ВУЛКАНЪТ
превод: Евгения Динкова
Беше зимата на 1944. Германците бяха напуснали Неапол няколко месеца по-рано, отнасяйки със себе си Николино, така жителите на града бяха кръстили зенитното артилерийско оръдие, поставено на хълма Вомеро. Под неговите изстрели бяха живели с нелепото чувство, че са защитени от гръмоотвод в лошо състояние: същият привличаше ударите, без да може да ги обезвреди.
Николино имаше истински топовен глас, звучеше като ударен бас барабан. Това беше звук, който беше станал част от съня и личния живот на неаполитанците. Отвръщаше в небето на огъня, който се сипеше върху улиците и домовете. Неапол претърпя повече от сто бомбардировки. Веднъж дори не се задейства сирената. Ударът беше нанесен от голяма височина и без конкретна цел на 4 август 1943, последния ден от живота на три хиляди души, озовали се на улицата в клопката на ада.
През всичките тези години, тичайки с кучето си към убежищата, дядо ми беше успял да спаси един английски порцеланов сервиз за чай. Държеше го в голям куфар, точно до вратата, готов да го грабне всеки момент. Беше убеден, че чашите струват цяло състояние. След като войната свършеше, щеше да си купи с тях камион. Един ден тази неразбория щеше да свърши.
И тя свърши. През септември 43-та германците евакуираха Неапол, изтласкани на север от съюзническите сили и от внезапното съвземане на един полуразрушен град, на който тяхното присъствие му беше дошло до гуша. Четири дни гърмежи ускориха отхвърлянето на експедиционния корпус, разпространил се като епидемия в останалата част на Европа .
Народът често е тяло. Неговата имунна система може да е подкопана от крайна мизерия, от присъщите на войната ужаси. Германците успяха да потиснат чувството за самоличност на много народи, да блокират имунните им реакции. Те наложиха на мъжете в Неапол задължението да бъдат мобилизирани, тоест да погазят, когато те сметнеха за нужно патриотичния си дълг.
Такива бяха ония дни. Съюзническите сили бяха стигнали до Капри, после до Соренто, но бяха спрели. Заливът беше като пресечен от невидима граница, разделяща войната от мира, свободата от тиранията, Помпей беше свободен, Портичи не беше.
Чуха се гърмежи, мятане на камъни, разчу се лъжа, че Съюзниците настъпвали: бързината, тази неотложност, която понякога минава по наранените фибри на хората, както по фибрите на болен, който си възвръща усещането че е организъм, тяло и име, тази бързина се сгъсти.
Внезапно, в средата на лятото, германците се озоваха под студа, същият който неведнъж в миналото беше освобождавал страната от епидемии. Именно този всеобщ студ дава превъзходство на народите, които се бият на собствена земя, който при Сталинград беше спрял и изтрил за първи път чуждото тяло, антигена. Сега го следяха от всяка точка на хоризонта.
Американците пристигнаха и поставиха на хълма ново оръдие, противовъздушна батарея, която звучеше различно от Николино, като рязко спускани железни решетки. Често изстрелваше серии залпове.
Порцелановият чаен сервиз, който беше издържал на ударите на сродните англо-американски оръдия се срина заедно с всички стени на къщата под единствената по това време немска бомбардировка. Порцелановият камион свърши под развалините.
Лишена от покрив, фамилията на майка ми се пръсна по роднини. На фона на току-що навлизащите американци, на завръщащите се бегълци и на трафика на мебели Неапол беше град в движение. Но дядо ми и кучето му вече не тичаха да се крият, сирените мълчаха. На юг от Гарилиано започваше следвоенният период.
Точно през зимата на 44-та Везувий изригна и взе да бълва огън. Пламъци и камъни полетяха от кратера към небето; на дълги бразди лавата взе да се стича, отваряйки си път през нивите. Някои от тях стигнаха до морето, влизайки в клокочещата вода. „Този град е гърне, а ние сме месото” е написано за Йерусалим в Книгата на Йезекиил.
Първоначалният ужас от напиращото бедствие, свещената мъка на сеизмичните, вулканични, периодични народи се утаи в удивление. Вятърът очерта силуета на струята дим във формата на гъби и камбани. Залезът на слънцето запали пърхащата пепел с всички имена на червено. Дори кометите не можеха да се сравнят с тези януарски вечери на фона на планината нашарена с огнени ивици.
Не кръвта събрана на бойните полета се стече отвсякъде до мястото на изригване на вулкана; горящата бразда не отразяваше светлина, не издаваше звук. Никаква връзка, никакво сходство не съществуваше между него и злото, което народите си причиняваха. Беше нещо съвсем различно. Безумното избиване на хората помежду им беше отново изпреварено от движението на напиращото отвътре.
Там където беше намерила временен подслон, майка ми, току-що навършила деветнайсет, гледаше от нов прозорец огъня на една угаснала война. Тези последни удари отвътре, гласове на безразлични вътрешности, сипеха върху развалините пласт пепел от следвоенно време и лишения. Още не беше навършила двайсет, дали щеше да навърши, нямаше значение.