамките на този феномен.

Именно корупцията се е превърнала в основен фактор, определящ нашето развитие или по-скоро нашата деградация. От 1989 г. насам тя определя основната посока на социалната еволюция; действията на почти всички негови субекти - академици, герои, моряци или дърводелци.

Тук можем да добавим църковни структури, спортни герои и почти целия шоубизнес, синдикални и партийни структури и много други.

Самият термин „мафия” в България през 90-те години на миналия век обозначава не само организираната престъпност, но и незаконните аспекти на присвояващата, преразпределителна дейност на всички привилегировани и могъщи групи и кланове, както и принципа на взаимодействие както между управляващите елити, кланове и др., така и вътре в тях.

Оттук и образът на голямата престъпна революция. Това „особено”, а в определени отношения и „уникално” в криминализацията на българското общество не може да се обясни с нито един фактор.

Това е определена национална, социокултурна традиция: „положителна” - наличието на феномена „крадат, защо не и ние…”, появата на бюрокрацията и т.н.; - и „негативна” - липса на правна традиция, уважение към закона, личността, собствеността.

И гигантската липса на контрол при ограбването на държавната собственост в безпрецедентен мащаб, с хищническа стръв и продължителност на плячкосването. Този списък може да бъде продължен и умножен.

И все пак има фокусиращ елемент, който определя мащаба и спецификата на процеса. Това се отнася до тоталния, всеобхватен характер на колапса на предишната система от структури - при фактическото отсъствие на реални елементи от новия, гръмко провъзгласен проект за развитие - икономическа база, социални субекти, политическа структура, хегемония, право, култура, традиции…

С други думи, вакуумна ситуация, създадена и подсилена от избрания вариант на реформи, „свещено място”, което, както знаем, никога не остава празно.

И „вакуумът” беше бързо запълнен - не от утопични проекти - носталгични или заимствани - а от реалности, които бяха „на склад”, основани на непосредствените корпоративни и групови интереси на онези субекти, които бяха по-близо до държавната власт, държавната собственост и каналите за дистрибуция.

Тези хищнически интереси бяха задоволени без никакви корекции и само по тази причина не можеха да не придадат криминален, клептократичен характер на процеса като цяло.

Други фактори са разпространението на финансовия спекулативен капитал, деморализацията на травмираното мнозинство, потопено в борбата за оцеляване, липсата на системи за проверки и баланс само увеличиха възможностите и апетита на ятата лешояди, гарантираха им както безнаказаност, така и размера на печалбата.

Ако в страните от традиционната периферия на капитализма тези процеси са свързвани с настъпването на пазара заедно с едновременното отслабване както на държавата, така и на гражданското общество, то в България тези процеси са се превърнали в основна форма на разпад на държавата при липса на нормален пазар и с неуспешно състояние на гражданското общество.

Ключовия формиращ процес в нашето общество - присвояването и разпределянето на държавната собственост - се обляга преди всичко на отчаяните индивидуални опити за оцеляване и адаптация на мнозинството, което пък става с „благословията” на слабостта на централната власт и липсата на контрол от нейна страна.

Съществена роля изиграва и доминиращият общ морален, психологически и идеологически климат в страната, новият девиз - „Забогатявайте!”, също спадът в престижа на всяко производство, така и неговата ефектиност.

Оттук крачката до всенародната максима: „От нас нищо не става!” е много малка.

Престижът на организираните престъпни структури, осъзнаването, особено сред младите хора, че „всичко е позволено, включително и забраненото” и че никога - нито утре, нито в по-далечното бъдеще няма да се появи такава възможност - всичко това генерира и засилва процеса на „тотална криминализация”.

Основните насоки на криминализация на българското общество са насочени към разпределяне на „излишната плячка” - държавната собственост, присвояването чрез приватизация, от чийто слаб правен ствол стърчат криминални издънки и клони във всички посоки.

Започна се с присвояване и продажба „настрана” и особено в чужбина на продукцията на държавните предприятия, последвано от продажба за стотинки на дълготрайни активи - имущество, движимо и недвижимо на предприятия, институции, военни части, институти и др. с цел да се осигури пазарен „мир” за външни контрагенти, осигурили стартовия капитал и необходимите рушвети, за да заемат мястото на съсипаните български производствени и търговски субекти.

Следват още редица методики за ограбване на България: чрез директна кражба на държавната и общинска собственост, присвояване на печалби, генерирани от държавен капитал, обърнати в „упълномощени” търговски банки; укриване на данъци в държавни предприятия, частни фирми и др.

Не по-малко ефективни са и масовия незаконен износ на средства в чужбина - чрез директна кражба от бюрократи, клептобуржоазията и други структури на средства, отпуснати от бюджета и други програми или фондове за социални и икономически нужди.

Разработената в началото на „демокрацията” система за ограбване на държавата продължи да действа в най-уродливата си форма - чрез незаконно присвояване на средства директно от населението, неплащания или забавяния от половин месец до половин година, или повече при изплащането на пенсии и заплати, милиони левове, циркулиращи в сметки в търговски банки и присвоени от длъжностни лица и администрации на предприятия, подкупи, получени от държавни служители от предприемачи.

Списъкът може да се продължи с новоизобретени методи или с добре познатите стари: изнудване - за прием в образователни институции, болници например; директни финансови измами - „пирамиди”, фалирали банки, откровени измами - с милиони жертви и десетки милиони присвоени левове, самоназначаване, най-вече в така наречените „бордове” - от администрациите на извънбюджетни и бюджетни предприятия - на високи и свръхвисоки заплати.

Следствие на всичко това е криминализирането на връзките с обществеността - това включва общия растеж и структуриране на организираната престъпност; контрол на престъпните групи върху пазари, пристанища, банки, предприятия, индустрии, градове, райони - особено гранични и пристанищни, борбата за разделяне и преразпределение на сфери на влияние със стрелби и експлозии; широко разпространена практика на поръчкови убийства, масов подкуп на длъжностни лица, администрации, правоохранителни органи.

Като следствие е криминализиране на общественото съзнание, особено младежкото, растеж на престижа на престъпността, бърз растеж на наркобизнеса, - създаване на разклонена система от международни отношения от организираната престъпност и корумпирания държавен елит, незаконни действия на администрации, свързани с борбата за власт и, естествено, безброй примери за протекционизъм, почти повсеместна криминализация на средствата за масова информация, предимно телевизията, политическите отношения и структури и т.н и т.н. И този списък може да бъде продължен до безкрайност…

Някои специфични и най-впечатляващи проявления на всичко това са предмет на обсъждане, но не и на осъждане от обществото. Предпоставка за корупционните и наказателните процеси в България след 1989 г. е почти пълната безнаказаност на основните субекти на тези процеси. И като следствие - равнодушието на обществото - „гарван гарвану око не вади!”

Само един процент от „корупционните престъпления” у нас са разкрити, само едно на всеки хиляда икономически престъпления завършва със съдебен процес. Който пък от своя страна се отлага до безкрайност - просто докато се забрави кой и какво, кога, къде… Колкото по-голям е размерът на сделката и печалбата, толкова по-високо е нивото на вземащото или изнудващото длъжностно лице и толкова по-висока е гаранцията за безнаказаност.

Абсолютно всички пишат и говорят за това - на улицата и в прокуратурите, журналисти и бившият шеф на охраната на президента, нощният пазач на супермаркета или клошарите, ровещи из кофите за недоядена кифла. Такъв ред на нещата се подкрепя от отсъствието в обществото на каквито и да било обективни ограничения, противотежести на процесите на ККК.

Висшите органи на държавата също са нащрек срещу престъпното беззаконие. „В страната, - както казваше наш бивш президент, - има проблеми, по-важни от корупцията”! Същите висши органи днес са в ролята на интелектуални слуги, теоретизиращи за историческата неизбежност и до голяма степен оправданието на криминализацията като преходна фаза на капиталистическата еволюция и социалната пасивност на низшите класи в тяхната индивидуализирана борба за оцеляване и адаптация.

В резултат на това ята лешояди и колонии от ракови клетки правят каквото сметнат за необходимо и изгодно, без да познават никакви ограничения освен тези, наложени от собствения им апетит и апетитите на конкуриращите се „вълци” и „пирани”.

Като цяло, отношенията в рамките на корупционно-криминалния триъгълник имат известна специфика у нас. Тук връзката между правителствено-бюрократичния компонент на „комплекса” и бизнеса е по-органична, по-тясна и пълна, отколкото във всяко друго индустриално общество.

В това отношение „третият партньор” - организираната престъпност - е по-автономен и има генеалогични корени, независими от държавата. В някои случаи и на други нива политическата незрялост на „частните” мафии все още не улеснява установяването на постоянни и, най-важното, директни връзки с държавния апарат.

Напротив, отношенията между мафиите и частния бизнес са изключително близки, многостранни, а понякога и „конструктивни”. Макар че отстъпват на държавата по степен на родство с клептобизнеса, мафиите играят роля, доста сравнима с нея, тъй като говорим за осигуряване на условията за неговото функциониране.

Важна линия на връзките „мафия - държавен апарат” също минава през „бизнеса”. В резултат на това връзките на „триъгълника” изглеждат така - „държавен апарат - клептобизнес - организирана престъпност”.

От една страна, изглежда легитимно да се говори за системообразуващия характер на тези процеси. Кристализацията на новото, денационализирано общество в България протича главно в руслото на криминализацията, основана на извънзаконната приватизация на държавната собственост, корупцията, приватизацията на държавния апарат от бюрократи в сътрудничество с организираната престъпност и псевдополитически структури.

Ако в предишни „екстремни ситуации” криминално-корупционните структури, с цялата си мощ и влияние, оставаха в „полупериферията” на системата, формирана около различно ядро и развиваща се по различна логика, то в днешна България този тип взаимоотношения формира както ядрото на системата, така и нейните съдове и определя посоката на нейното развитие.

Това се случва както в резултат на слабостта на други субекти и взаимоотношения, така и поради самата логика на разпадането на държавата и еволюцията на етатизма в ситуация на „безгосподарско свръхбогатство”.

Вчерашната „супердържава” е без закони и законност в условията на продължаваща неразделност на властта, собствеността и „обществото”, при липса на реални ограничения върху апетитите и действията на престъпната олигархия.

Всъщност „голямата престъпна революция” у нас, голямото преразпределение, което се превърна в още по-голямо беззаконие, не е възникнало в резултат на историческа случайност или намесата на външни сили, или на осъществяването на социална утопия, нито като продукт на „социално инженерство”.

Този феномен действа като естествено пречупване на световните тенденции в конкретна постсоциалистическа историческа ситуация. Всичко, което беше казано по-рано за „корените на спецификата” на корупционния процес у нас, едновременно свидетелства както за неговата органична природа, така и за дълбока обективна обусловеност.

Второ, това е пряко и непосредствено свързано със спецификата на разпадането на нашето общество, с обективните, структурни недостатъци на историческата ситуация, в рамките на която разпадът на предишната система не е „освободил” още съществуващите структури на „новата” нормативна система.

Извън криминално-корупционните отношения, очевидно би било невъзможно да се съчетаят политическата сила на „неономенклатурата” и функционирането на пазара.

Пазарни отношения, липсата на конкуренция, слабостта на частния капитал и липсата на отговорност от страна на икономиката сериозно изкривяват развитието на процеса на първоначално „натрупване” и го насочват пряко към единствения свободен път - ККК!

Именно от слабостта на предишните форми на държава, пазар и гражданско общество, познати от историческия опит, произтича системообразуващата роля на корупционните процеси.

Именно тук се крие дълбоката причина за „неприкосновеността” на техните носители - те така са свикнали, няма кой да ги научи по друг начин или поне да ги хване за врата и да ги натисне в калта.

Същевременно като формират определена система от структури, тези процеси блокират развитието на други, по-цивилизовани алтернативи на развитието; те стерилизират или деформират съответните тенденции и техните потенциални носители.

Въпросът е не само в това, че дори днес - 50 или 100, или 150 години по-късно - клановете на организираната престъпност в Колумбия, САЩ или Италия не са се превърнали в движеща сила на икономическия и социалния прогрес - тя няма и такава цел, нейният хоризонт е печалбата.

Това особено проличава в дългосрочния характер на пагубните резултати от ограбването на обществото от държавната бюрокрация в Латинска Америка или Тропическа Африка.

Съмненията относно преходния характер на структурите на ККК в България са свързани преди всичко със системния характер на тези структури, с настоящата липса на други алтернативи, с отсъствието - в момента и в обозримо бъдеще - на реални мотиви и предпоставки за „смяна на етапите” от самата клептокрация.

Говорим за същата слабост на гражданското общество, класите, демократичния натиск на масите, икономическия натиск на „цивилизования пазар”. Междувременно постоянните промени на глобалната „координатна система” може отново да се завъртят, придавайки на нашата „преходност” умишлено постоянен характер. Закрепена институционално, законово, конституционно. Този ден не е далече.

Страната ще продължи да плаща сметките на криминализацията. Валидността на хипотезата за „непреходния” характер на сегашната система от структури, развила се около ККК се потвърждава от доминиращата - от пролетта на 1990 г. - тенденция на социално-политическо развитие на България, тенденция на консолидация на съвременните „елити” от гащници и бандити в България на базата на признаване и затвърждаване на резултатите от вече случилото се „първично” разделяне на плячката и приемане на „правилата на играта” на следващите етапи.

Правила, които биха изключили гражданското общество, мнозинството, от тази игра, но не биха я направили по-цивилизована…

На второ място е прякото въздействие на корупцията върху жизнения стандарт, здравето на широките маси от населението - било то гладуващи семейства на работници, войници с недоокомплектоване с материална и техническа част заради кражби в армията, жертви на провала на социални програми заради неплащане на данъци и кражби от фондове.

Друга „линия на влияние” е социокултурната. Тук е време да говорим за национална катастрофа, чиито дълбоки последици очевидно ще бъдат от най-дълъг характер.

Но това, което едва бълбука на повърхността, в дълбините е доста страшно - ръстът на престъпността с неговите убити и осакатени - както физически, така и духовно, с онзи специфичен социален климат, в който са израснали и са отгледани вече почти три поколения; с разпространението и престижа на бандитизма, „готиното” във всичките му уродливи проявления, проституцията, наркоманията.

И „обратно” - загубата, вероятно необратима, на някогашния научно-културен и културно-духовен потенциал на страната, а едновременно с това - и на нейната цивилизационна идентичност.

Ако в Източна Азия частичното отстъпление на последната се превърна в цена за приобщаване към постиженията на технологичната цивилизация - в България разпадането на културната идентичност беше платено с деградацията на социалната ни идентичност и същност, на заличаване на традиции и „прилепване” към поредния голям брат.

Всичко това няма как да не го отбележим, да не говорим за стотиците милиарди долари, които икономиката на страната е загубила, за преките последици от това кръвопролитие - от срива на производството до „изтичането на мозъци”.

От всеки един от тези преки, безспорни, осезаеми „резултати” от престъпната и криминализираща трансформация на нашето общество през 90-те години., има безброй нишки и стрели на „косвено влияние”.

Някои от тях се връзват с най-общите и противоречиви, а може би и по-дългосрочни аспекти на това влияние. Феноменът ККК изигра огромна роля в „полуживота” на трансформиращата се държава и зараждащото се гражданско общество, които белязаха историята на България в последните години.

Като неоспоримо доказателство и проявление на разлагането на държавността, този процес може да се окаже аналог на биологичната стерилизация на пазарната икономика в страната.

За какъв изход от настоящата структурна криза в страната, за какво преодоляване на „високотехнологичната бариера” можем да говорим в ситуация на клептокрация?

Същото може да се каже и за демократизацията на страната, развитието на гражданското общество и други общопризнати насоки на прогресивно развитие.

С други думи, за да се промени радикално настоящата система от структури и за да се цивилизова, да се принудят настоящите собственици на страната да вземат предвид интересите на обществото - няма друг начин освен развитието на социалната и политическата активност на масите, създаването и утвърждаването на гражданското общество, демократизацията.

Няма ли структурите на организираната престъпност и клептобизнеса да изиграят ролята на ядро на гражданското общество в бъдеще? Вероятно ще опитат и отговорът на въпроса ще е „да” - виждаме как в последните месеци обявен за международен престъпник политически бос се готви да управлява България.

И ще го направи - той се е убедил, че нищо няма да му пречи: на едни ще плати, други ще сплаши, трети просто ще ги гръмнат…

Отговорът на този въпрос зависи от няколко променливи: ще остане ли държавата в сегашното си състояние - гниеща зад демократична фасада. Или ще се обедини директно с мафиите чрез политическата сфера?

Или ще се превърне в деспотизъм - „прогресивно-популистки” или олигархичен? Ще могат ли мафиите директно да влязат в сферата на висшата политика? Ще иска ли Западът да влезе в политически съюз с част от клептобизнеса, привличайки го към „своя” сектор на „цивилизовано-компрадорската” буржоазия?

Докога ще продължи отсъствието на цивилизовано гражданско общество у нас? Това никой не знае и не може да каже.

При определена комбинация от отговори на тези въпроси, едва ли трябва да се изключва възможността престъпниците да действат отделно от държавата и в обективната роля на основната й противотежест.

До каква степен подобна ситуация съответства на класическите определения за гражданско общество? Какво общество ще се формира около такава държава е отделен въпрос.

За щастие, все още можем да говорим за надежди, за алтернатива в мъглявото бъдеще, която все още не е фатално предопределена. И все пак надежда е.