Иван Маринов

Не бих могъл да скрия приятното удоволствие от прочита на романа „Край Бързица” /Изд. „Българска книжница”, 2007/ от Иван Енчев. Не поради това, че се познаваме добре като пишещи. Не и затова, че за нова книга на познат е редно да се изрекат похвални думи.

Удоволствието дойде от прочита и на последната страница на романа, от обстоятелството, че белетристичният похват на Иван Енчев е подкупващ, примамващ вниманието на читателя.

И това не е само мое откритие, не е новост за него - още от повестта „Кървав пелин” /1988/, през драматичната сага за бежанците от Западна Тракия и до увлекателното повествование в романите „Танго назаем” /2006/ и „Бавен огън” /2006/ и други книги авторът убедително налага почерка на даровит разказвач.

Не зная как е при другите читатели, но аз усетих и навреме разбрах, че в прозата на Иван Енчев, който пише и поезия, и най-дребният детайл е важен, и най-простото по строеж изречение допринася за спойката на авторовата мисъл.

И бих предупредил сериозните читатели на талантливия писател: не пропускайте в бързината си нито една фраза от разказа в книгата му - иначе сами ще се озовете в плетеницата на объркването и неразбирането.

Когато Иван Енчев разказва, сякаш внимателно слуша себе си, проверява стриктно ехото от прочетеното. Това е сигурен белег, че той държи не само за стойността на стилистиката, но и като опитен разказвач умело насочва движението на мисълта си в избраната посока.

Всеки, който е прочел книгата „Край Бързица”, ще се убеди в това. Една пропусната фраза от читателя, една незабелязана метафора или отминато с лекота описание е вече в минус на самия читател.

Иначе Иван Енчев като филолог по образование, като дългогодишен журналист и редактор по професия, и най-вече като човек врял и кипял в огнената лава на човешките взаимоотношения, подбира много внимателно сюжетите. Не се захласва от първия харесан образ, не отминава мълком актуалното, съвременното в забързания и вече доста задъхан ритъм на живота ни.

В „Танго назаем” героите от интересния триъгълник: инженер Павел Апостолов - прагматичната д-р Анна Захариева - привлекателната студентка Ева, крепят сюжетната линия на романа с всички свои действия и постъпки.

В романа „Бавен огън” неукротимата филоложка Яница Андреева, разумният Маджарски, кокетната Магдалена, мъдрата баба Яна /позната на читателя още от младостта й в книгата „Кървав пелин”/, номенклатурчикът Пърнаров и останалите герои движат уверено повествованието, разгъват сюжетната линия, допринасят за напрежението на емоционалното възприятие.

След прочита на споменатите творби на Иван Енчев с интерес очаквах появата на новия му роман „Край Бързица” И интересът ми не остана измамен и излъган. Напротив, сякаш забравих за предишните негови книги под влиянието на магията на словото на автора.

И аз, опитният читател, се увлякох като след първите стрелкащи погледи с непозната хубавица. Впрочем, към такава съдбоносна среща хитро ни подготвя и самият автор.

Артистът Златан Братанов при съвсем случайни обстоятелства се среща с една красавица на средна възраст там, някъде на поредната стръмнина на Твърдишкия проход. Обикновен случай - закъсала шофьорка, без никакви технически познания, се чуди как да се справи с възникналата авария с колата й.

И точно тогава при нея със своя мерцедес спира Братанов. Дотук нещо тривиално - всеки шофьор има моралното задължение да помогне на изпаднал в беда колега. Но авторът не бърза да опрости сюжета, напротив, по законите на известната вече логика, той подбира заинтригуващи изрази от сорта на „стройна жена”, „разголен прищипан женски кръст”, „изопнати матови бедра”.

С това изкусно оформя един интимно разсъбличащ мъжки оглед на жена и то от мъж, който в своето професионално ежедневие никак не е петимен за подобни гледки…

Нарочно поставих акцента на тези гъделичкащи подробности, защото авторът преднамерено хвърля примамката към любопитния читател-мъжкар /а те са милиони по белия свят/. Казах „преднамерено”, защото в творческия му замисъл той започва от тази 11-та страница на романа да изгражда образа на своя главен герой.

Това, че Братанов носи оригинален медальон със старинен произход, че го вълнува тайнствен надпис върху стара дъсчена икона на Света Богородица, е само допълнителен фон. Във всеки нормален мъж след една такава преприятна среща с красива жена от малкото пламъче в душата му се подклажда цял буен огън.

От тази страница нататък чак до финала на романа отношението на читателя /нека бъде по-точно, моето/ се движи по превратностите на събитията. И не само се движи, а внимателно следи как авторът ще развива сюжетната интрига, как и с какви събития ще я преплита.

Основното действие се развива в Търновския край, югоизточно от старопрестолния град.

Достойнството на романа „Край Бързица” е, че Иван Енчев със завидно умение поставя нещата на определеното им място. В края на творбата артистът Братанов е същият, но и не е съвсем същият.

Той, преодолял с умение толкова назъбени хребети в живота си, той, изпробвал себе си и своята душевност при много стълкновения и емоционални челни удари, лежи след автомобилната катастрофа в болницата.

И „Не можеше да се наслади на тази величествена гледка /към сянката на древния Царевец. Б.а./, но той вече живееше с приятното усещане, че току-що е намерил търсената половинка на своя царски медальон.”

Със същия артистичен подход писателят изгражда и образа на Диана. Тази, непознатата Диана която след усещането, че мъжкият поглед на шофьора от мерцедеса, на „разгърдения мъжага”, я разсъблича, си мисли:

„Това нахакано конте за какъв се има, че ме гледа така надменно и присмехулно. Съблича ме с ухилените си тъмни очи.” В края на повествованието намира сили в себе си да се раздели с дъщеря си и в очите й да каже: „Видях бял славей! Сляп е, който не вярва.”

Впрочем, не е необходимо да помагам на заинтригувания читател - нека сам разгърне романа и да проследи една богата история, случила се с две богати душевности. И сам да се наслади на умението на Иван Енчев да изгражда живи образи от нашето съвремие.

Към главните герои логично се прибавят пресметливият Любо, човекът с енциклопедически познания Кольо, бизнесменът Христов, пенсионерът Янев, краеведът Узунов, бай Койчо и веселата му компания.

Тук са и Сефер - Белият вожд, балканджията бай Стоян, единственият жител на балканското село Кешиф, инициативният кмет на градчето Златарица Стефан Добрев и други, които неволно мога да пропусна.

Умело е втъкана в общия сюжет историческата легенда „Царски кръщелник” за цар Иван Александър и младата знахарка Хрисана, за баба Василка и опърничавата царица Теодора, за игумена отец Иван и царския кръщелник Братан.

С колоритния разказ за това далечно минало Иван Енчев още веднъж демонстрира умението си да шета волно както в историята, така и в нашето съвремие.

Една страна от интересния роман „Край Бързица” блести с непомръкваща светлина - духовното съпричастие на Иван Енчев с родния край.

Великолепието на планинския пейзаж, прозрачният въздух, песента на славеите, шепнещите слънчеви лъчи през листата на вековни дървета - всичко това е нарисувано с майсторска четка на художник и силна душевна тръпка.

Някои запалени краеведи биха причислили написаното от писателя към художественото краезнание. Бих казал, че и обикновеният читател трудно би уравновесил везните към занимателната интимна Голгота на Братанов и Диана или към неповторимите пейзажи около предбалканския градец Златарица.

Живеещите в този дивен край трябва да са благодарни на автора, че с такава топлота е сътворил един превъзходен лиричен сонет. Иван Енчев обича в минути на душевно умиление да сроди своята обич с магията на природния пейзаж и да ги изрече в цвят и звук.

Това читателят ще го усети на страниците на романа. Ето само един малък откъс:

„Куполът на огромната звездна катедрала разтегли погледа му навсякъде. Невероятният хоров концерт на славеите го упои…Славеите свещенодействаха! Точно тази звездочела нощ беше тяхното Възкресение Христово. Техният Великден! Славеите пееха. Къпеха душата си в щастие. Не чакаха ръкопляскане от никого.

Сцена им беше гората. Публика - тревата и цветята, луната и звездите. Бисираха ги само ранобудните петли. Пригласяха им щурците. Славеите пееха, та плачеха! Никой не би ги прекъснал.

Пееха истински славеи. Богати само с един щур в душата глас. От него звездите звънтяха! Златни звънчета в среднощния покой…”

Не мога да се стърпя. Ще посоча и нещо от друга страница: „Луната блестеше като златен светлик! Такова небе отдавна не беше се сипвало. Искреше като слънчев облак, от който вали звезден дъжд!..

Под такъв звезден дъжд градът край река Бързица не може да има никое друго название освен Златарица. Златно и свещено. Красиво като пепел от падащи звезди. Топло като мъглица от изгряващо слънце…”

Всичко в тези лирични изповеди звучи като катедрална симфония.

Ако по-надълбоко се взрем в стилистичните похвати в романа „Край Бързица”, ще усетим видимото израстване на писателя до завидна висота. Налице е усъвършенстване на фразата, сложните съставни изречения отстъпват на краткия изказ.

Ето един красноречив пример:

„Очите му живнаха. Сърцето му затуптя по-припряно, сякаш се събуди от доскорошна дрямка. Краката му изведнъж забравиха умората от продължителното ходене. Раменете му се изправиха. Погледът светна”.

Лесно за четене и изговаря на един дъх.

Талантливо написаната книга предопределя дългата памет на прочетеното, съхранения образ, благородството на постъпките, цената на внушенията и посланията. Буди възхищение с преклонението на автора Иван Енчев пред красотите и историческото минало на родния му Търновски край.

2007
Иван Маринов. Южни сияния. 50 рецензии. ИК „Милчеви-прес”, Хасково, 2016