СЪРЦЕТО МИ СИ ПОЖЕЛА
Из „Живот без заместители” (2023)
СЪРЦЕТО МИ СИ ПОЖЕЛА
Внезапна мълния разпра
света ми
на добра и зла половина
и отражението ми се взря
в очите ми,
а там не беше синьо.
На пиксели се разпиля
дъхът ми -
възелчета в мрежа…
и трябваше да избера
между Windows и копнежа,
почукал по стъклото с капки дъжд.
В крилете
на прозореца разплакан,
прегърнах май:
уханен липов чай,
дъга
и многогласието птиче
сломиха крепостта от безразличие.
Последното кристалче лед
в душата ми, по януарски свита,
отрони се.
Узря
сърцето ми и пожела
живот
без заместители.
НАИВНО
Дали звездите бяха твърде ниско
или сърцето стигаше високо? -
откъсвах смело, колкото поискам,
а целех безразсъдно - напосоки.
Растеше ми денят - нали бе лято,
пътечките ми тичаха нагоре…
Разбрах, че съм пораснала, когато
с децата си пораснали заспорих:
От другата страна на вододела
подхлъзват се възвратните глаголи,
оставих в джоба само щипка смелост,
платих със дързостта си на умората…
Опитвам се напълно осъзнато
да си изхвърля точно тук компаса -
обръщам се и хуквам подир ятото,
което младостта далеч отнася.
Наивно е. Не искам да се будя! -
сънят ми няма как да се повтори:
понасям се със поетична лудост
обратно по следите си - догоре!
ЮНИ
Дрезгаво-натрапчиви камбани
ми дълбаят старата вина:
камък върху друг да е останал,
трябва да се върна! У дома!
Гладки пътища, предначертани -
имам ли кураж да отклоня,
да прегазя грешки и забрани,
път обратен да строя сама?
Мога! Разпознават ме щурците,
цял живот в очакване мълчали,
нови струни вдяват - лековити,
себе си разказвам отначало.
Цъфнали липи подслаждат мрака -
къщата на баба ме дочака.
ВЕРТИКАЛНО
Само пулс, колене и посока,
непремерена страст към високото:
който само веднъж е опитал
да се мери по гордост с орлите,
до живот се наказва - с копнежа!
На скалата суровата нежност
влива точната доза смирение
и прегръща - до кръв изранена.
Но преди да помислиш: „Не мога!”,
те подпира гласът на възторга,
камък остър в трамплин се превръща,
рай земята под тебе разгръща,
сякаш казва: „Заслужи награда
с всеки метър нагоре изстрадан!”
След победния миг еуфорен
всяка крачка е само надолу.
А растат възвишения блеснали
над мъглата - финална завеса.
РАЗЛИЧНА
Зад високия каменен зид без посочен адрес
след последната пряка от нощния звън на трамвая
тя прибира крилете си пъстри - смущаваща вест
за онези, които не виждат, не чувстват… нехаят.
Денем тук - на открито - спасени надежди суши
и извира през нея дъгата след дъжд непоискан.
Репетира мълчание - както светът е решил:
семенца слънчогледови нежно във шепички стиска.
Ако някой усмивка прости сред глобалната скръб
като лъч отразен от случайно щастлива планета,
нощем камък от чуждата завист донася на гръб
и го вгражда в стените на нейната сянка отнета.
По брега на зората, надвила обида и страх,
неочаквана сила в телцето си крехко събрала,
смъква камък по камък стената и зида от тях
върху бездната мост - да положи различно начало
от онези опазени два семедела любов
и за всяко поникнало стръкче да бъде опора.
А когато светът е узрял и за прошка готов
да се върне, отвъд самотата, при земните хора.
ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО
На дъщеря ми Сави
Този филм го превъртаме толкова пъти,
изненадват ни още обрати различни.
През очите ти гледам, по-шарен светът е:
репетираме древното чудо - обичане.
Отработени реплики точно подавам,
несъгласен, гласът ти изгрява високо -
всеизвестна заблуда е, че аз възпитавам:
ти си сложна задача, аз си уча урока.
Твоят устрем не влиза в стандартните схеми,
не побират духа ти вталени корсети:
разпиляваш сценария, всички роли превземаш,
а под теб и земята започва да свети.
Този филм ти приляга - не всеки го може!
На финала е стълбата - сцена позната:
слизам бавно, а ти се изкачваш възторжена -
ще се срещнем все някога… по средата…
ЗНАК
В браздите от топящия се сняг,
прегазили през локви до колене,
засяваме надеждите си - знак,
че и калта е временно явление:
додето лъхне порив непознат,
(човек не може вечно да отрича)
на прошката с най-нежния печат,
заключен във сълзичка на кокиче.
ИЗБИРАМ
Отказвам
да приема сложността
на този свят объркан и себичен.
Обгаряно и в гняв, и в суета,
тактува пак сърцето ми:
„О-би-чам!”.
Отричам
правотата си - и тя
е само преразказана тревога.
Избирам
с всеки тласък на кръвта
да оцелея.
Този път ще мога!
Да бъда
част от онзи кръговрат,
по който всеки стрък дарява семе:
да преповтори порива си
млад.
По тези правила да се променям.
