Янко Бояджиев

Соня Лазарова

Оловният печат на Балдуин ІІ (1228-1261) е открит през 1962 г. при разкопки на Базиликата в крепостта Сторгозия в местността Кайлъка, ръководени от археолога Евелина Генова. В своя публикация тя първа изказва мнението, че този печат „е скрепявал някакъв официален документ до лице с много висок ранг“. Тя добавя, че „е възможна връзката на император Балдуин ІІ с административни или военни служители в Плевенската крепост”, които би трябвало да са лицата „с много висок ранг“, което пък от своя страна изключва възможността български цар да е получател на официалния документ. Тезата на авторката е в противоречие със средновековните дипломатически канони при размяна на послания и писма между владетелите на две държави. Не е било възможно лично послание на владетел да се изпрати на по-ниско по ранг лице, независимо от неговото обществено положение, поради което посочената теза се оказва неприемлива.

В своята статия „Средновековният Плевен и събитията в България през 50-те и 60-те години на ХІІІ век” д-р Христо Димитров отбелязва, че за събитията в България през ХІІІ в. засягащи и Плевенската крепост „основание за съждение” давал и оловния печат на Балдуин ІІ. Авторът изказва тезата, че печатът е попаднал в крепост „Плевн” през време на борбата между Константин Тих и боляринът Мицо. Без достатъчно исторически сведения д-р Димитров твърди, че „управителят на крепостта Плевен, както и повечето от неговите жители са държали страната на Мицо”, като се посочва, „че по-голямата част от българската територия” било под негов контрол. Според д-р Христо Димитров, Плевенската крепост след като е била изцяло под влияние на болярина Мицо е „заемала важно място във военнополитическите планове на латинците” и „тук в крепостта е пристигнало …важното послание, скрепено с личния печат на този владетел…” За унгарското присъствие около Плевенската крепост и унгарската помощ оказвана на Мицо, авторът изтъква „друго косвено доказателство“, а именно „откритият меч от района на Плевен, с инкрустиран с медна тел латински надпис…” Д-р Димитров датира „с твърде голяма увереност” меча от ХІІІ в. Противоречията в тезата на автора са най-малко три: неточни са сведенията, че мечът е намерен в района на Плевенската крепост. Цитираният меч е предаден в Историческия музей през 1940 г. лично от автора на настоящия материал, а е намерен на територията на гр. Русе, което може да означава, че датировката му е от ХV в., когато войските на Владислав Варненчик преминават през тези места. Знае се също така, че влиянието на Мицо се простирало освен по черноморското крайбрежие (гр. Месемврия) най-вече и в областта Провадия - Велики Преслав, където той се провъзгласява за цар и то не е достигало района на Плевенската крепост. Твърдението на автора, че Мицо е разчитал на помощта на латинците също не отговаря на историческите факти. Именно под влияние на латинците венецианската флота напада и разграбва през 1257 г. гр. Месемврия.

Във встъплението на статията си „Латинският цариградски император Балдуин ІІ (1228-1261), българското царство и откритият в средновековната крепост Плевен негов оловен печат” д-р Васил Гюзелев прави пълно разчитане на надписа на оловния печат. Подобно на Евелина Генова и той е на мнение, че печатът е „скрепявал документ” на Латинската империя, който бил „изпратен по всяка вероятност до българския цар”. В изложението си авторът акцентира на датата 15 април 1240 г., когато Балдуин ІІ е коронясан официално, и след което имал право да сече свои печати, необходими за неговата дипломатическа кореспонденция. Като твърде характерна, д-р Гюзелев се спира на войната между България и Унгария през 1259 - 1260 г., когато след „ново унгарско нашествие в северозападните български краища“, цар Константин Тих „предприел контраофанзива…в Северинската област“. Авторът е на мнение, че вероятно по време на тази война царят е ръководил военните действия, пребивавайки в Плевенската крепост, където е получил и писмото, скрепено с печата на Балдуин ІІ. Това мнение може да се приеме с твърде големи резерви, той като противоречи на основни правила за водене на бойни действия през средновековието и местото на военачалника при тези битки. При важни и решителни сражения местото на царя е било на бойното поле, поради което е малко вероятно той да е ръководил битката от такова голямо разстояние През 1260 г. българите печелят сражението срещу унгарците при Северин, което с положителност може да означава, че българският цар е бил главнокомандващ войските.

Както посочихме, Балдуин ІІ е коронясан на 15 април 1240 г., след което са отлети и оловните печати, използвани при неговата кореспонденция. През 20-годишното му управление от владетелите в българската столица се откроява само цар Иван Асен ІІ (1218 - 1241), проявил се като опитен пълководец и мъдър държавник. При него в държавата настъпил истински стопански и културен разцвет. През 1235 г. той възобновил Българската патриаршия като с редица грамоти предоставил щедри дарения на голям брой български църкви и манастири.

От събитията, съпътствали управлението на Иван Асен ІІ и особено отношенията с Латинската империя, през последните две години преди кончината му се долавя, че той е получателят на Балдуиновия документ, скрепен с оловния печат. Събитията, които ни довеждат до тази логическа теза започват от 1236 г., когато Балдуин ІІ е бил в Европа, за да търси военна подкрепа. Той успява в мисията си, защото през 1239 г. вече разполагал с една кръстоносна армия, значителна по брой и въоръжение.

Настанени в Унгария, кръстоносците очаквали разрешение, за да преминат през България на път към Константинопол. Разрешението е било получено вероятно през м. март 1240 г. от пристигналото българско пратеничество. Кръстоносната армия преминала свободно през българската територия и предприела първото си нападение срещу никейската крепост Цурцулум (Чорлу), с активната помощ и на куманската войска.

Пропускането на латинците през българската територия и участието на куманска войска при ударите срещу Цурцулум, очевидно с мълчаливото съгласие на Иван Асен ІІ, въпреки съюзът му с Никея, говори за дипломатически ход, целящ отклоняване удар на кръстоносците върху български територии.

Тези събития от 1239 - 1240 г., следени внимателно от папа Григорий ІХ и католическа Европа, допринасят за преустановяване на нападките и заканите срещу “лошия и фалшив народ…и перфидния Асен…”

Посочените обстоятелства през периода 1239 - 1240 г. вероятно са определили и една по-активна дипломатическа дейност и то след коронацията на Балдуин ІІ (15 април 1240 г.),показател за което е и императорския печат

Възможна е нова хипотеза за открития оловен печат на Балдуин ІІ, свързана с изграждане на раннохристиянската църква в Плевенската крепост по това време. Със сигурност е установено, че църквата е представлявала разширена и преустроена базилика, съществувала през ІV - VІ в., която пък от своя страна е съградена върху мястото на тракийско светилище. С основание може да се твърди, че възстановената базилика е придобила своя монументален и величествен вид при царуването на Иван Асен ІІ, известен като ревностен строител на черкви и манастири, особено след Клокотнишката битка през 1230 г. Ако се приеме, че раннохристиянската базилика в Плевенската крепост е разширена и обновена от цар Иван Асен ІІ, то при нейното второ освещаване, ще да е присъствал и царят, което трябва да е станало през втората половина на 1240 г. През тази същата година са се навършвали 10 години от Клокотнишката битка, което вероятно е било повод за още по-голяма тържественост и празничност при освещаване на царската църква.

Именно при това пребиваване на цар Иван Асен ІІ в Плевенската крепост ще да е получено и личното писмо на Балдуин ІІ, скрепено с оловния му печат. По какви причини то е останало в Плевен не е известно, но явно оловният печат е останал на съхранение в базиликата и като доказателство за пребиваването на царя в крепостта.